Първа част може да прочетете тук
Втора част може да прочетете тук
V. Генезисът на монархическата доктрина на Данте, произтичаща от оригиналното философско тълкуване на историята
Политическата доктрина на Данте, в тази нейна последна визия и в пълнотата на нейното рационално изложение, е оригинална. Тя се корени в действителността, доколкото има за цел да утвърди една съществуваща институция, която е имала своя история и все още е притежавала теоретично почти неоспорван авторитет, а също и доколкото се възползва от многобройните елементи на традицията и науката на своето време. Но в това рационално възраждане на Империята, призвано да запълни аристотеловата празнина и да преодолее неяснотите и недомлъвките на схоластическата доктрина, теорията за Универсалната монархия до голяма степен е творение на Данте.
Тази теория възниква у Данте от неговото собствено философско тълкуване на историята. След св. Августин никой човешки ум не е успявал да се простира с такава смелост и такова господство в областта на историята, както съумява Данте. Други философи и писатели се възползват от историческите свидетелства за своите доказателства, а в столетията, по-близки до Данте, св. Петър Дамиани и Йоан от Солсбъри успяват, за различни цели, да се възползват от елементите на свещената история и средновековната хронистика, за да достигнат до теоретични заключения от известно значение.[1]. По-късно схоластическият метод, който довежда логическите инструменти до последното им съвършенство, пренебрегва историята или се спира предимно върху типичните факти от свещената история. Но Алигиери задълбочил познанието си за фактите от миналото, съгласувал ги с догмите на религиозната вяра, призовал ги да обяснят промените на времената и превратностите на народите, издигнал се до истински тълкувател на историята. Свещените текстове, философските книги, античната литература послужили на тази мисъл заедно с произведенията на новата средновековна хронистика; и редом със Стария и Новия завет, редом с произведенията на св. Августин и Отците на Църквата, Алигиери черпил от поемите на Вергилий, Стаций и Лукан, изучавал с възхищение текстовете на Цицерон, Плиний и Вегеций; въодушевявал се от делата на римляните, разказани от Тит Ливий, „знаменитият писател на римските дела“[2]; приел християнското тълкуване на историята на Рим, което в зората на V век или в началото на VI век се опитали да дадат Павел Орозий, авторът на Historiæ adversus Paganos[3], преведена на „народен език“ от Боно Джамбони към края на XIII век, и Касиодор, авторът на големия сборник, който предоставил материала на всички последващи хронисти. Несъмнено Данте познавал и историческите произведения, разпространявани по негово време, и преди всичко тези на Ото от Фрайзинг, Готфрид от Витербо и Рикобалдо от Ферара.
Но от цялото това множество исторически факти той извлякъл собствено виждане за историята и това виждане, изградено отчасти върху легендарни елементи и основано на наивни вярвания, все пак достига до едно по същество историческо заключение, съгласувано с религиозната вяра, тъй като се свежда до възвеличаването на делата на римския народ, призван поради своите добродетели да се издигне до правото на Универсалната монархия, осветена от Бога да управлява човеците в справедливост и мир[4].
След като първият човек пада в първородния грях, човешкият род все пак получил своята изначална единност в земите на Изтока, където се родил първият зародиш на нашата цивилизация. Но после, след разрушаването на Вавилон, различните племена се разпръснали и в това разпръсване се изгубила всяка следа от единство и ред. Погибелта на човешкия род би била неизбежна, ако Божията благост не бе решила чрез слизането и жертвата на Сина да изкупи първородния грях. Но тъй като желаела по времето на това слизане не само небето, но и земята да бъдат „в най-добро устройство“, „а най-доброто устройство на земята е, когато тя е монархия, тоест цялата под един владетел“, Божието провидение избрало рода и града, които трябвало да послужат на тези цели. Родът бил този на Давид, а избраният град бил Рим. В същото време, когато на Изток бил установен родът на Давид, който трябвало да породи Мария и Изкупителя, на Запад, с идването на Еней в Италия, бил основан Рим; и докато този род се разклонявал в своите поколения, подготвяйки Божественото пришествие, избраният град чрез упражняването на гражданските добродетели осъществявал универсалното господство.
