Всеки наш съседен народ на Балканите е с древна история, която неминуемо поражда двойнствени ефекти – от една страна мотивира хората за дългосрочни политически цели, а от друга ги успокоява от понякога тежкото и бедно битие. България, като наследник на изключително древна култура, не изостава никак тук, но по много параметри се отличава от съседите си със своя огромен песимизъм, за който има историческо обяснение.
Най-добрият лакмус за това къде сме са южните ни съседи – Студената война им отреди да са в капиталистическия лагер, да търгуват със света свободно, да четат каквото искат, да трупат богатства, докато ние бяхме затворени зад Желязната завеса, фалирахме три пъти и забравихме вкуса на зехтина. Само три десетилетия по-късно по много икономически показатели настигнахме и дори задминахме гърците, но те са изпълнени със самочувствие, докато ние не просто сме плахи, ами и активно борим всяка гордост като ганьовщина.
Гърците като хилядолетен съперник
Има известна шега, описваща Средновековието като периода между падането на Римската империя на запад и падането на Римската империя на изток. Да, ИРИ, или наричаната с неологизма Византия, е мултикултурна, мултиетническа и мултирелигиозна империя, правоприемник на регалиите и титлите на античната европейска суперсила. Водещият език и култура са елинистични, което дава и частично право на днешните ни южни съседи изцяло да претендират за наследството на Византия, макар същите претенции за това наследство могат да имат Турция, Ливан, Сирия, но и Русия, а не на последно място – и България.
Когато Аспарух подписва мирен договор с император Константин IV Погонат през 680 г., а неговото владение на дунавски земи се признава международно, той не е първият българин със сериозен досег до империята. Неговият баща, великият Кубрат, е бил с добро образование от Константинопол и със сигурност е познавал християнския светоглед, ако и да е бил публично заявил се като християнин.[A1]
Още вторият владетел на Дунавска България, Тервел, ще се намеси активно във вътрешната политика на Византия, един път спасявайки империята от арабското нашествие и един път превземайки Константинопол – за пръв и последен път в историята ни, за да върне на трона сваления Юстиниан II Ринотмет. За благодарност василевсът дава на съюзника си титлата, която по право отива при наследника, а именно caesar – цезар, кесар или побългареното цар. От този момент нататък всеки един наследник на българския владетел има самочувствието на не просто самостоятелна държава и империя, а на наследници, чийто ред при разпределянето на завещанието не е докрай спазен. Последният наш владетел с подобни имперски амбиции ще е и първият ни цар в ново време, Фердинанд, също опитал да си върне Цариград и да оправдае това обещание от миналото.
Подобни древни мотивации за дадени съвременни политически искания не са новост. Кръстоносците, превзели и плячкосали Константинопол, изкарват като довод това, че са наследници на Рим, основан от Еней, беглец от Троя, и така отмъщават на елините хилядолетия по-късно. Или пък триумфалното завръщане на евреите в Светите земи, почти две хилядолетия след прогонването им от Веспасиан и ползващи тази легитимация за създаването на Израел. Дали нашето възраждане на националното самочувствие също ще трябва да чака хилядолетия?
Османо-гръцкото робство
Съединението прави силата, е нещо, което всеки българин знае, но малцина си дават сметка, че не трябва да е насочено само навътре. Разделената на три феодални страни България, постоянно воюваща с отслабената и сравнима по сила Византия, както и Сърбия, се оказват твърде заети, за да спрат организирания си, пълен с асабия и доста късмет ислямски съперник. Така християнските страни стават част от нова, ислямска империя, с изключително ефективна система за управление на земята и набиране на мотивирани войски, а съпротивата ни е сломена. Идва епоха на горене на книги, на загуба на грамотност и възраждане – на приказки, и нова тъмна епоха.
Последно към империята е добавена столицата на Византия, Константинопол, почти век след падането на България. Към местните елини новата османска власт е учудващо мека, давайки на практика министерски пост на Константинополския патриарх и превръщайки всички православни християни в част от неговото патство. Тази симбиоза между светската мюсюлманска власт, кичеща се и с титлата цезар и римските инсигнии, и гръцката църква, се оказва много сполучлива и за двете страни. Векове наред властта на елините и техните дългосрочни цели укрепват и се развиват, а българското национално съзнание гасне – гасне по много сходен с днес начин. Българите считат себе си за втора ръка хора, неграмотни, некъпани, варвари, които могат да получат подходящо място, само като се откажат от всичко българско и се претопят.
Именно когато битката изглежда почти загубена, в 89-тата минута, се появява нашият отговор. Един бледен монах започва националното ни пробуждане, посочвайки на българите съвсем конкретни моменти от тяхната история, пресичайки това необосновано чувство на срам. Застоят на Османската империя превръща българските провинции в най-богатите, а българите вече имат своя грамотна прослойка от търговци и занаятчии. Паисий Хилендарски им дава възможност да се почувстват добре, силни, и да възобновят волята си за живот и национално самоопределение. Така за много къс исторически период българите започват да се еманципират от елините, изравнявайки се по много параметри с тях. Следва църковната ни независимост чрез Екзархията, а после и политическата свобода.
