На днешния ден през 1928 година с указ на Цар Борис III е назначено второто правителство на Андрей Ляпчев.
Андрей Ляпчев е роден в град Ресен (днес Р Македония) на 12 декември 1866 година. Министър-председател на България от 1926 до 1931 година. През годините заема различни постове: министър на търговията и земеделието, министър на финансите, министър на земеделието и държавните имоти. В кабинета на Т. Теодоров (28 ноември 1918 г. – 7 май 1919 г.) е първото цивилно лице, което заема поста военен министър в България.
Политиката водена от второто и третото правителство на Ляпчев са продължение на вътрешната и външната политика на първия му кабинет, по време на който продължават демократичните промени. Все по-важна роля във вътрешната и външната политика започва да играе цар Борис III. Започналото сближаване между България и Италия е скрепено на 25 октомври 1930 г. с брак между българския владетел и дъщерята на крал Виктор-Емануил – Джована. През 1929 г. световната икономика е разтърсена от незапомнена криза. В особено тежко състояние изпадат държави като България, разчитащи основно на селското стопанство и свързаните с него отрасли на леката промишленост. Спадът на производството за първите три години на кризата е над 30%. Масовата безработица и неспособността на правителството да се справи с икономическите трудности водят до ново разрастване на революционното движение и консолидация на опозиционните сили.
Кабинетът е сформиран от десет министри, членове на първото правителство на Андрей Ляпчев. Сред тях министър на войната е генерал Иван Вълков, а на външните работи Атанас Буров. След преврата на 9ти септември 1944 година и идването на червената чума и двамата са брутално тормозени, съдени, въдворявани в трудови лагери. След няколко години прекарани в лагера Белене Вълков е осъден на смърт чрез разстрел, същата година присъдата е заменена с 20 годишен затвор, по това време той е на 79 годишна възраст. Генерал от пехотата Иван Вълков умира на 20 април 1962 година в затвора в Стара Загора. Атанас Буров е интерниран в Дряново, а по-късно е въдворен в концентрационния лагер край Дулово. Умира на 15 май през 1954 година в затвора в Пазарджик. В книгата „Атанас Буров. Живот за България” от Жоро Цветков, четем:
„Според смъртния акт Атанас Буров е починал на 15 май 1954 г., в Пазарджишкия затвор. Когато получават известието, жена му и дъщеря му заминават за Пазарджик. Отиват на гробищата, разпитват и научават, че в края на арменските гробища са погребани затворници. Там намират пресен гроб. Слагат кръст с името му и цветя. Възрастен свещеник се трогва от мъката им, събира кураж и прочита заупокойна молитва. На другия ден отиват да си вземат сбогом: съпругата – с единствения мъж, когото е обичала цял живот, дъщерята – със своя баща, когото цял живот ще носи в сърцето си. Намират мястото изравнено с булдозер и трамбовано. Няма кръст. Няма цветя. Нямат сили дори да заплачат.”
