“Бомбите на Луфтвафе просто разбиха части от Лондон на каменни отломки, но не направиха нищо по-грозно от това. По-грозното го направиха съвременните ни строители”
– Принц Чарлз, 1987
Какво е въобще Англия без Биг Бен и двореца Уестминстър до Уестминстърското абатство? Какво е Шотландия без загадъчните, тъмни каменни фасади на Единбург? Известни ли са Кьолн или Флоренция с нещо друго толкова, колкото със своите забележителни катедрали? Изглежда сякаш вече не сме способни да строим подобни чудеса. Е, това не е съвсем вярно – църквата Фрауенкирхе, основният символ на Дрезден, е построена между 1994 и 2005 г., но всъщност това е просто едно изключително точно възстановяване, направо възкресяване на оригинала. Така че да, ние можем да строим както преди, можем също така да реставрираме – Биг Бен беше възстановен чудесно в последните години, както и изгорялата кула на Нотр Дам в Париж. Това, което оставя горчиво усещане в нашите общества, обаче, е, че вече не сме способни да измисляме нови, наши архитектурни чудеса.
Не толкова отдавна, такива забележителни „временни“ постройки са били издигнати по случай Парижкото изложение през 1889 г., че единствената запазена от тях, е… Айфеловата кула. Как можем да обичаме своето време, ако то не е създало нищо с неопровержима стойност и непреходност? Гледахте ли церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж тази година? Тя беше изцяло съсредоточена върху красотата на стария Париж – средновековна крепост, емблематичните кооперации в стария градски център около канала, с белите си фасади с много балкони и сиви метални покриви, някои стари музеи и красиви правителствени сгради, гореспоменатата Айфелова кула и т.н. А къде точно са постиженията на нашето поколение, които нямат равни?
Сигурно някои архитектурни (модернистични) кръгове биха оспорили, че небостъргачите, като тези в бизнес района на Париж или някои по-известни, като „The Shard“ в Лондон, висок 310 метра, всъщност са такива забележителности. Ако не знаете какво е „The Shard”, това е меганебостъргач, гледащ към моста Тауър бридж, издължен и пирамидален, с формата на индианска палатка тип типи, но от стъкло. Изглежда като някакъв твърд калъф против прах, който бележит архитект от 19-ти век би използвал, за да покрие проекта си, преди да го разкрие на публиката. А сега ние славим калъфа. Само че не го правим – чуват се множество гласове, оспорващи естетичния принос на “The Shard” спрямо Лондон, докато огромното мнозинство от туристите все още се тълпят около Биг Бен във възторг. Обикновените туристи все още се радват да видят традиционните забележителности на големите европейски столици, готови са да се редят и сред огромни опашки, за да ги посетят (както е случаят с фонтана Ди Треви в Рим), но супермодернистична сграда на Заха Хадид е нещо, което те биха приели много лесно да пропуснат по време на пътуването си и със сигурност не е нещо, за което биха пътували от друг континент, за да видят.
Някои казват, че причината за преобладаващия сега стил на строителство „на конвейер“ е била бързото нарастване на населението – но това вече не е такъв фактор. Естественият прираст на населението на всяка страна по света намалява. Скоро и общият брой на населението в глобален мащаб ще намалее и с това ще намалее и задължаващата необходимост да се строи бързо. Този спад със сигурност ще доведе до промяна в приоритетите, но той, също така, говори за по-дълбок проблем: изгубили сме усещането си за цел. Нашето поколение не само не гледа към бъдещето с амбицията да съгради нещо вечно, то дори не гледа с амбицията да създаде следващо поколение. Вместо това, вниманието ни е насочено наобратно, към нас самите, захванати сме в зъбните колела на един нестихващ цикъл от свръхпотребление и стремеж към моментно удовлетворение. Спряхме да строим за бъдещето и в резултат на това душите на нашите градове, както и нашите собствени, се усещат принизени до злободневието.
Не е ли утопично – свят, в който сме способни да изградим нещо красиво, само ако то е реплика на нещо от миналото? Какви биха били тогава правилата за създаване на оригинална класическа архитектура на нашето време?
