Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.

Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук

“Всяка политическа организация е едновременно доброволна и принудителна – доброволна, защото произтича от самата природа на човека, както отдавна е отбелязал Аристотел, и принудителна, защото е неотменим факт, че човешкото същество се оказва неспособно да живее по друг начин. Затова е естествено и същевременно задължително там, където има хора, автоматично да има общество, а когато има общество, да има и държава – тоест малцинство, което управлява и мнозинство, което е управлявано от управляващото малцинство.” – Гаетано Моска

Човешките общества винаги са управлявани от малцинства. Един от основополагащите митове на либералната демокрация е този за “волята на народа”. Но властта не идва от волята на народа, нито някога ще идва от нея. Властта произтича от организираните усилия на управляващото малцинство. Още Гаетано Моска отбелязва:

“Сто човека, с общи разбирания, действащи единно и координирано, ще победят хиляда човека, които са в неразбирателство и с които можеш да се справиш един по един. Само поради факта, че те са сто, а не хиляда, ще бъде по-лесно на първата група да действа единно и да има общо разбиране.”

Малцинството винаги взема решенията, а мнозинството винаги се подчинява. Нещо повече, управляващото малцинство не може да бъде контролирано от мнозинството чрез демократични механизми. Специфичните знания, умения, ресурси и достъп до пропагандни средства, които са необходими, за да се участва в изборния процес и в управлението на държавата поставят висока летва, която малцина могат да прескочат. Нещо повече – в изборите, както и във всички други прояви на обществения живот, тези, които имат волята и особено моралните, интелектуалните и материалните средства да се наложат над другите, вземат надмощие над останалите и ги управляват. Презумпцията, че избраникът на народа е просто говорител на своите избиратели, не отразява реалността. Истината е, че избраникът бива избран от своите приятели (в най-широкия смисъл на думата), с мобилизираното съдействие на по-широките маси гласоподаватели. Тези „приятели“ на избрания представител често са влиятелни хора, които могат да си позволят да го подкрепят, за да представлява интересите на тяхното малцинство над интересите на мнозинството. Такива влиятелни хора разполагат и с необходимите ресурси, за да контролират вестници и други медии, които на свой ред контролират разпространението на информация сред обществеността, а оттам – и формирането на нейното мнение. Тези избраници, които вземат решенията в държавата и техните приятели, които им осигуряват подкрепа от всякакъв вид, наричаме “управляващата класа”.

Политическата формула

Приемаме като аксиоматична и необорима истина, че винаги управлява малцинство. Защо обаче мнозинството приема управлението на малцинството?

Според Моска е защото мнозинството, поне мълчаливо, се присъединява към „политическата формула“ на управляващата класа. Политическата формула или „принципът на суверенитета“ се определя като „правна и морална основа или принцип, на който се основава властта на политическата класа„. Двата основни примера, които Моска дава, са политическите формули, които се основават на свръхестествени вярвания, например Божественото право на царете, и формули, които се основават на идеята за народен суверенитет или „волята на народа“. Често политическите формули биват наричани и “митове” или “идеологии”.

Никоя управляваща класа не може да оцелее без ефективна политическа формула. Политическата формула служи да създаде „моралното единство“ между управляващи и управлявани. Когато работи добре, то може да създаде почти чудодейни ситуации, в които обществото да извърши големи подвизи. Такива примери можем да си спомним от нашата история – победата на Крум след опожаряването на столицата Плиска, епичните половинвековни борби на Самуил с византийците, на волжките българи с монголците, чудодейната ни победа в сръбско-българската война.

Обратното също е вярно: управляващата класа ще се провали, ако прокламира морално единство, но управляваните не споделят нейните убеждения. Спомнете си срива на комунистическите режими преди 35 години или позорната загуба на американците във Виетнам и още по-скоро – в Афганистан. Неуспехът да се обнови политическата формула може да означава край на управляващата класа. От „народа“ може да се появи нова управляваща класа с нова политическа формула: „управляваната маса остава хумусът, от който израстват водещи групи.“

Според Моска политическата формула е важна, но тя не е единственият двигател в историята. Теорията му за смяната на режимите е много гъвкава. Той твърди:

“Щом настъпи промяна в баланса на политическите сили […], тогава се променя и начинът, по който се конституира управляващата класа. Ако в едно общество се развие нов източник на богатство, ако нарасне практическото значение на знанието, ако старата религия западне или се роди нова, ако се разпространи ново идейно течение, тогава едновременно с това в управляващата класа настъпват далечни размествания.”

