Скептицизмът в науката и неговото отношение към съществуването или несъществуването на Бог съдържа у себе си множество противоречия, изразени чрез тезите на видни фигури като Стивън Хокинг и Карл Сейгън, които ще бъдат илюстрирани и обяснени. Противоречията започват още с дефиницията на скептицизма и претенцията за научност, която той носи със себе си и продължават с отношението към човека и неговата значимост, за да завършат с отношението към науката, което се описва най – добре като религиозно.
Какво е скептицизъм – да се отнасяш със съмнение и неверие към предлаганата теза. Скептичността към религията е недоверие и съмнение в нея, заемане на обратната позиция, с което липсата на вяра в съществуването на Бог се превръща във вярата в неговата липса. Липсата на доказателства и доказателствата за липса са напълно различни неща, които тук се смесват. Строго научният подход към подобен въпрос при липса на доказателства би бил пълната неутралност и вероятностен подход към оценката на доказателствата. Според критерия на Лаплас за априорно знание[i], условната вероятност при пълна неопределеност (липса на доказателства в двете посоки) е 50%. Трупането на доказателства в едната или другата посока увеличава или намалява тази вероятност с времето – т.нар. бейсов подход към науката, обяснен много добре от Ричард Файнман. Томас Бейс е англикански свещеник[ii], а използването на неговата теорема в търсенето на доказателства за или против съществуването на Бог е също идея на епископ – Джоузеф Бътлър, който казва: „За нас вероятностите са нашият водач в живота“[iii]. Науките с изключение на математиката са индуктивни по своя характер – създават се теории, които се изпробват чрез експерименти, за да се потвърдят или отхвърлят. С времето теориите биват измествани от по – добри, които се съгласуват с данните по – добре, или предлагат нови експерименти и техни резултати, непредсказани от предишните. Индуктивният характер дава една несигурност в научните теории, онагледено в проблема за Черния Лебед – една – единствена птица, видяна в Австралия е достатъчна да отхвърли извода от десетки хиляди наблюдения над лебедите в Европа – „всички лебеди са бели“. Подобни корекции на теориите в науки като физика или биология са чести – оттам е и изразът „историята на науката е гробище за мъртви научни теории“[iv]. Несигурността в науката е фундаментално нейно свойство[v], затова и заемането на категорична позиция при недостатъчно доказателства не е научно.
Етимологията на думата скептицизъм е гръцка, оригиналното значение на „скептик“ не е „недоверчив човек, съмняващ се“, а „търсещ знание“[vi]. Тя отразява правилно научния подход, за разлика от съвременния смисъл на думата.
Това е и първият парадокс на скептицизма – самообявяването му за научен подход с активната позиция на недоверие и съмнение към предложени тези с априорна вероятност за отхвърляне близка до 100%, вместо неутрално отношение и вероятност 50% при пълна неопределеност и липса на информация според критерия на Лаплас.
Вторият парадокс е отношението към значимостта на човека и неговото място във Вселената, с видни представители Карл Сейгън и Стивън Хокинг. Историята на борбата на Галилео Галилей с църквата и изгарянето на Джордано Бруно на кладата се използват като илюстрация за страха на вярващите от снемането на богоподобния статут на човека и неговото принизяване до еволюирала маймуна с надстройка.
Скептицисткото разбиране за Библейската космология поставя човека в центъра на Вселената – той е венецът на Творението, а Земята е най – важният труд на Бог и оттам е централна за Вселената. Тази централност скептиците интерпретират буквално, поради борбата на католическата църква да отхвърли хелиоцентричния модел на Слънчевата система, който поставя Слънцето в центъра ѝ, а не Земята. Поради относителността на движението, геоцентричният модел е служил достатъчно добре за изчисленията на астрономите и предсказването на движенията на планетите, без разлика с хелиоцентричния. Към момента на работата на Галилео Галилей той е общоприет от учните, тъй като най – силният аргумент в полза на хелиоцентричния модел – изместването на паралакса[vii] – не е бил експериментално демонстриран от никого, вкл. и от Галилей. Църквата е следвала общоприетия по правилна за времето си (Аристотелова методология) научен консенсус[viii]. Силните страни на хелиоцентричния модел като неговата елегантност и простота на орбитите на планетите без ретроградно движение и без епицикликата на Луната, елиптичните орбити, предложени от Кеплер са аргументи, на които би се обърнало повече внимание в днешно време, с настоящите критерии за отсъждане на валидността на научните теории, както например се прави с Теория на струните[xxiv]. За тогавашните критерии дори достиженията на Галилей като откриването на луните на Юпитер и по – доброто обяснение на фазите на Венера от геоцентричния модел все още са се стрували недостатъчни на фона на отсъствуващо експериментално потвърждение за звездния паралакс. Аристотеловите критерии изключват елегантността на математическите теории, което е сред водещите аргументи днес за тяхната достоверност.
Фигура 1. Звезден паралакс – видимата промяна в позицията на звездата, гледана от различни орбитални позиции на Земята. Основен аргумент за хелиоцентричния модел, като едно от нещата, които геоцентричният не може да предскаже, но и изключително труден за измерване. Паралаксът е бил отвъд техническите възможности по времето на Галилео Галилей, поради което научният консенсус е бил в полза на геоцентричния модел.
Съпротивата на църквата срещу хелиоцентризма с времето придобива догматичен характер, който обаче не отсъствува и в науката, както опитът на създателя на квантовата физика Макс Планк показва. Неговата борба с по – старото поколение физици той изразява в прословутия цитат:
„Една нова научна истина не триумфира, като убеждава опонентите си и като ги кара да видят светлината, но по – скоро защото опонентите накрая умират и ново поколение физици, които са запознати с нея се ражда.“[ix]
Фигура 2. Геоцентричният модел на Земята, създаден от египетския учен Клавдий Птолемей прев II-ри век. Илюстрацията е на португалския космограф и картограф Бартоломю Велю през 1558г.
Историята на налагането на хелиоцентричния модел на Коперник, Кеплер и Галилей за скептиците е развенчаване на централността на човека в Творението и свеждането на позицията на Земята от най – важна планета в Слънчевата система до такава, която послушно обикаля около Слънцето, без да бъде изключение. Това е виждане, което и Карл Сейгън многократно повтаря в своите книги (и пише книга, специално посветена на незначителността на Земята[x]), но което пренебрегва изключителността на Земята – животът на нея – все още уникално явление в историята на Вселената с оглед на наличните доказателства, ако се спазва стриктно научният подход.
Фигура 3. Хелиоцентричният модел в ръкописа на Николай Коперник “De revolutionibus orbium coelestium”
Централността на Земята в Творението на Бога може да се интерпретира както буквално, така и в смисъла на важността му. Физическата позиция може да опровергае само буквалното тълкуване, но не и другото – за тази цел трябва първо да се покаже, че животът не е уникално явление нито на Земята, нито в Космоса. Засега данните сочат, че е – целият живот на Земята произлиза от една първична клетка според текущия научен консенсус[xi]. Съществуването на други първични клетки, чието потомство не е оцеляло е вероятно, но по природа хипотетично и извън научния метод, тъй като няма потомство, което да се изследва.
Незначителността на Земята в космическия ред и оттам – на човека, се сблъсква челно с употребата на антропния принцип във физиката от учените-скептици, когато се опитват да отговорят по определен начин на въпросите, произлизащи от научните изследвания, свързани с произхода на живота и Вселената. Основният проблем, на който се търси отговор е защо Вселената е така добре настроена, за да има живот в нея. Стойностите на фундаменталните физични константи[xii] и балансът на силите на различни взаимодействия като електромагнетизма и гравитацията имат много тесни граници, в които е възможно да има живот, като всички тези условия трябва да бъдат изпълнени едновременно[xiii].