Римският народ, произлязъл от рода на Еней, не чрез сила, а чрез Божественото провидение и посредством справедливи изпитания, издържани с най-висши граждански добродетели, по времето на Август спечелил империята над света; и тогава настъпило щастливото време, възпято от Вергилий – imperium sine fine, безкрайната империя, – и световният мир, описан от Павел Орозий[5]. В този момент, в смирения Витлеем, от Давидовия род се родил Христос и се основава новата религия, за да върне на хората възможността за вечно спасение. Тогава в Рим, избран за седалище на Империята, се осъществило дългоочакваното чудо и се установява Църквата. В продължение на дванадесет години, според сведението на древния историк, „светът бе в лоното на мира“, и тогава „Божият Син, станал човек, бе благовестил на земята, сякаш разделяше две царства, като разпределяше всички неща между Себе Си и Цезар“[6]. Тогава двете върховни власти, разграничени според своето предназначение, вървели в съвършено съгласие и мир за осъществяването на земната справедливост и за постигането на небесната благодат.
Soleva Roma, che il buon mondo feo,
due soli aver, che l’una e l’altra strada
facean vedere, e del mondo e di Deo[7]
Универсалното господство и разграничението на двете власти донесли на човешкия род за кратък период мир[8], като за първи път след грехопадението направили възможни земното щастие и небесната награда; и това положение на нещата, ако би било трайно, би осигурило онова съвършенство на дейния и съзерцателния живот, което приближава човека до земния рай.
Но това универсално господство, това удивително съгласуване на двете власти, били прекъснати и така човешките пороци отново възвърнали своята сила. Римските императори, след като преминали щастливите времена на „добрия Август“, отричайки истинската религия, преследвали вярата в Христос и чрез гоненията несправедливо поразили Църквата[9]; а после Константин, обърнал се към християнската вяра с най-благородно намерение, но с действие, което нарушавало целостта на Империята и закона за разграничението на двете власти, напуснал избраното седалище на Универсалната монархия, дарил на папата богата владетелска дарба, която, призовавайки Църквата към притежание на земни блага и на част от гражданската власт, изопачила религиозната мисия на папството и отново тласнала света към объркване и разруха[10].
Последица от тези грешки били варварските нашествия, ересите и схизмите. Но правата на Империята и правата на Църквата не били изчезнали. „Usurpatio iuris non facit jus“[11]. Когато заплахата срещу Църквата станала по-тежка, „когато ломбардският зъб ухапал светата Църква“, под крилата на императорския орел Карл Велики, победоносният цар на варварството, дошъл на помощ; и оттогава Западната Римска империя възкръснала, възстановила римските закони и потвърдила отново правото на Рим върху универсалната Империя[12].
Оттук започва линията на романо-германските императори. Ото I, Хайнрих II, Конрад III, Фридрих I, Хайнрих VI, Фридрих II и техните наследници, които по силата на законната легитимност повече или по-малко достойно упражнявали властта на Империята[13]. Но тези наследници сега били недостойни за своята служба: били изоставили Италия, били пренебрегнали имперското право, били допуснали Църквата все повече да смесва „двете управления“, така че Италия и светът, пометени от алчността, били в пълно разложение.
Но тези печални фактически обстоятелства не отнемали нищо от правния принцип. Империята оставала с цялата си сила, неприкосновено достояние на римския народ, като върховен водач на човешкия род във временния живот, като универсален господар; а императорите, въоръжени с опората на законите, били призвани по Божия воля и по силата на постановлението на човешката воля да обуздават хората и управниците и да осъществяват справедливостта и мира.
VI. Характеристики на Универсалната империя в сравнение с другите граждански форми на управление
Достигнал до това схващане след усърдни проучвания, Алигиери видял как всички трудности се разрешават и как системата на обществения живот се изяснява. И той дълго време, не по-малко от мнозина други, се удивлявал, че на римския народ се паднала привилегията на универсалното господство и смятал, че това е станало не по силата на разума или по Божия воля, а чрез материалния триумф на оръжията, тоест чрез насилие. Но после, когато започнал да размишлява върху функцията на Империята, когато изучил в историята причината за удивителните събития, довели римския народ до господството над света, той получил откровението за постановленията на Божието провидение и на историята и пожелал да изясни, на всички, тези висши, общо непризнати истини[14]. Още от 1308 г. в „Пир“ той рационално изложил учението за Империята[15]; но после, когато с избора на Хайнрих VII, който след дългото междуцарствие се опитал да възстанови в Рим толкова дълго изоставената власт на цезарите, видял как срещу законния господар се надигат толкова много враждебни сили и как царете и владетелите на земята – Филип IV Хубави, Робер Анжуйски Мъдрия – така упорито се противопоставят на императорската власт, той съставил трактата „Монархия“, който трябвало да докаже на всички истините, отричани от мнозина, и да убеди поданиците да съдят своите неспособни и несправедливи владетели и да си възвърнат истинската свобода[16].
Тогава разбираме структурата и новаторството на „Монархия“, с нейното тройно деление, предназначено да разреши три основополагащи проблема: необходимостта от Монархията в устройството на политическия живот на човешкия род; легитимността на Универсалното владичество, спечелено от римския народ; независимостта на Империята от властта на Църквата, доколкото тя е създадена непосредствено от Бога.
Алигиери не си поставил за цел да докаже с юридически аргументи съществуването и устройството на универсалната Монархия. Срещу владетелите и правителствата, които отричат властта на Империята; срещу папите и техните последователи, които от ревност към свещените ключове противоречат на тези истини; срещу декреталистите, които в името на законите на Църквата се противопоставят на Империята[17]; Алигиери изложил своето доказателство с методите и аргументите на разума и философията. Така той противопоставил своя трактат на роялистките трактати от времето на Филип Хубави или Робер Мъдрия, които в името на отделните национални суверенитети отричали легитимността на Империята; на папските були, които в името на религията претендирали да подчинят Империята на светското владичество на Църквата, противно на самата природа на последната; срещу декреталистите, които в името на традициите на Църквата заставили рационалните аргументи да служат на едно погрешно и невярно доказателство – на всички тях Алигиери противопоставил своя трактат, който чрез философски аргументи разкривал скритите и полезни истини на универсалната Монархия, пренебрегвани от другите[18]. В този смисъл, като философско произведение, изградено върху философски аргументи, Дантеевият трактат прониквал в етико-политическата система на схоластическата наука, приемайки всички положения на томисткото учение, но същевременно го надхвърлял с плодотворна оригиналност.
Рационалната дедукция е проста и изхожда от принцип, общоприет от схоластиката. Крайната цел на човешката дейност е осъществяването на пълните способности на интелекта чрез сътрудничеството на целия човешки род в религиозното съзерцание и гражданското действие[19]. Но за постигането на тази цел, която е целта на човешката цивилизация, е необходим мир, а мирът не може да царува в земния живот, ако над всички хора и всички правителства, за да възпира човешката алчност, не бъде поставен един наистина върховен владетел, надарен с философска добродетел и поради пълнотата на своето владичество освободен от всяко светско желание; владетел, който да изпълнява онова върховно служение, чиято същност вече разгледахме – да насочва всички човешки дейности към единен ред[20]. И това е, както видяхме, Римската империя, създадена от Бога и законно установена в историята, на която принадлежи функцията да ръководи хората в мир и справедливост.