Главните движещи сили в историята са смущенията на „социалните сили“, които могат да бъдат предизвикани от промени в икономическите условия или технологиите, или предизвикани от нови идеи. Управляващата класа трябва да се адаптира към променените изисквания в обществото, към новите условия, или в противен случай ще бъде заменена с нова, по-способна да управлява при новите обстоятелства. Успешното адаптиране означава запазване на властта в нови параметри. Добър пример за успешна адаптация е еволюиралата 800 години английска/британска кралска власт. Можем също да си спомним думите на спартанския цар Теопомп, предадени от Плутарх:

“… Теопомп бил укоряван от жена си, задето оставял на децата си по-малка царска власт в сравнение с тази, която бил получил, на което той отговарял: “Но в крайна сметка тя е по-голяма, защото ще бъде по-продължителна.” И действително, изоставяйки излишното, тази власт избегнала завистта като опасност, така че спартанските царе успели да не изпитат онова, което претърпели царете на месенците и на аргосците, след като не били пожелали нито да предадат, нито поне да отпуснат част от правомощията си на народа.”

Въпреки важността, която Моска придава на политическите формули и почти чудодейните им ефекти върху обществото, той категорично демистифицира политическата формула на народния суверенитет като измамна. Според него демокрацията пречи на единството на политическата формула. Както Нийма Парвини обобщава в ключовия си труд “Популистката заблуда”, Моска вижда политическата формула на Френската революция – свобода, равенство и братство – като напълно деструктивна, защото е невъзможно да бъде приложена на практика. Както „волята на народа“, така и идеята за Божественото право на практика се приемат на вяра и са отвъд разума. Но “волята на народа”, за разлика от Божественото право, е продукт на просвещенския рационализъм и е безспорно невярна. Тази невярност има практически и често насилствени последици, каквито свръхестествените вярвания нямат. Демокрацията е изначално лоша и стремежът да се поправят тези проблеми чрез реформи, насочени към установяване на „истинска демокрация“, е напълно погрешен. Такива реформи само биха влошили нещата. „Народът“ не е и никога не може да бъде суверенен, затова тази политическа формула е съвсем неефективна като източник на морално единство. Демокрацията действа като постоянен източник на класова неприязън, така че единството на управляващи и управлявани, което може да бъде толкова чудодейно за обществото, никога не се осъществява напълно.

Управляващ и неуправляващ елит

“Управляващата класа” не е еднозначна с партията или коалицията, която формално държи властта, тя включва и институционализираната опозиция, която, дори да не е на власт, поддържа свои позиции в обществото и чака своя ред да управлява. Нагледен пример за това е двупартийният режим в САЩ.

Управляващата класа има две различни прослойки – “управляващ елит” и “неуправляващ елит”, като по-висша и по-низша каста в рамките на по-широката управляваща класа. Управляващият елит са няколко десетки или стотици хора, които реално вземат решенията и заемат висшите публични длъжности – депутати, министри, висши администратори. Това може да бъде кралят и неговият двор от високопоставени благородници или министър-председателят, неговият кабинет и неговата партия, но ключовото е, че ние можем да видим кой „управлява“.

Всеки управляващ орган обаче сам по себе си не е достатъчен да ръководи и насочва дейността на масите. Затова се нуждае от хора, които изпълняват ежедневните дейности по управлението на място, както и една вероятно още по-важна функция: тази да разпространяват политическата формула. Неуправляващият елит съставлява тази инфраструктура – държавните служители, бюрократите и други хора, отговорни за ежедневното управление на държавата, интелектуалци, медии-глашатаи и прилежащите им журналисти, големи бизнеси и организации, които подкрепят морално, финансово и чрез пропаганда, професионалисти, които изпълняват определени ключови функции в обществото. По-късни автори като Джеймс Бърнам говорят за “мениджърска класа”.

По необходимост тази прослойка е много по-многобройна и включва всички способности за лидерство в страната. Тя служи като “резерва” за управляващия елит, чрез нея той се самообновява. Както изтъква Моска, без такава класа всякакъв вид социална организация би била невъзможна. Необходимостта често е от чисто логистичен характер. Висшата прослойка сама по себе си не би била достатъчна, за да ръководи и насочва дейността на масите. Ето защо стабилността на всеки политически организъм зависи от нивото на морал, интелект и активност, което тази втора прослойка е достигнала. Всякакви интелектуални или морални недостатъци в тази втора прослойка съответно представляват по-сериозна и по-трудно поправима опасност за политическата структура, отколкото наличието на подобни недостатъци в няколкото десетки лица, които контролират работата на държавната машина.