Това, което е вдъхновявало архитектите и хората на изкуството по време на европейския Ренесанс, са били произведенията на Античността. Както е казал средновековният норманско-френски философ Уилям от Конш през 1123 година:
„Древните са имали само книгите, които те самите са написали, но ние имаме всички техни книги и освен тях – всички други, които са били написани от началото до нашето време… Така ние сме като едно джудже, седнало на раменете на гигант. Джуджето вижда по-далеч от гиганта, но не заради собствената си височина, а заради височината на своя крепител. По същия начин, ние (сегашните хора) виждаме повече от древните, защото нашите писания, макар и скромни, се добавят към техните велики произведения.“
Хората в Европа от Ренесанса и вековете след него добре са усвоили тази концепция. Абсолютното великолепие на „класическата европейска архитектура“ през последните няколко века се крие в повторното използване на коринтски стил колони, на фронтони като тези в Древна Гърция, на куполи като тези в Древен Рим, произлизащи от своя страна от още по-старите времена на гробници и олтари. Освен това, в нея са използвани най-издръжливите материали, като мрамор и дялан камък, както са правили и древните. Но това повторно използване е било креативно! Европейците са помислили как да намалят колоните и фронтоните и да ги поставят около съвременните прозорци на многоетажни сгради, мислили са как да внедрят стъкло и метал в куполите и да сложат декоративни кули с по-малки куполчета. Измислили са атриуми от рисувано стъкло и сложни стълбища, и мецанини, с масивни чугунени лампи и класически балюстради. И скулптури навсякъде, понякога на по-модерно облечени хора и обекти от тогавашното съвремие. Това, което никога не са правили обаче, е да задраскат напълно всички стандарти от миналото!
Готическата архитектура (12-ти до 16-ти век) е дори по-ранна от Ренесанса, но възниква точно по времето и мястото на философа, когото цитирах. Известно е, че тя е еволюирала вариация на романската архитектура (10-ти до 13-ти век). И не е изненада, че романският стил, съответно, комбинира характеристики на древноримските и византийските сгради, смесени с местни традиции.
А какви характеристики имат съвременните градски сгради? Стени и прозорци? Това, което виждаме в съвременното строителство, не е архитектура, а строеж на общежития. Те са просто тухли и панели, съединени заедно, готови да бъдат разрушени дори само няколко десетилетия по-късно, ако развитието на района го изисква.
Широко разпространено твърдение е, че готическата/ренесансовата/бароковата архитектура се характеризира с такава трудоемка сложност, защото строителите и майсторите-художници са били издигнали в култ и фикс-идея почитането на Бог чрез своите творения. Сега това понякога се обръща в дебат „религията срещу науката“. Либералите често сочат големите научни достижения на нашето време като най-съществената причина да се откъснем от миналото във всяко нещо, което правим, включително архитектурата. Но самият Исак Нютон е повторил фразата „Ако съм видял по-далеч, то е защото стоя на раменете на гиганти“. Всъщност, можех да напиша съвсем същите неща и за науката – как средновековна Европа е преоткрила древногръцките трудове и е продължила да ги развива оттам. Така че ако научните постижения ни казват нещо, то е точно обратното на „Ние можем сами от нулата“.
Изненадващо или не, модерната наука започва да доказва, че съвременният начин на мислене относно изкуството и архитектурата е грешен. Изследвания, проведени с помощта на сложни камери за проследяване на движението на очите, показват, че хората по улиците обичат да гледат класическа архитектура. Те са естествено привлечени от пропорциите, симетрията и подредеността, които архитектите на миналото са вложили в своите проекти. Човешкото око намира тези форми за по-привлекателни и по-хармонични от хаотичните ръбести структури, които са се превърнали в отличителен белег на съвременния дизайн. Тази привързаност не е просто въпрос на носталгия, а нещо вградено, вродено в човешката психика. Множество изследвания за архитектурата и човешкия мозък сочат наличието на „предпочитание за визуална сложност в околната среда“*. Подсъзнанието ни реагира по-положително на сгради, които демонстрират определени класически принципи като баланс и пропорции, но това е само върхът на айсберга:
Изследванията показват, също, че хората често биват привлечени от човешки (антропоморфни) елементи и природни мотиви в архитектурата, като каменни лица, фигури и природни обекти, използвани като орнаменти. Отново, това предпочитание за човешки и природни форми се корени дълбоко в еволюционната психология и начина, по който хората се асоциират със света около тях.