Но каква е природата на тази власт? Алигиери се стреми да докаже, че тя е право на върховенство, което включва върховна власт в областта на законодателството, правосъдието и управлението. Този правен принцип обаче не накърнява управленската власт, която принадлежи на самостоятелните общности, чиито устройство и функция вече разгледахме – царства и градове. Отделните царства и свободните градове запазват напълно своя суверенитет и своето устройство както за да удовлетворят различните потребности на народите, които изискват различни форми на управление, така и за да гарантират принципа на легитимността, който трябва да бъде спазван в Империята не по-малко, отколкото в по-малките обществени обединения. Само че, тъй като царствата и градовете поради жаждата за власт и слава винаги се стремят да надделеят едно над друго, необходимо е над всички тях да бъде поставен върховен монарх, който да установява общите правила, на които всички трябва да се подчиняват, да възпира нарушенията, да наказва непокорните и да гарантира мира и справедливостта за всички. Това императорско върховенство не накърнява правото на суверенитет, принадлежащо на по-малките политически организми; напротив, то го допълва и укрепва, защото правото на суверенитет трябва да се разбира като умерено упражняване на властта, съобразено с правото, а не като необуздан произвол, който унищожава истинската свобода.
Така съществуват две ясно разграничени власти, като, въпреки това, и двете, макар и в различна степен, са суверенни: от една страна стои imperium – върховната власт, установена от Бога, за да направи възможно на земята, след идването на Изкупителя, щастието, и поверена по силата на правото на римския народ; тази власт има характер на върховенство, тъй като установява законите, произнася присъди, ръководи гражданското действие и на нея трябва да се подчиняват не само хората, но и всички царе и владетели на земята; от друга страна стои regimen, или гражданското управление, тоест управлението на хората, представено по различни начини в communitates particulares, описани от Аристотел и философите на схоластиката, които се организират естествено въз основа на човешкото действие и Божията воля, за да позволят на всеки народ да развива своите особени способности и да съобразява своя характер със специални и подходящи закони. Тези отделни общности, които Аристотел и аристотеловата традиция определили като communitates perfectæ et per se sufficientes[21]; които християнството признало напълно въз основа на принципа: omnis potestas a Deo – всяка власт е от Бога, – за Данте, както и за томистите, били недостатъчни за осъществяването на съвършено управление, тъй като били възпрепятствани от светските страсти; но поради това не губели своя суверенен характер, който се изразявал в правото на гражданско управление под контрола на една по-висша власт, която куриалистите искали да бъде Църквата, докато Алигиери, напротив, искал да бъде запазена за императора. Следователно царете и правителствата запазват по същество своето законно суверенно право, тъй като е необходимо в града да има подредено управление, а в царството – цар, който regat atque gubernet[22]; но тези правителства и тези царе трябва да се подчиняват на общото гражданско устройство, наложено от императора, с оглед на всеобщия мир и осъществяването на цялата интелектуална мощ на хората.
Между imperium и regimen следователно съществуват както общи, така и различаващи ги черти. Общата черта и за двете е упражняването на суверенни власти, тоест на управленски правомощия за целите на гражданското съществуване. Разликата произтича от различния обхват и различната интензивност на тези власти, тъй като imperium има универсален характер и обхваща всички народи, всички царства и следователно всички хора, докато regimen се отнася само до поданиците на определено управление; imperium има общ характер и на него трябва да се подчиняват царете и останалите управници не по-малко от гражданите, докато regimen, обвързано с този по-висш закон, се ограничава до конкретното управление, предназначено да удовлетворява специалните потребности на определена група поданици.
Следователно властите на Империята се свеждат до три категории: а) властта да издава общи закони, които обвързват по-нисшите правителства и гражданите, съобразно висшите и иманентни интереси на човешкия род и универсалната справедливост[23]; б) властта да съди и наказва чрез съдебна присъда и чрез оръжие всички царе и всички управници, които са се отклонили от правия път, а освен това, като последна инстанция, всички граждани, които се обръщат към върховния съд[24]; в) властта да отстранява или да въздейства върху князете или градските управници, когато те се окажат недостатъчни или враждебни на справедливия закон, издаден от императора[25].
Що се отнася до властите на гражданското управление, по същността си също суверенни, те се проявяват в правото да се издават особени закони за всеки народ, да се разрешават споровете, да се съди според законите и да се управлява според справедливостта. Но за разлика от imperium, над което няма нищо освен Бога и неговата гражданска мисия, отделните управления са длъжни да се съобразяват в общите принципи с правилата, установени от върховния монарх[26].
Когато царствата и правителствата се придържат към тези правила; когато царете и управниците умеят да следват повелите на философията и разума, които според свещените текстове и авторитета на Аристотел трябва да просвещават умовете на всички, които управляват хора[27]; тогава тези царства и тези правителства са напълно легитимни и могат свободно да осъществяват своята дейност, предназначена да удовлетворява особените потребности на местата и времената.
Върховният монарх установява общите закони, jus commune, извеждайки ги от онези потребности, които са общи за всички и отговарят на интереса на всички, а отделните правителства са длъжни да ги прилагат конкретно, както практическият интелект прилага правилата, установени от съзерцателния интелект[28]; но това не означава, че тези специални правителства нямат собствено поле на действие, тъй като те не само имат правото и задължението да променят тези закони според потребностите на различните народи, но могат също да издават единични закони, statuta particularia, които запазват пълната си легитимност, като се изисква единствено да бъдат свързани с върховното право, установено от императора[29].
И според Данте царете и консулите притежават суверенитет, те са domini aliorum, доколкото имат управление и публична власт; но това е само respectu vie, тъй като respectu termini са длъжни да се подчиняват на императора[30]. Както в движението на небесните сфери съществува едно основополагащо направляващо движение, което увлича всички небеса, макар всяко от тях да има свое собствено движение, така и законът трябва по своите съществени принципи да бъде единен, но редом с него и във връзка с него могат да съществуват други особени закони, други „заповеди“, които получават от него своята власт и сила, но имат собствено основание за съществуване и собствено поле на действие[31].
Когато обаче поради недостатъчността на този общ закон, поради липсата на императорския престол, поради смесването на религиозната власт с гражданската власт изчезне върховното управление на онази най-висша магистратура, която регулира държавите и хората, „целият свят се отклонява от правия път, защото капитанът и кормчията спят в ладията на Петър“, а Италия, оставена сама и без управление, преди всяка друга нация бива повлечена към разруха[32].
(Следва продължение)
[1] Вж. MILLER, Dantes Geschichtsphilosophie (Inaug.-Diss.), Фрайбург 1912, стр. 61; KERN, Humana Civilitas (Staat, Kirche und Kultur), Лайпциг 1913, стр. 33.
[2] „Монархия“, II, 3, 6.
[3] „Монархия“, II, 3, 13; „Пир“, III, 11, 4; Questio de aqua et terra, 54.
[4] Тези исторически събития се разгръщат в следните части от произведенията на Данте: De vulg. el. I, глави 7-9; Convivio („Пир“), IV, глави 4-5; Epistolæ („Писма“), V, 20-30; VII, 11-14; Monarchia („Монархия“) II, глави 3-12 и на други места; както и в Purgatorio („Чистилище“) XVI, 86 и сл.; XXIX, 107 и сл.; XXXII, 17 и сл.; Paradiso („Рай“) VI, 10 и сл.
[5] Paulus OROSIUS, Historiarum Adversum Paganos Libri VI, 22.
[6] Epist., V, 27.
[7] Владееше Рим, кога светът бе благ и без тревога,
две слънца, що и едната и другата пътека
осветяваха, и светската и на Бога.
Превод – мой. Purg., XVI, 106 и сл.
[8] Epist., V, 26. Срв. Par., VI, 80-81.
[9] Purg., XXXII, 113 и сл.
[10] Inferno („Ад“), XIX, 115 и сл.; Purg., XXXII, 124 и сл.; Par. VI, 1 и сл. Mon. II, 11, 2; III, 10, 1 и сл. 15 и сл.
[11] Mon., III, 11, 3.
[12] Par., VI, 94 и сл.; Mon., III, 11, 1-3.
[13] Mon., III, 11, 3; Conv., III, 4, 8; Par., XV, 139-40; Epist., VI, 20; Par., III, 119-120; Conv., IV, 3, 6.
[14] Mon., II, 1, 2-6. Когато осъжда старите си погрешни възгледи, Алигиери очевидно се позовава на период, предшестващ „Пир“, а следователно и на период преди 1308 г.
[15] Conv., IV, глави 4-5.
[16] Mon., II, 1, 6-8.