Кръговратът на елитите

Характерът на обществото, смята Вилфредо Парето, е преди всичко характерът на неговия елит; постиженията му са постиженията на неговия елит; историята му се разбира правилно като история на неговия елит; успешните прогнози за бъдещето се основават на доказателства, извлечени от изследването на състава и структурата на неговия елит. Нищо не обобщава това виждане по-добре от мисълта му “Историята е гробище на аристокрации”.

Според Парето, историческите промени се случват основно заради разликите в съотношенията на силата между две основни конкурентни “течения” в управляващата класа. Тези течения грубо отговарят на “лисиците” и “лъвовете” по Макиавели. Лисиците са майстори на влиянието, манипулацията, изковаването на обществено съгласие, докато лъвовете са специалисти в принудата.

Редно е да имаме предвид, че разделението на “лисици” и “лъвове” се отнася по-скоро на духа и методите на разсъждение и действие на конкурентните течения в управляващия елит и не отговаря напълно на популярните разделения ляво-дясно, фашизъм-комунизъм, национализъм-глобализъм, консерватизъм-прогресивизъм. Например един лисичи режим може да прокламира както консервативни, така и прогресивни идеи, чрез които да поддържа стабилността на своето управление, в зависимост от историческото време и необходимостите на деня. Парето обяснява:

“Всички управляващи класи винаги идентифицират своите собствени интереси с “интересите на държавата.” Когато политиците се страхуват от твърде бързо увеличение на броя пролетарии, те са за контрол върху раждаемостта и обявяват малтусианството като полезно за обществото и държавата. Ако обаче смятат, че населението не е достатъчно голямо за техните цели, тогава са срещу контрацепцията и също толкова категорично показват, че техният интерес съвпада с този на страната. И всичко това се приема, доколкото отговаря на съотношението на силите.

Във всеки един момент съставът на елита може се промени повече към лисиците или към лъвовете. „Хитрите лисици запазват властта за известно време благодарение на своята ловкост при формирането и реформирането на коалиции, но силата също е от съществено значение при упражняването на властта“. В крайна сметка по-силовият контраелит на лъвовете, готов да използва принуда и насилие, завзема властта от слабохарактерните лисици и налага ред и дисциплина. С течение на времето обаче интелектуалната некомпетентност и негъвкавост на лъвовете водят до постепенния им упадък и проникване на по-изобретателните лисици.

Според Парето, макар че сред елитите могат да преобладават както лисици, така и лъвове, то “неелитът”, винаги е съставен преобладаващо от хора с “лъвски” характер, тъй като те са по-консервативни, по-възприемчиви на политическата формула и по-лесни за контрол. Така, ако лисиците доминират твърде дълго обществото и особено ако са се увлекли прекалено по популярните за момента интелектуални доктрини (обикновено някаква разновидност на универсалния хуманизъм), от неелита „по един или друг начин“ ще се формира контраелит, който включва и насилствена революция.

Под “неелит” Парето има предвид “подвластната класа“, управляваното мнозинство. Когато подвластната класа съдържа определен брой индивиди, склонни да използват сила, и разполага със способни лидери, които да ги ръководят, управляващата класа в много случаи бива свалена и на нейно място идва друга. Това лесно се случва, когато управляващата класа се задвижва предимно от абстрактни хуманитарни чувства, т.е. ако твърде фанатично започне да вярва в собствената си политическа формула, до степен че тя не произвежда морално единство, защото звучи абсурдно за неелита.

Загубата на властта става почти сигурна и ако управляващата класа не намери начини да асимилира изключителните индивиди, които произлизат от и изпъкват на върха на подвластната класа. Според Парето, максимално несигурна е властта на “хуманитарната аристокрация”, която е самоизолирана и прекратила самообновяването си.

Далеч по-трудно е да се свали управляваща класа, която умее да използва ловко шикалкавене, измама, корупция, а най-трудно е да се свали такава класа, когато тя успешно асимилира повечето от индивидите в подвластната класа, които показват същите таланти, владеят същите изкуства и следователно могат да станат лидери на плебеите, които са склонни да използват насилие. Така едно успешно обновление на управляващата класа с “каймака” на неелита, оставя подвластната класа без водачи, без таланти, дезорганизирана и безсилна да вземе властта и да установи нов и траен режим.

Използвана литература: