През последните години все повече се говори за неестествената на пръв поглед симбиоза между прогресивно-левите „борци за социална справедливост“, наричащи сами себе си WOKE (будни), и ултраортодоксалните ислямисти, лансиращи налагането на шариата в Европа и Америка. Тези две радикални групи имат привидно противоположна идеология: едните проповядват равенство, феминизъм, защита на малцинствата и LGBT общността дори от най-малката вербална агресия, другите пък смятат всички извън своята общност за суб-човеци, ползват жените като добитък, а хомосексуалистите ги хвърлят от покривите на високи сгради. В същината си обаче, културният марксизъм и ислямът имат много сходни характеристики, което ги прави и естествени съюзници. Отвъд очевидното – общия враг в лицето на юдео-християнската традиция, изградила Западната цивилизация, двете течения си приличат по митологията: те печелят последователи с героичния разказ за осъзнаването на потиснатите и онеправданите като колективна стихия, която прочиства Стария свят с огън и меч за да се възцари обещаната утопия. Груповата идентичност се отстоява със сектантски фанатизъм, поддържан от параноичното внушение за заговор срещу общността и сляпата вяра, че тя единствено има правилно (пробудено) разбиране за света. Неистовата омраза срещу еврейството, принципите на либералната демокрация, капитализма и християнския морал при двата култа се корени именно в този дуалистичен мироглед, обуславящ т.нар. „перманентна революция“, или казано накратко: джихад. Марксизмът, във всичките му проявления, е поход за промяна на човешката същност – създаване на нов тип класово осъзнати хора, които да наследят и преобразят Земята. Тъй като старият свят очаквано се съпротивлява срещу това преобразяване, то следва да бъде наложено насила – ако трябва с употребата на крайна жестокост: все пак целта оправдава средствата. Ислямът има подобно отношение към неверниците и дори т.нар. „хора на книгата“ (християни и евреи) – тяхната ерес може да бъде толерирана временно, но за сбъдване на утопията е необходимо те да бъдат подчинени /Коран 9:29/ или избити /Sahih Muslim 41:6985/.
Друга допирна точка двете идеологии намират в гъвкавия си подход към етиката и морала. Всяка мимикрия на марксизма стъпва върху основополагащия принцип на диалектиката, която помага на обучените в специфичната риторика адепти да избегнат логическите противоречия и морални перверзии, заложени в идеологията – с благозвучни лозунги и несъстоятелни кръгови аргументи. Културните марксисти имат специфичен език, който е трудно понятен за непосветените: наричат например „либерална идея“ ограничаването на свободата на словото, а дискриминацията на база цвят на кожата за тях е „борба с расизма“, съответно „равенство“ означава определени социални групи да имат делегирани привилегии, изолирането на други групи пък те наричат „включване“. В ислямския канон, който е далеч по-категоричен, поне по отношение на изказа, лъжата все пак е допустима и дори задължителна в определени случаи, особено при война с неверниците, което само по себе си е доста разтегливо понятие. Тъй като религията е изключително догматична и се осланя единствено на писания текст, едно авангардно тълкуване в контекста на апокалиптичната битка между доброто и злото, насърчаващо системната дезинформация и подмяна на понятията, е напълно допустимо – това позволява например апологетите на тероризма да го наричат просто „съпротива“ или „освободителна борба“, а който отказва да се придържа към този „новоговор“ – съответно да бъде обвиняван в ислямофобия и расизъм, точно както нарушилите строгия канон с местоименията, въведен от поклонниците на джендър идеологията. Обвиненията ad hominem в „-изми“ и „-фобии“ са атомното оръжие на WOKE-риториката, създадено да всява страх у всеки неверник – поради непосилната социална цена на една такава стигма. Джихадистите безупречно усвоиха този похват от своите верни съюзници с ЛГБТ знаменца, и се научиха да хвърлят всеки, който им се изпречи, в ненаситната паст на зловещия виртуален паноптикум, унищожил безброй човешки съдби. Но лекотата, с която го правят, се дължи и на характерната за тях поза на жертва, често възприемана през вековете, още от създаването на тази ерес през VII в. От една страна тя им печели симпатиите на западните левичари, които изцеждат докрай т.