Организацията на обединените нации отново се намеси и светът отново завъртя очи с досада. Веднага след полицейска акция в Рио де Жанейро, която отне живота на над сто души, Службата на ООН за правата на човека яростно осъди консервативният губернатор на Рио де Жанейро Клаудио Кастро за това, което нарече „смъртоносна операция“ с „крайни последици“. Това, което пропусна, е, че всички жертви са полицаи или наркотерористи. Няма цивилни жертви. Нито една.
За ООН това нямаше никакво значение. Това е институция, която отдавна е загубила вкуса си към фактите. Това, което го движи сега, е театърът – ритуално осъждане на олтара на човешките права, последната морална столица на безполезен и беззъб бюрократичен колос с много малко видима употреба. ООН има своите преференциални злодеи: силни държави, които отстояват суверенитета си, правителства, които смело охраняват собствените си улици, и лидери, които все още вярват, че законът и редът са жизнената сила на цивилизацията. Бразилското федерално правителство на левия президент Лула да Силва, разбира се, няма нищо общо с това; нападението беше изцяло плод на консервативното ръководство на Рио де Жанейро. И затова когато държави като Унгария, която се стреми да защити границите си или Полша при предишното правителство на ПиС, когато се опита да защити суверенитета си от безразсъдна, неправомерна намеса на ЕС, както и Рио де Жанейро веднага биват оклеветени от тези изкуствена предвестници на „добродетелта“. Човек може само да се надява, че Кастро ще пренебрегне призивите на ООН да предаде града си на престъпни банди и вместо това ще продължи да ги удря силно.
Този последен, срамен епизод още веднъж потвърждава моралния фалит на Организацията на обединените нации. ООН – заслужено – се превърна в това, което не трябваше да стане: амвон. Сега това е своеобразна международна морална църква, чиито свещеници седят в Женева и Ню Йорк и чието писание е продиктувано от bien-pensant левица. Това е маскарад на самата идея за безпристрастност.
Всъщност, в случая с Бразилия изглежда едва ли се забелязва, че наркобароните в Рио са в състояние да контролират цели бедняшки квартали като собствени феодални владения; ООН не съжалява стотиците хиляди обикновени, невинни хора, които живеят под кръвожадната тирания на организираната престъпност. Не го интересува, че този злокачествен тумор разпространява злото си в международен план, заедно с оперативните работници утвърждавайки се като мощно присъствие в Португалия и на други места в Европа, както и отравят все по-голям брой европейци с наркотиците си.
Повече от всяка друга глобална институция ООН сега се е изродила в интернационал на woke-измът: като глупости за „системното насилие“ и „структурния расизъм“ замениха анализа или здравия разум. Моралният театър е премахнал моралната яснота.
Този маскарад вече дори не е лицемерие. Лицемерието, в края на краищата, включва известно възприятие за правилно и грешно – може да е грозно, но не е забравено. Междувременно ООН дори вече не се преструва, че е слуга на морален ред, вкоренен в закона. Той служи само на баланса на собствената си вътрешна политика. Бюрокрацията оцелява, като осъжда само онези, които е безопасно да се осъдят.
Иронията е, че ООН е създадена специално, за да избегне тази съдба. Той беше замислен като форум за суверенни страни, а не като ултраполитизиран съд. Но суверенитетът се превърна в безсмислена дума за ООН, заловена от либерални глобалисти, отпиващи соево лате. Тези, които в момента населяват институцията, говорят на баналния есперанто на западната лява средноинтелигенция (б. пр. – midwits). Те рядко имат някакъв значим политически опит. Те са чужди на реалността, и реалността им е чужда.
Осъждането на Бразилия от ООН е перфектен пример за този пагубен катехизис. Истинският Маркс, каквито и да са грешките му, би се изправил да аплодира разрушаването на гнусните лумпенпролетарски адски дупки на бразилската фавела; Той би приветствал освобождаването на работническите общности от желязното управление на наркобароните. Енгелс също би оправдал Унгария за защитата на трудещите се хора от идващите орди от евтина, социално разрушителна работна ръка, с която Меркел и онези преди и след систематично задушават Европа. Сегашната мейнстрийм чувствителност на ООН дори не е класически лява; тя издава начин на мислене, който е специфично и недвусмислено извлечен от съвременното буржоазно-бохемско западно левичарство.
Междувременно истински зверства…масовото клане на християни в Нигерия или Сирия, отвратителните кланета в Судан, необуздано управление на банди и канибализъм в Хаити, тъй като ООН все още не успява да финансира мисията, одобрена през 2023 г., продължава с неотслабваща сила. Те се споменават, ако изобщо се споменават като бележки под линия към доклади, написани на езика на страхливостта. Моралният речник на ООН стана напълно нелеп.
Цената на цялата тази корупция е без значение. Никоя сериозна сила вече не намира ООН за надеждна. Съветът за сигурност е опера на последователно гласуване на вето, след вето; резолюциите му нямат никаква тежест. Мироопазващите мисии се провалят, организациите за хуманитарна помощ гният в корупционни скандали, а възвишените думи на Хартата отекват в празните зали.
Ако ООН иска да оцелее през следващите десетилетия, това няма да стане чрез реформи, а чрез възстановяване. Тя трябва да се върне към основополагащия си принцип: този на събрание от равни, суверенни държави, които се договарят за своите взаимни интереси и грижи, а не като платформа за сигнализиране на празни добродетели. И ако не може, ще изчезне – може би не с гръм и трясък, а с прозяване от неуместност.
И може би в крайна сметка това ще бъде най-етичното нещо, което може да направи.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
