Докато хиляди млади мъже в наборна възраст щурмуват испанската територия в Сеута, европейските медии отново си играят на „кратко и символично отразяване“. Няколко драматични кадъра, няколко смъртни случая (вече поне девет, а според някои данни повече), хуманитарна реторика за „отчаяни хора“ и… следващият сюжет. Нищо за мащаба. Нищо за това, че това не е стихийна „миграция“, а организиран, синхронизиран натиск.
Нищо за факта, че Сеута е испанска земя от векове – не колония, не „окупирана територия“, не „остатък от империализма“, а напълно законна, исторически утвърдена част от Испания, също толкова испанска, колкото Кадис, Овиедо или Валенсия. Медиите превръщат инвазията в кратък визуален шок и после я заравят под следващата вълна от климатични или социални сюжети. Това не е журналистика. Това е съучастие чрез мълчание. Всъщност немалка част от тях, се правят, че такава новина дори няма – за сметка на напоително отразяване на всяко пожарче от всяка точка на света.
Лъжата за „колониална“ Сеута
Историята на Сеута е ясна, документирана и безпощадна към всякакви марокански или леви претенции. Последователно след (вероятното) финикийско основаване, Сеута е последователно във владение на Картаген, Рим, визиготите, византийците и едва през ислямските инвазии на Магреба може да се приеме, като част от това, което днес може да мине като Мароко. Ислямски инвазии, които идват, съвсем колониално, от Арабския полуостров. Градът влиза отново в европейска орбита на 21 август 1415 г., когато Жуан I Португалски го превзема заедно със синовете си, сред които е и Енрике Мореплавателят – началото на европейската експанзия отвъд морето. През 1580 г., с династическата уния под Филип II, Сеута преминава към испанската корона заедно с Лисабон и Порто. Когато Португалия се отделя през 1640 г. с въстанието на Браганса, Сеута е единствената крепост от цялата бивша португалска империя, която доброволно остава с Испания. Гарнизонът и жителите избират Филип IV. Не са принудени. Не са завладени. Избират. От тази вярност идва и титлата „Фиделисима“, която и до днес стои в герба ѝ. Договорът от Лисабон от 1668 г. – същият, с който Испания признава португалската независимост – оставя изключението черно на бяло: всички крепости се връщат на Португалия, с изключение на Сеута, която остава под испански суверенитет.
Мароканската династия на алауитите, която днес претендира, се утвърждава едва през 1666 г., две години преди Лисабонския договор. Испанският суверенитет над Сеута е по-стар от самата държава, която го оспорва. Иберийското присъствие предхожда мароканското с два века и половина. Алауитите опитват със сила: султан Мулай Исмаил обсажда града от 1694 до 1727 г. – тридесет и три години, една от най-дългите обсади в историята. Сеута не пада. Династията, която днес крещи за „връщане“, нито един ден не е управлявала този град. Когато Мароко получава независимост през 1956 г., Сеута вече има двеста осемдесет и осем години формален испански суверенитет и петстотин четиридесет и една години непрекъсната иберийска история. Затова никога не е била част от испанския протекторат в Мароко (1912–1956). Затова не фигурира в списъка на ООН за неавтономни територии, очакващи деколонизация. Гибралтар фигурира. Сеута – не. Географската близост не създава суверенитет. Ако създаваше, Португалия щеше да е испанска, a Канада щеше да претендира за Аляска. Титлите, които важат, са историческата приемственост, договорите и волята на населението. Сеута има и трите – с по-голяма яснота от много провинциални столици на полуострова. Осемдесет и три хиляди испанци живеят там под същия статут на автономия от 1995 г. Това, което я дели от полуострова, са четиринадесет километра море в най-тясната точка на Гибралтарския пролив. Не е колония. Не е „окупирана“. Това е Испания. Дори е по-точно да се определя като ексклав, а не като анклав.
Един злодей е способен да изгори собствения си народ до основи, само за да властва над пепелта му
И точно в този момент, докато мъже в бойна възраст щурмуват тази испанска земя, премиерът Педро Санчес продължава своята политика на легализация на стотици хиляди нелегални мигранти. Първо половин милион, после заявленията надхвърлят милион. „Акт на справедливост“, казва той. „Икономическа необходимост“ за застаряваща страна. „Признаване на реалността на хора, които вече са част от ежедневието ни.“ Всъщност това е класическият ляв сценарий, който се повтаря с фатална предвидимост навсякъде по света: овладяване на медиите, овладяване на съдебната система, легализация на бъдещи леви гласоподаватели. Внасяш маси, даваш им амнистия, социални помощи и път към гражданство, пускаш ги да гласуват – и гласовете на коренното население се разтварят в новата демографска реалност. Американският сенатор Ерик Шмит го формулира без украшения: „Това е точно това, което техните крайно леви политици искаха. Това е наръчникът на левицата по целия свят: внасяй милиони мигранти, подкупвай ги с амнистия и социални помощи, после им позволи да гласуват, за да анулират гласовете на истинските граждани.“ В Америка засега са ги спрели. В Испания – не. Санчес прави точно обратното.
