Моралните измерения на неутралитета

Никоя пропаганда не търпи неутралитет. Всяка пропаганда иска от обекта на своето облъчване да вземе страна, да се обяви в подкрепа на едно и да осъди друго, да застане от едната или от другата страна на барикадата. Всяка пропаганда е изградена на принципа „който не е с нас е против нас“. Парадоксалното е, че този принцип идва от Евангелието. Христос казва: „Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява“ (Мат. 12:30). Това е така, защото мракът не е нищо друго, освен отсъствие на светлина, адът не е нищо друго, освен отсъствие на Бог, злото не е нищо друго, освен отсъствие на добро. Следователно, ако доброто отсъства, на негово място не може да остане нищо друго, освен зло. И след като освен добро и зло не може да съществува друго, то и всеки, който не е с Христос (доброто) е против него, тоест със злото. Това безспорно е така.

Но докато доброто е монолитно и съвършено в простотата си, то при злото не е така. Злото не е природа, а състояние, и може да се явява в най-различни форми. Не всеки конфликт, не всяка колизия е сблъсък между доброто и злото. Не във всяка колизия сме длъжни да вземем страна по силата на задължението си да изберем доброто. Защото не във всяка колизия доброто участва като страна.

Да оставим конфликтите Украйна/Русия и Израел/Иран – те са прекалено пресни и страстите около тях бушуват извън всякаква обективност. Да видим нещо по-отдалечено в пространството и времето. Например, ако твърдите, че човек не бива да бъде неутрален, че това е малодушие и че на всяка цена трябва да се взима страна, то на коя страна заставате във войната на бялата и червената роза (Йорк и Ланкастър) през 15 век? Коя там е страната на доброто и коя – на злото? Според вас…

Или ако трябва да се отдалечим не във времето, а в пространството и да се прехвърлим в днешни дни  в Сахел – Сахел е нещо като сахарски Европейски съюз в Африка, където членуват Буркина Фасо, Либия, Мали, Нигер, Судан и Чад. Членуват и непрекъснато водят войни със знайни и незнайни джихадистки групировки. Е, на чия страна бихте застанали, скъпи врагове на неутралитета, да речем в сблъсъка между  Боко Харам и Буркина Фасо? Кои са добрите и кои са злите?

Ами ако живеехте през 1934 и станехте свидетели на Нощта на дългите ножове, чия страна щяхте да вземете – на SA с Ернст Рьом или на SS с Хайнрих Химлер? Кой от тях е ангелът и кой – демонът?

През 90-години на ХХ век, след падането на Тодор Живков, Берлинската стена и Съветския съюз (не в този ред, разбира се), става още по-весело. За властта у нас започват да се борят няколко фракции от бившите притежатели на абсолютната власт съгласно чл.1 на комунистическата конституция. В сблъсък влизат твърдолинейните антиреформисти, живковистите (Тодор Живков, Милко Балев, Гриша Филипов), левите реформатори (Александър Лилов, Красимир Премянов, Николай Добрев), фундаменталистите неосталинисти (Жан Виденов, Велко Вълканов), бизнес прагматиците (Андрей Луканов, Огнян Дойнов) и модернизаторите (Георги Първанов, Ивайло Калфин). Коя страна ще вземете, господа морализатори, които заклеймявате неутралитета като позорен? Къде е доброто, къде е злото?

При кого от всички тези е Христос, та да застанем с Него, за да не сме против Него? И ако не Го виждаме, ако Го няма, а той е Доброто с главна буква, то Неговото отсъствие е зло и няма как да сме ЗА.

Така е от морална гледна точка. Има обаче и прагматична гледна точка. Ние живеем на тази грешна земя, в този свят, който „цял лежи в злото“ (1 Иоан, 5:19). Живеем тук, за да се борим с греха, с който сме се родили, и в крайна сметка да се обърнем и да се поправим, за да се уподобим на образа, с който сме създадени. За целта е нужно да живеем по-дълго в правда на този свят. За целта е нужно да живеем в свобода, за да взимаме правилните решения. Така че имаме право да взимаме страна в конфликтите (без да сме длъжни и без да трябва да ни подтикват и освиркват досадни активисти), дори когато в тези конфликти Доброто не е страна.

Да вземем последния, най-пресния конфликт – този между Израел и Иран – и оттук нататък започвам да говоря само за себе си, защото всеки е свободен да си решава сам. Аз съм християнин и за мен са еднакво неприемливи както ислямът, така и юдаизмът, защото отричат божествената природа на Христос, което впрочем са правили и всички тежки християнски ереси през вековете – това е сърцевината на всяка ерес, отричането на божеството на Бог Син. Така че от тази гледна точка наистина ми е все едно и не мога да кажа, че съм ЗА някого в сблъсъка между Израел и Иран, доколкото е само между тях.

Не съм и демократ, защото за мен е много повредено да се мисли, че властта произтича от народа. Властта произтича от Бог чрез йерархията на Църквата, а другото е ненормално, чрезвичайно – атаксия или демократѝя. От него може да произлезе съблазън, но не и добро, не и спасение.

Съвременният свят обаче познава два основни вида отхвърляне на Божията власт – демократичен и тоталитарен. Основната разлика между тях е свободата на личността, която, както казахме, е изключително важна, за да може човек да направи нужния избор и да вземе правилното решение за себе си. Или ако вземе неправилното, да може да носи отговорността за него, а не да каже: „ами, нямаше какво друго да направя“.

Безспорно при демокрацията личността е по-свободна както да греши, така и да живее праведно по свой личен избор. Затова, когато в съвременния свят се сблъскат двете форми на злото, на богоотричането, имаме право да пожелаем временно да надделее едната – онази, която дава повече шанс на личността да спаси душата си. И това е демокрацията.

В конфликта между Израел и Иран Израел е демокрацията, а Иран е тоталитаризмът. Нищо че израелската демокрация е секуларна, а иранският тоталитаризъм е теократичен. Свободата на личността е водеща и не – това не ме прави либерал. Или по-точно – прави ме именно либерал в първоначалния и неопорочен смисъл на думата.

Аз не желая държава като Иран да бъде ядрена сила. Тя може да е много хубава държава, но не е моят тип държава, не отговаря на моята култура и на моите традиции, колкото и да е попила от християнската цивилизация подобно на всички останали държави по света повече или по-малко. Иран (старата Персия) трябва да принадлежи към нашата цивилизация с корени в античността, но не може по дълбоки идеологически причини – първо заради дуалистичния зороастризъм, от който произтича гностицизмът – люлката на всички ереси; и второ заради исляма. Докато Иран не принадлежи към нашата цивилизация, негов естествен съюзник е Китай, трупащ икономическа и военна мощ, а също и наглост. При положение че Иран е основен доставчик на петрол за Китай, Китай със сигурност ще бъде негов военен съюзник.

Когато цивилизациите се сблъскат по този начин, работещата схема според мен е следната: Европа и Америка срещу Исляма; Русия срещу Китай. Иначе с християнската цивилизация могат да се случат крайно неприятни епизоди, но пък те са се случвали и с всяка друга презряла и загнила в материалното си благополучие цивилизация досега.

Мисля, че е излишно за казвам ЗА кого и ПРОТИВ кого ще бъда. В конфликти като тези, на които сме свидетели в последните времена и в които трудно можем да открием Бог и Доброто, съм ЗА демокрацията от европейски тип с корени в античността и ЗА това, което е останало от славната християнска цивилизация с надеждата един ден да се възроди отново. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. Впрочем по времето на пуническия Картаген глобалният конфликт много е приличал на днешния…


Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.