нар. „палестинска кауза“ за да демонстрират морално превъзходство над трезвомислещите хора, от друга обаче им дава и възможност да предявяват все по-големи претенции към отстъпчивите състрадателни западняци: няма друга диаспора сред европейските имигранти, която да съблюдава единствено собствените си правила, системно пренебрегвайки закона в държавите, които са я приютили. Мюсюлманите, внесени от Африка и Близкия Изток през последното десетилетие, вече имат местна самоуправа и паралелна съдебна система в редица западноевропейски градове, като същевременно оказват и сериозен натиск върху политиката на всяка страна-гостоприемник, в която имат необходимата за това критична маса. Ислямът има и своите агенти на влияние – от инфлуенсърите в социалните мрежи до представители в администрацията на най-високо равнище, като например Илхан Омар в Конгреса на САЩ или Рима Хасан в Европейския парламент. Във всички западни държави те са в съюз с радикалните фракции на ляво-либералните политически сили – поради явно сходство както в мирогледа, така и в интересите: за левичарите тази симбиоза предлага популярни каузи, от които те отчаяно се нуждаят, както и сигурен електорат, за когото не им се налага да се борят. Ислямистите пък получават от нея легитимност и позитивно отразяване в мейнстрийм медиите. За тях бледите „борци за социална справедливост“ с лилави коси са единствено полезни идиоти, които след установяването на халифата ще бъдат избити по същия начин, както става в арабските страни. Те обаче имат нужда от тези клоуни: от една страна като троянски кон, който да ги вкара зад крепостните стени, а от друга защото те много ефективно и систематично рушат устоите на западните общества – създавайки необходимия за установяването на теократична диктатура хаос.
Разбира се, от гледна точка на марксистите, всички непосветени съюзници са полезни идиоти: за тях каузата за независима палестинска държава е поредната социална вълна, която могат удобно да яхнат, подобно на феминизма, пацифизма, сексуалната революция и глобализацията. Ислямът обаче не е просто мода, създадена в западните университети, нито пък неговите последователи – просто още една уязвима прослойка, която лесно би могла да бъде радикализирана за целите на революцията. Те вече са радикализирани – от фетвите на своите мюфтии, но за друга революция. Не е ясно докога ще продължи този брак по сметка, но засега изглежда, че гостите ни от Ориента получават много повече привилегии от него: неимоверно нарасналата през последните години и неравномерно разпределена диаспора в Европа и САЩ оказва значим натиск върху местните, а в някои случаи дори поема управлението на цели общини. Мюсюлманите умеят да влизат в ролята на жертви за да извлекат изгода много преди Маркс да е патентовал тази технология, може да се каже, че те са и създателите на cancel културата, но в техния вариант публичното унижение при идеологическа диверсия се съпровожда и с отделяне на главата от тялото на провинилия се. Днес те вече владеят добре езика на западните псевдо-либерали и умеят да манипулират избирателите им не по-зле от самите тях. С тяхна помощ са получили своето лоби в медиите, образователната система, НПО сектора и дори политическия естаблишмънт, а сега са ги притиснали до станата и ги карат за пореден път да се отрекат от декларираните принципи: феминизмът и ЛГБТ утопията нямат място в шариата, според чиито закони искат да живеят немалка част от новите заселници. С увеличаващата се престъпност и зверствата по улиците на редица големи европейски градове от една страна, и с успокояването на конфликта в Газа, а от друга, на т.нар. „борци за социална справедливост“ ще им бъде все по-трудно да обяснят защо жертват всички други уязвими групи заради новите си любимци, а под „мултикултурализъм“ всъщност имат предвид „ислямизация“. Обичайният подход „който ни критикува, е расист“ досега работеше безотказно, но свободата на словото отново е във възход, а това може да нагнети отношенията между двете апокалиптични идеологии с амбиции за глобална доминация, които все още имат взаимна изгода да паразитират една върху друга. Последното е неизбежно да се случи на даден етап, но сценариите са различни – историята помни много подобни съжителства, които са приключвали печално за едната страна. Вероятно най-емблематичният от тях е Иранската революция, при която левичарите са избити от новия режим на аятоласите, след като активно съдействат за установяването му. В други случаи спойката оцелява и след налагането на диктатура, като например при т.