Опитите с камери и психологически анализи са установили, че ние сме естествено привлечени от лица и човешки черти, явление известно като „ефекта на предпочитание към лицата“. Това е защото хората сме устроени да ги разпознаваме бързо и инстинктивно. Адаптация, вероятно кореняща се в нашата еволюционна нужда от социална връзка и комуникация. В архитектурата, вграждането на лица или човешки форми в дизайна на сграда създава усещане за нещо познато и за обвързаност, дори с неодушевена структура. Това е причината класическата архитектура често да включва бюстове, статуи и релефи на богове, владетели или митологични фигури – елементи, които привличат вниманието и създават усещане за жизненост и одушевеност на самата сграда.
По подобен начин, природни елементи като цветя, листа и животни, дълго време са били използвани като орнаментални мотиви в архитектурата. Особено растителни такива, като клонки и плодове. Тези елементи оставят в подсъзнанието ни сигнал за наличие на ресурси (храна, подслон, безопасност) и така предизвикват чувство на комфорт и положителни емоции, асоциации с живот, растеж, изобилие и красота.
Това използване на човешки и природни елементи може да бъде видяно през цялата човешка история – от класическите древногръцки скулптури, които са украсявали храмовете, през ренесансовите архитектурни орнаменти, до бароковите пищни украшения, включващи сложни релефи и деликатни фигури. В съвременната архитектура обаче тези типове декоративни елементи почти винаги са захвърлени в полза на минимализма и индустриалната естетика. Въпреки това, науката показва, че хората все още имат вродено привличане към по-детайлни и изразителни форми, което е причината сградите със скулптурни елементи или природни мотиви да продължават да привличат вниманието на тълпите.
И най-накрая, употребата на естествени материали също има своето значение – дървото и дървесните мотиви добавят визуален комфорт към обкръжаващата ни среда, точно както естествените земни материали го правят. Представете си типичен швейцарски пейзаж, гледан от влак – зелена долина, разположена под голям заснежен планински връх. А в долината – сгушено швейцарско село с традиционни къщи и неголяма бяла църква по средата, но с извисяващ се силно заострен малък купол. Това разваля ли красотата на пейзажа? – Не! Даже я допълва. „Когато хората говорят за незамърсен пейзаж, те нямат предвид пейзаж без сгради, а пейзаж без модернистични сгради“**.
В обобщение, не са само класическите пропорции и симетрия това, което ни въздейства — човешките фигури и природните орнаменти, в комбинация с природни материали, имат дълбок емоционален и психологически ефект, привличат ни и спомагат за създаване на по-дълбока връзка с пространствата, които обитаваме. Това подкрепя идеята, че архитектурата не е само за създаване на функционални пространства, а за съграждане на такава среда, която едновременно да ни отразява и вдъхновява.
С тази цел се появи ново и мощно движение сред любителите на архитектурата и дори сред някои архитекти по целия свят, наречено „Архитектурно въстание – движение на хората срещу продължаващото обезобразяване на нашите градове“. Както в популярната консервативна фраза: слаби хора, неспособни да вдъхновяват, създадоха тежки времена за нас, което рано или късно предизвиква мощна контра вълна за създаване на по-добри времена. Нека се надяваме, че тази вълна ще привлече все повече последователи и ще обърне статуквото в съвременните архитектурни школи, за да върне непреходната, обичаща хората и вдъхновяваща архитектура от там, докъдето я оставихме преди по-малко от век. Дотогава, поглеждайте към сградите от 19-ти и началото на 20-ти век по улиците, тъй като те са точката, от която ще продължим.
* Garry D. T. (Terry) L. and colleagues, „Preference for the visual complexity of environments“ (2005), published in Environmental Psychology. The study demonstrates how people have a general preference for environments that feature human elements (like faces and figures) and natural patterns. The study showed that environments featuring natural forms, such as organic curves and plant-like patterns, often resulted in higher levels of emotional satisfaction compared to more geometric and industrial designs.
Taylor, M. (2009) – Fractal Architecture and the Built Environment
Kaplan, R., & Kaplan, S. (1989) – The Experience of Nature: A Psychological Perspective
This book and the associated research focus on how exposure to natural environments affects people’s well-being and mental health.
Kellert, S. R. (2005) – Building for Life: Designing and Understanding the Human-Nature Connection
Herzog, T. R. (1992) – A cognitive analysis of preference for urban environments
**A quote attributed to Christopher Wolfgang John Alexander (4 October 1936 – 17 March 2022), Austrian-born British-American architect and design theorist. Professor at the University of California, Berkeley, who wrote the book „A Pattern Language: Towns, Buildings, Construction“.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
