След като Европейската комисия обяви, че всички незаконно пребиваващи в Сеута ще бъдат депортирани, темата за миграцията в Европа отново излезе на дневен ред. Не, че в последно време е губила актуалност.
Сеута е просто поводът, картината е доста по-широка.
Външната миграция към Европа (както нелегална, така и легална) е един от основните проблеми на Стария континент. Проблем, който разделя европейските общества и представлява основен разлом между политическите елити. Проблем, за който в последно време все по-настойчиво се предлага конкретно решение – да отвърнем на миграцията с ремиграция. Спиране на мигрантските потоци и експулсиране на вече допуснатите. „Европа – на европейците.“
Инициативата „Спаси Европа“
Save Europe Act е гражданска инициатива в рамките на Европейския съюз, анонсирана в Порто, Португалия на 31 май 2026 година. Водещите лица на инициативата са Ева Влаардигербрук, политически коментатор от Нидерландия, и Мартин Зелнер, активист от Австрия. Основните искания могат да бъдат обобщени по следния начин:
- защита на границите и спиране на миграцията – строг контрол по външните граници на Европа за предотвратяване на нелегални преминавания; мораториум върху приема на бежанци и мигранти от незападни неевропейски страни;
- организирана ремиграция – систематично и ускорено връщане на незаконни мигранти и чужденци без право на престой; премахване на социалните помощи, насърчаващи миграцията и въвеждане на финансови стимули за доброволна ремиграция;
- правна реформа – промяна в международните договори за убежище;
- културна идентичност- запазване на традициите, ценностите и демографския баланс на европейските нации.
Целта на инициативата е да събере 1 милион подписа на граждани на Европейския съюз, като към 24 август са се подписали над 700 хиляди. Месец по-рано обаче, на 22 юли Европейската комисия отхвърли регистрацията на Save Europe Act под предлог, че „противоречи на ценностите на ЕС“. А вече бяха събрани 500 хиляди подписа.
На практика, Брюксел се изплю в лицата на половин милион европейски граждани, показвайки им, че за Еврокомисията коренното население на континента е втора категория – него кучета го яли. Тук аналогиите с Османската империя и отношението към „гяурите“ стават неизбежни…
Формално, Европейската комисия се позовава на чл. 2 от Договора за ЕС и заявява, че исканията на инициативата „насърчават дискриминация въз основа на раса и етнически произход“. Но реално се оказва, че европейските граждани нямаме думата да решаваме кого и как да допускаме в общия европейски дом. А идеята на Договора от Маастрихт определено не беше такава.
Десантът в Сеута
В края на юли Сеута, испански ексклав в Северна Африка, е подложен буквално на инвазия – десетки хиляди мигранти от съседно Мароко (броят им е съпоставим с населението на града) нахлуват нелегално на територия, над която се вее флагът на Европейския съюз. Макар и невъоръжени, нашествениците осъществяват истински десант, с който нагледно изваждат на показ неспособността на испанската държава да опази границата си, която в случая се явява и външна граница на ЕС.
Мигрантите се възползват от решение на Върховния съд на Испания от 8 юли 2026 година, което гласи, че лица, заловени в морето, опитващи се да достигнат испанска земя, не могат да бъдат автоматично експулсирани. Разбира се, въобще не става и дума за спонтанна акция – в полицейска държава като Мароко просто няма как десетки хиляди хора самоволно да отидат от точка А до точка Б, без да бъдат подпомагани, насочвани, а най-вероятно изпратени. И това не е първият случай, в който заради междудържавни разпри Мароко „пуска“ бежанци на Испания – имаше подобен случай и през 2021 година, макар и далеч не в такива размери. А авторите на сълзливи внушения от типа как клетите (много клети, всичките млади и в завидна физическа форма) мигранти рискуват живота си за по-добро бъдеще, е по-добре да се опитат да си отговорят на въпроса колко от тези 70 хиляди мъже бяха всъщност агенти на мароканските служби: един на всеки хиляда? Или един на всеки сто?
Макар и с леко закъснение, правителството на испанския социалист Педро Санчес изпрати армейски части в Сеута и ситуацията бе общо взето, овладяна. Огромната част от над 70-те хиляди незаконно нахлули се прибраха още в първите дни, но все пак едни между 2 и 5 хиляди човека повече от 20 дни след началото на кризата все още са на испанска (т.е. европейска) територия. А като стана дума за испанския премиер Педро Санчес – да, това е същият, който няколко месеца по-рано стартира процедура за легализиране на 500 хиляди нелегални мигранти (подалите документи обаче се оказаха над 1 милион).
Кризата в Сеута доведе до безпрецедентна реакция – италианското правителство на Джорджа Мелони временно върна граничния контрол с Испания и поиска Мадрид да бъде изключен от Шенгенската зона. Испания въведе реципрочни мерки (обявявайки ходът на Мелони за дискриминационен) и към момента на писане на този материал граничният контрол между двете страни още не е вдигнат.
Събужда ли се Европа по отношение на миграцията?