нар. ислямо-социализъм, въведен от Муамар Кадафи в Либия и Садам Хюсеин в Ирак. Други печално известни примери са Сомалия, Индонезия, Афганистан и Пакистан. Първи обаче въвеждат този експеримент някои бивши съветски републики, дори още преди преврата от 1917-та. Идеите на социализма са много близки до ислямския мироглед: централизираната власт, параноичната виктимизация, робството, педофилията, полигамията, нетърпимостта към идеологическа диверсия, омразата към юдаизма и християнството, а някои дори са приложени за пръв път от халифите, като универсалния базов доход например. Заради горните сходства и в името на дипломатическите връзки с арабския свят, тази религия не е подложена на същите репресии както християнството и юдаизма в СССР. При национал-социализма (друга интересна смесица на идеологии) тя също се е радвала на подкрепа, по много сходни причини: Хитлер дори изразява съжаление, че Европа не е ислямизирана – така би приела неговото ново учение далеч по-естествено. Tой поддържа тесни контакти с мюфтията на Йерусалим, който го снабдява с мюсюлмански SS-отряди от Балканите и го убеждава да спре с разселването на евреи в Палестина, а вместо това да търси „окончателно решение“. След края на войната много нацисти намират нов дом в Близкия изток и заменят свастиката с полумесец, а Mein Kampf пак става бестселър с многобройните си преводи на арабски. Така идеите на Хитлер повлияват набиращия популярност в началото на миналия век пан-ислямизъм и неговия носител в лицето на Мюсюлманското братство, огранизация с глобално влияние през последните години.
Втората вълна на сътрудничество с „прогресивните сили“ идва в контекста на Студената война и усилията на съветските служби да дестабилизират Близкия Изток, изобретявайки палестинската „нация“ за да противодействат на американското влияние. Арабите, които вече са усвоили доста от риториката на нацистите, бързо се научават да изнасят убедително пламенни речи за борбата на потиснатите народи срещу ционизма и нео-колониализма, за упадъчното влияние на Запада и прочее, а след това лесно преминават на WOKE-вълната, подета от Барак Хюсеин Обама, който още в първия си мандат създава благоприятни условия (с „Арабската пролет“, войните в Либия и Сирия, както и прякото финансиране на Иран) за радикалните ислямисти да разширят влиянието си в региона и дори да основат новия си халифат ИДИЛ – нещо немислимо само няколко години по-рано. Същевременно анти-колониалната риторика на Вашингтон през този период резонира с призивите за джихад от Техеран, както и тези от Москва за създаването на „многополюсен свят“, а отдръпването на подкрепата за традиционните партньори като Израел и по-умерената част от мюсюлманския свят, и политиката на отворени граници, наложена в САЩ и Европа, прави тези призиви съвсем реалистични. Ислямските фундаменталисти наблюдават внимателно Запада и се приспособяват към тенденциите, напипват слабите му места и се възползват безпогрешно от тях. Днес това води до абсурдни ситуации, като например фаворитът в кметските избори на Ню Йорк да атакува опонента си с обвинения че не посещава джамиите в града и дори не знае имената им, стотици училища в Обединеното кралство вече да предлагат единствено халал храна (приготвена според ислямския канон), а главното мюфтийство на България пък да обвинява образователното министерство заради цитати от Корана в учебниците по история, които обиждали мохамеданите. Когато един култ иска да скрие собствените си свещени текстове понеже го поставят в негативна светлина, приема ролята на жертва и същевременно напада агресивно – това е WOKE тактиката на канселиране, която марксистите прилагат за да скрият възгледите на своя пророк за робството или яростния му антисемитизъм. Ислямът има дълъг списък от неудобни теми, които се избягват от съображения за политкоректност: ако някой все пак си позволи да ги засегне, рискува да бъде обвинен в светотатство, което според законите на шариата се наказва със смърт – както и отказът от религията. Въпреки тези и други брутални практики, все повече хора проявяват смелостта да напуснат култа на Мохамед: голяма част защото най-после са прочели поне час от свещените му текстове на разбираем за тях език – нещо, с което пазителите на всеки култ се борят ожесточено. Последователите биват настойчиво съветвани да се доверяват на тълкуванията, предоставени им от „експерти“ като Ленин и Троцки, Бин Ладен и Ал Багдади – представители на интелектуалния елит, учени хора. Разбира се, познанието за тайните на мирозданието и човешката душа не може да бъде разбрано от простосмъртните само с четене на сакралните текстове, тук напътствията от страна на просветения елит са ключови. Най-радикалните фракции както в марксисткия, така и в ислямския тероризъм, са ръководени от интелектуалци, потопени в света на идеите и откъснати от реалността на кръвопролитните им последствия. Тези елити са склонни да жертват инертната маса от своите последователи и полезни идиоти за постигане на болните си амбиции – историята многократно го показва. Днес те са преценили, че за каузата им е изгодно да се обединят, но утре ще обявят съюзниците си за смъртни врагове и тълпата ще го приеме безкритично, както е приела битката между болшевики и меншевики, шиити и сунити, национал и интернационал-социалисти.