Парен каша духа
Народната мъдрост, със своята лаконичност, винаги ни дава изпитани от опита отговори. Въздигналата се от половин хилядолетие плен в чужда империя с иноверски принципи, българската национална идея веднага си намира кауза да обедини разкъсаното българско землище.
За няколкото десетилетия след Освобождението българите вярват в себе си и смайват света с културния, цивилизационен и технически напредък, превръщайки държавата си от кална османска провинция в модерна европейска страна. Като следваща стъпка нашите деди започват поредица от войни, от които само две победни – през 1885 и 1912 г.
Всички останали войни са неуспешни, това и обяснява неистовото желание на българите вече няколко поколения да се пазят от всяка война и конфликт, незаемайки страна максимално много и дълго. От друга страна, това води и до ситуацията, в която София поддържа пълни дипломатически отношения и с двете страни в много конфликти, например Израел и Палестина.
Когато целият минал век е преминал под сянката на неуспехи на въстания и войни, неминуемо в българската култура се загнездва идеята, обилно подхранвана от различни чужди центрове на властта, че без Голям брат ние сме малки, слаби и сами не можем. И ако нещо може да обясни защо най-популярният чуждестранен политик у нас, сред хора от целия политически спектър, е Виктор Орбан, то това е неговото превръщане на сходната по територия и население Унгария до регионален лидер, с когото светът се съобразява. Всеки инстинктивно си казва – искам и България, пострадала от Ньойския договор така, както Унгария от Трианонския, и също попаднала под съветска окупация за 45 години, да бъде значима.
Може ли България да си върне националното самочувствие?
В Сърбия винаги е битувала идеята за възстановяване – под някаква форма – на сръбския свят и Югославия, в Румъния се работи активно за обединение с Молдова, албанците очакват в техния живот да получат велика Албания в обединение с Косово, части от РС Македония и Гърция, в цяла Гърция се веят знамената на Византия и има табели към „окупирания Константинопол“, а в Турция доктрината за стратегическата дълбочина на Ахмед Давутоглу е възприета от целия държавен апарат.
Даже и в Скопие правят опит да градят идентитет, ползвайки наглед смешни, но работещи методи за изграждане на национална идентичност, макар и на базата на отрицание. Скопие, в известен смисъл, повтаря разделянето на България преди падането под османска власт, когато Видинско, Търновско и Добруджанско се конкурират повече помежду си, отколкото с други народи.
Всеки съседен народ има своята държавна идеология, осъзната или неосъзната, и пропила цялостното съзнание на мнозинството от хората, независимо от политическите им пристрастия. Така се стига до често вижданата наглед абсурдна ситуация гръцки анархо-комунист да е съгласен с гръцки национал-социалист, че българите сме варвари и окупатори на страната им. При нас подобен синхрон на позиции между иначе враждуващите фракции се постига много рядко и много за малко. Просто ни липсва онази обществена спойка, която да създаде ефективна йерархия – каква омразна дума! – на желанията и целите ни.
България отдавна не е онази фалирала страна от 90-те, с фалирали банки, хиперинфлация, рекет на мутри, масова употреба на твърди наркотици и два милиона избягали в чужбина от безизходища
Последните десетилетия превърнаха страната ни в съвсем нормална европейска държава, в която всеки трудолюбив и умен човек може да постигне стандарта на живот поне на средната класа, имаме един от най-силните паспорти в света, а последните десетилетия имаме и нормални доходи. По покупателна способност на средната заплата изпреварихме даже Гърция, което от месеци предизвиква големи скандали в техния парламент – как така правителството е допуснало северните варвари (не го казват, но всички си го мислят), бившите комунисти, онези бедни българи само допреди две десетилетия, да ни изпреварят?
Отделно, българите водят активна децентрализирана политика по ребългаризация на Беломорието, изкупувайки над половината имоти при сделки, а плащането с български лев на много места е норма, заедно с българските регистрационни номера и българската реч, доминиращи в региона. Абсолютно невероятна картина, която не би могла да бъде разбрана например от баба ми и дядо ми, които години наред са мечтаели да посетят Кавала, Костур, Лерин, Воден, и които са имали само една възможност за цял живот.
Днес ние, нашето поколение, можем да се похвалим, че сме създали мирна страна, културна, в която се живее добре, имаме възможност да четем книги свободно, да пътуваме, да се образоваме. Имаме материалната основа, хардуерът, остава ни само софтуерът – да се огледаме, да видим къде сме ние и колко зад нас са съседите. Тогава може би ще можем вече да повярваме в собствените си сили и да се откажем от този непрекъснат песимизъм, спъващ ни в повечето ни дела.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