Мароканското нахлуване в Сеута наля вода в мелницата на антиимигрантските настроения в Европа. Дори Европейската народна партия (най-голямата фракция в „европейския консенсус“, излъчила Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК) определи случилото се не просто като миграционен натиск, а като „криза на сигурността по външните граници на ЕС“.
Кризата доведе до извънредна среща на външните министри на ЕС, свикана по настояване на 22 от 27-те държави членки, водени от Италия (Мелони) и Дания (Мете Фредриксен). Мнозинството от европейските правителства подписаха общо писмо с искане да се приемат радикални мерки в борбата срещу нелегалната миграция.
Срещата на върха излезе с решение италианският модел за създаване на мигрантски центрове извън ЕС (Албания) да се превърне в общоевропейска политика. Решено бе също да се засили наблюдението върху социалните мрежи с цел улавяне на координирани действия в посока масово нелегално нахлуване на територията на ЕС. Що се отнася до Шенген, пълният разпад бе избегнат и напрежението засега остава само между Рим и Мадрид.
Тук е мястото да си припомним, че Средиземно море и ексклавите в Северна Африка не са единствената „порта“ към Европа. Постоянен мигрантски натиск съществува и на границата между Полша и Беларус, но Варшава не допуска пробиви – там граничните сили за сигурност просто стрелят (основно с гумени, но когато се налага, и с бойни патрони). Турция също периодично шантажира Европа с „пускане на бежанци“, но поне досега България не е допуснала масови нахлувания. А и преди 10-ина години бяхме за пример по отношение опазването на външните граници на ЕС.
Кризата в Сеута показа същината на проблема с нелегалната миграция – десетки хиляди да преминат границата за 1-2 денонощия е доста по-видимо в сравнение с „обичайния трафик“. Европейските елити сякаш се стреснаха и започват да се вслушват в гласа на здравия разум, който до съвсем скоро набеждаваха за „крайнодесен“, расистки и ксенофобски. Но това засега се отнася само за нелегалната миграция.
А легалната е в пъти по-голяма. И що се отнася до демографска подмяна, културно обезличаване и цивилизационна заплаха за Европа – то между легална и нелегална миграция няма съществена разлика. Мнозина от „новите европейци“, превърнали доскоро прекрасни европейски градове в коптори, по подобие на родните им места в Магреба, Близкия изток и Субсахарска Африка, са всъщност законно пребиваващи (с работни визи или дори вече гражданство на ЕС), а някои са и родени в Европа. Влизащите в криминалните хроники далеч не винаги са с неуреден статут.
Поколения европейски жени са мечтали да бъдат заведени на романтична екскурзия в Париж – и са си оставали само с мечтата. Днес, когато високият жизнен стандарт, нискотарифните полети и платформите за споделено настаняване я превърнаха в общодостъпна реалност, за все повече европейски жени това е престанало да бъде мечта. Те не искат да бъдат заведени в Париж, защото се ужасяват от това, което виждат по снимки и видеоклипове. Същото се отнася за редица други европейски градове – Брюксел, Франкфурт, Малмьо, Гьотеборг, Марсилия…
Инициативи като Save Europe Act се противопоставят и на легалната миграция, когато тя идва от места извън европейския цивилизационен ареал. Самите инициатори уточняват, че за да се осигури бъдещето на Европа и нейните народи, са необходими и допълнителни мерки, извън основните искания, а именно:
- семейна политика и демографско обновление;
- културна приемственост и идентичност;
- конституционно самосъхранение на държавите членки;
- по-широки цивилизационни и исторически въпроси, свързани с бъдещето на Европа.
Посочва се, че „една суверенна Европа трябва да постави на първо място благоденствието, сигурността и демографската приемственост на собствените си народи пред политики, които на практика изместват и нанасят вреда на коренното население“. Или казано по-накратко, „Europe first“.
В градове като Брюксел, Франкфурт, Хага, Амстердам, Марсилия и Малмьо всеки трети е от неевропейски произход, мигрант първо или второ поколение. За Лондон този дял е 40%. А ако прибавим и тези, които са трето или четвърто поколение потомци на мигранти, ще се окаже, че въпросните градове са вече в мнозинството си неевропейски по население. За сравнение, към 1960 година чужденците в тези градове са били едноцифрен процент, при това основно от други европейски държави и в много по-малка степен – от страни извън Европа.
Само за няколко десетилетия Старият континент е претърпял демографска подмяна, несравнима с никой друг исторически период. Етническа, расова, религиозна и най-вече цивилизационна инвазия, на която е необходимо да се даде отпор, ако искаме Европа да продължи да съществува такава, каквато винаги е била през последните няколко хилядолетия. Европейска Реконкиста, по аналогия с испанската – при все, че ислямската инвазия на Иберийския полуостров в миналото е довела до промяна на териториалните граници, но не и до съществена такава в населението.
Ремиграцията е добро, разумно и умерено решение. Алтернативата е св. Вартоломей да е на помощ на Европа.*
*Иронията е, че завършвам този текст именно на 24 август – по католическия календар това е именно празникът на св. Вартоломей.