Съдът в Испания допринася по скрипта с хирургическа точност. Върховният съд постановява, че мигрантите, прихванати в морето по пътя към Сеута и Мелиля, не могат да бъдат връщани веднага по специалните правила за гранично отхвърляне („rechazo en frontera“). Резултатът е взрив. От бавно просмукване след решението – до експлозия. Трафикантите и мароканските власти знаят, че системата е парализирана от собствените си правни гатанки. Хибридната война днес е и правна война: превръщаш нормите, трибуналите и грантовата система на противника в инструменти за парализиране на способността му да се защитава. Мароко познава институционалните и политическите слабости на Испания по-добре от повечето испанци, които все още живеят в плен на разказа за Гражданската война от 1936 г. Агресорът дърпа шевовете. Разчита, че Испания и Европа ще се обесят с собствения си правен и бюрократичен лабиринт, докато той отрича, че изобщо опъва въжето.
Европейските лидери, които още не са забравили какво означава граница и какво струва нейното пренебрегване, реагират. Джорджа Мелони не си играе на дипломатически учтивости и „диалог“.
„Сцените, които налюдаваме от Сеута, са ужасяващи и показват още веднъж, че неконтролираната нелегална имиграция представлява конкретна заплаха за сигурността на европейските граници. Консултирах се с министъра на вътрешните работи Матео Пиантедози. Италия няма да стои и да гледа. Свикваме компетентните органи и след тези срещи сме готови да се намесим и с извънредни инструменти, за да защитим границите и сигурността на гражданите, включително суспендиране на пространството Шенген с Испания. По въпроса за нелегалната имиграция няма да отстъпим нито милиметър: защита на границите, спиране на трафикантите на хора и гарантиране на ефективни връщания ще продължат да бъдат линията на това правителство.“
Външният министър Антонио Таяни е още по-прям: подкрепя затварянето на Шенген за Испания и директно обвинява решението на Мадрид да даде испанско – а следователно и европейско – гражданство на повече от половин милион нелегални мигранти, че насърчава трафика на хора. Това не е истерия. Това не е „крайност“. Това е инстинкт за самосъхранение на държава, която все още помни какво означава да загубиш контрол над собствената си територия.
Тервел, Мартел, Собиески и Реконкистата
А сега погледнете по-далеч – не само към днешните кадри от плажа Тарахал, а към вековете. Испания прекара близо осемстотин години в Реконкистата – кръв, вяра, воля, крепости, битки, падание и възход – за да изхвърли мюсюлманските нашественици от Иберийския полуостров. От 711 г. до 1492 г. Това не е фолклор. Това е фундаментът на испанската нация. И сега, за няколко години, при правителства като това на Санчес, при съдилища, които връзват ръцете на граничарите в името на „правата“, при медии, които превръщат масовата инвазия в „хуманитарна криза“ и „отчаяни хора, търсещи по-добър живот“, и при легализации, които създават нови избиратели с други лоялности, тези осем века могат да бъдат заличени. Не с мечове и обсади, а с укази, със съдебни решения, с медийно мълчание и с масов внос на хора, които не споделят нито историята, нито културата, нито религията, нито лоялността към тази земя. Ако Сеута е „незаконна“, защото е европейска от 1415 г., тогава Константинопол, турски от 1453 г., е още по-незаконен. Но никой не смее да каже това на глас в „прогресивните“ кръгове.
Сценарият на левите винаги е един и същ, независимо дали се разиграва в Мадрид, Брюксел, Вашингтон или където и да е другаде. Първо – овладяване на медиите: инвазията се превръща в „символични кадри“, а критиката – в „омраза“ и „ксенофобия“. Второ – овладяване на съдебната система: границите се превръщат в правни лабиринти, в които защитата на собствената територия става почти невъзможна. Трето – легализация на леви гласоподаватели: новите маси получават документи, помощи и право на глас, а демографската промяна прави връщането назад политически самоубийство. Това не е теория на конспирацията. Това е наблюдаема практика. И Сеута днес е лабораторията, в която тя се прилага наяве.
Сеута е тест. Не само за Испания. За цяла Европа. Ако позволим на левия сценарий да продължи – медиите да мълчат или да омаловажават, съдилищата да блокират връщанията, правителствата да легализират, а лидерите, които искат граници, да бъдат наричани „крайни“ и „популисти“ – тогава Реконкистата няма да е история. Ще бъде предупреждение, което не сме чули навреме. Испания има право и дълг да защитава своята територия. Европа има право и дълг да защитава своите граници. А народите имат право да не бъдат заличавани от хора, които смятат, че историята е просто стар текст, който може да се пренапише с кралски указ, съдебно решение и няколко хиляди души, преминали границата.
Ако Сеута падне – не военно, а демографски и политически – следващите ще бъдат Мелиля, Канарските острови, а после и самият полуостров. И тогава осемте века на Реконкистата ще изглеждат не като триумф, а като временна пауза преди следващото нашествие. Този път без мечове. С укази. С медии. Със съдилища. И с пълното съдействие на онези, които трябваше да защитават народите си.