[17] Mon., III, 3, 7-10. Противниците на независимостта на Империята биват изброени от Алигиери в следния ред: 1° папите и висшите църковни сановници; 2° други, заслепени от алчност, надигнали се от гордост, които твърдят, че са „синове на Църквата“; 3° декреталистите, въоръжени с папските декрети. Обичайно всички тълкуватели приемат, че във втората категория са посочени най-общо светските противници на императорската власт; но е очевидно, че тук Алигиери се позовава изключително на царете и князете (reges et principes), за които става дума на друго място (Mon. II, 1, 6–7) и които всъщност единствени са можели да си присвоят титлата „синове на Църквата“.
[18] Mon., I, 1, 3-5.
[19] Mon., I, 3, 8; 4, 1; а за схоластичния принцип вж. СВ. ТОМА, In Sec. Sentent., раздел XLI; Summa theol., II, 1, въпрос 2, чл. 3-6: въпрос 5, чл. 3; въпрос 62, чл. 1; Quæst. Quodlibet, VII, 17.
[20] Conv., IV, 1, 1; Mon., I, 3, 8; I, 4, 1.
[21] GIERKE, Deut. Genossenschaftsrecht, Берлин 1881, III, стр. 637 и сл.; ERCOLE, Tractatus de Tyranno di Coluccio Salutati, Берлин 1913, стр. 45 и сл.
[22] Mon., I, 7: «oportet unum eorum regulare seu regere, alia vero regulari seu regi».
[23] Conv., IV, 4, 7: Империята е „заповед сред всички останали заповеди“; Mon., I, 8, 4; I, 9, 2 и особено I, 14, 7.
[24] Conv., IV, 4, 4; Mon., I, 10, 1-5; I, 11, 13; I, 13, 7; Epist., V, 3.
[25] Mon., I, 15, 8 и сл.
[26] Conv., IV, 4, 7. Ако императорският закон е заповед на заповедите, това не означава, че последните престават да бъдат такива, а се превръщат в частни закони, с които хората трябва да се съобразяват. Mon., I, 14, 4: «leges municipales quandoque deficiant et opus habeant directivo…. Habent namque nationes, regna et civitates inter se proprietates, quas legibus differentibus regulari oportet». Неправилно FLORI, Dell’idea imperiale di Dante, Болоня 1921, стр. 45 и сл., извежда от пасажа на Mon., I, 14, 9, че на по-нисшите власти (царства и градове) принадлежат само по-нисшите съдебни дела (inferiora judicia), докато всички дела в целия свят, щом имат средна значимост, би трябвало да принадлежат на императорския трибунал. В пасажа на Данте се говори за известното разделение на съдебните дела, наредено от Мойсей след обнародването на законите, между царя на Юдея и старейшините на племената. Естествено е на племенните вождове да принадлежат само по-нисшите дела. Различен е случаят с императорския трибунал спрямо царските и градските трибунали: разликата е по-скоро в пропорция, отколкото по същност, но е естествено на царете и на консулите на правосъдието да принадлежат не само по-нисшите дела, но най-общо всички частни дела (judicia particularia). Малко по-рано (I, 14, 4) Алигиери говори за «minima judicia cuiuscumque municipii», принадлежащи на местните трибунали, но не защото само те принадлежат на тези трибунали, а за да отбележи, че и тези дела, и тези закони трябва да се съобразяват с общите насоки, определени от императора. На друго място (Mon., I, 10, 3) той ще каже, че императорската юрисдикция (iurisdictio) е просто по-обширна (amplior) от тази на царете и управниците; което означава, че царете и управниците имат своя собствена iurisdictio.
[27] Conv., IV, 6, 20.
[28] Mon., I, 14, 6. срв. Conv., IV, 4, 5 и сл.
[29] Mon., III, 16, 12.
[30] Mon., I, 12, 11: «Hinc etiam patet quod, quamvis consul sive rex respectu vie sint domini aliorum, respectu tamen termini aliorum ministri sunt».
[31] Mon., I, 9, 2; Conv., IV, 4, 7.
[32] Epist., VI, 1.