В тези вътрешни борби догмата се усъвършенства и намира онази форма на изява, която ще ѝ даде най-голяма поразяваща сила върху умовете на хората. Опитите за създаване на универсален култ датират поне от ранното Средновековие и никога не са спирали. Ислямът е един от първите и най-успешни: поради инвазивния мироглед, фанатичния догматизъм и суровите наказания при идеологическа диверсия. Марксизмът, с всичките му секти – от Троцки и Ленин, чак до Маркузе, който се счита за вдъхновител на днешната WOKE култура, е от последните синтетични религии с глобално влияние и никак не е чудно, че левичарите заимстват много от мохамеданите, нито че тъкмо тези два вируса причиняват и най-смъртоносните пандемии в познатата ни история, след бубонната чума. Те не биха могли да съществуват в чист вид заедно, въпреки многото сходства в манталитета – ислямистите не биха направили компромис с догмата си, а левичарите, въпреки че за тях няма морални бариери, не са склонни да споделят властта си. Затова съюзът им е устойчив само докато са в опозиция и громят задружно общия враг – ако намерят път към реализация на амбициите си, едната фракция вероятно ще бъде пожертвана на олтара на революцията, заедно с останалите „неверници“. Има обаче и не по-малко ужасяващ вариант: симбиозата да продължи още дълго в името на планираната еволюция. Подмяната на населението на Стария континент с комуналните и подчинени на авторитети ориенталци несъмнено накланя политическите везни в посока глобален (или поне регионален) социализъм, а подмяната в културната матрица на Запада прави този процес устойчив и необратим. Християнският морал, с досадния си индивидуализъм, свободна воля и човешки права, винаги е бил сериозен проблем за тоталитарните утопии, затова дори в XXI в. хиляди християни са избивани всяка година заради вярата си. Ислямът дава много повече пространство за дискриминация, робство, геноцид и други любими прийоми от арсенала на автократите – ръцете им ще бъдат развързани щом християните се окажат малцинство, затова и левичарите проявяват такива симпатии към „религията на мира“, която дава ясни предписания как същите тези левичари трябва да бъдат физически елиминирани. Другата причина е далеч по-прозаична, петро-долари: само Катар инвестира стотици милиарди за налагане на „мека сила“ – това включва медии, политици, знаменитости и други агенти на влияние по света. Ислямистите, особено тези от „братството“, гледат прагматично на нещата: за тях съюзът с белите неверници е възможност за експанзия, повторно завладяване на Европа. Те вярват, че тя им принадлежи, като всяка друга територия, която някога са покорявали. Религията им забранява приятелства с евреи, християни или езичници /Коран 3:28, 5:51/, но и ги поощрява да симулират подобни приятелства за да се предпазят или да разпространят вярата (такия) – заблудата е редовна практика по време на война, а „религията на мира“ издига войната в култ. Последните десетилетия обаче показаха колко неефективна е на западния фронт грубата сила, утвърдена в мюсюлманския свят като най-надеждния инструмент на властта. Вместо нея джихадистите възприеха арсенала на презрените си съюзници и паразитират върху патологичната състрадателност на европееца: вече обвиняват опонентите си в ислямофобия и расизъм, а така дори не се налага да им режат главите, поне на този етап, докато са подвластни на хипнотичния сън за „бялата вина“ и колониалното наследство.