Количеството тъмна енергия и неговото въздействие върху космологичната константа от уравненията на общата теория на относителността е пример за това. По думите на Леонард Съскинд (един от бащите на Теория на струните):
„Голямата мистерия не е защо има тъмна енергия, а по – скоро защо има толкова малко от нея… Фактът, че ние сме на ръба на съществуването, че ако тъмната енергия беше много повече, ние нямаше да сме тук – това е мистерията“[xiv]
Фигура 4. Снимка на Земята от Луната, направена на Бъдни Вечер, 1968-а година от мисията Аполо 8. Тя има силно въздействие върху хората, обявена за най – влиятелната природна снимка, правена някога. Земята изглежда малка и уязвима, „бледа синя точица“ по думите на Карл Сейгън
Космологичната константа е стойността на плътността на енергията във вакуум. Тя влияе върху стабилността на разширението на Вселената. Айнщайн в началото я въвежда, за да запази Вселената статична, което както по – късно признава е неговата най – голяма грешка. Константа остава, но с друга стойност, която позволява ускорителното разширение на Вселената – а количеството тъмна енергия влияе върху нея. Малко по – голяма стойност и тя би се разширявала прекалено бързо, за да се формират галактиките и оттам не би имало условия за живот. Това е само една от многото фундаментални константи, чиито обхват от стойности, позволяващи живот (ако ги варираме поотделно) е много тесен – а областта на всички стойности на всички константи, позволяващи живот е пресечно множество – защото всички те трябва да имат подходящи стойности едновременно.
Стандартните отговори на този проблем са два – антропния принцип, който казва, че Вселената е такава, защото ние сме там да я наблюдаваме:
„Ако наблюдателите наблюдават каквото и да е, те ще наблюдават условия, които позволяват съществуването на наблюдатели“.
По същество този принцип е тавтологичен и е т.нар. отклонение на оцелелите – при наблюдение на неслучайна извадка от дадена популация. Ние можем да видим, че Вселената е такава, защото тя е такава, че да ни има и да можем да я видим. Това не е безсмислено наблюдение, тъй като то предполага едно пространство на всички Вселени, от които в тези, в които има живот, за наблюдателите са видими само техните Вселени и така вероятността за такова настройване се преувеличава.
Антропният принцип, обаче не е най – доброто научно обяснение защо Вселената е такава, каквато е, иначе би се прилагал за всяко явление, например за квазарите – те не са толкова ярки, защото иначе нямаше да ги виждаме, а защото се захранват от гравитационна енергия, освободена от падаща в черна дупка материя. Това е обяснение, с което цели да се отхвърли „неправилния“ от гледна точка на скептицизма отговор – още едно доказателство, че той не е научен подход. В науката няма правилни и неправилни отговори извън тези, които са обективно измерими – правилното се съгласува с експериментите и уравненията, неправилното – не. Всички отговори, които са в първата графа са правилни, независимо на кого и за какво са удобни, или не. Той е и много особен аргумент – извикан, за да обясни колко маловажни са хората и животът в тази Вселена, той всъщност показва точно обратното – ние сме наблюдателите във Вселената, които правят тавтологичния му характер възможен. Някой трябва да оцелее, за да има отклонение на оцеляването и този някой е много важен за самия аргумент. Това е част от втория парадокс на скептицизма.
Вторият аргумент приема пространството на всички Вселени буквално – съществува Мултивселена, в която има безброй много вселени, в някои от които съществуват условия за живот. Това прави нашата Вселена едно нормално проявление на пространството на вероятностите, а не изключително събитие, което не може да се обясни чрез тях. Създателят на идеята е Ервин Шрьодингер, който предполага, че множествените решения на неговите уравнения в квантовата механика описват едновременното случване на всяка една от възможните истории на събитията, които не са алтернативи една на друга. Поддръжници на тази теория са много учени, като Дейвид Дойч и Стивън Хокинг[xv]. Проблемът с нея, е, че не подлежи на експериментална проверка и лежи извън научния метод според учени като Фриймън Дайсън и Роджър Пенроуз. За разлика от кварките, които към момента не са директно наблюдаеми, но техните маса, заряд и други свойства могат да бъдат измерени, външните вселени са недосегаеми за експерименти. Космологът Пол Дейвис заявява следното:
„За начало как би трябвало да се тества съществуването на други Вселени? Всички космолози приемат, че има региони на Вселената извън обхвата на нашите телескопи, но някъде по наклонената плоскост между това и идеята, че има безкраен брой вселени, достоверността достига своя праг. Докато се плъзгаме по плоскостта, все повече и повече трябва да бъде възприемано на вяра, и все по – малко и по – малко е отворено за научна проверка. Крайните обяснения на мултивселената следователно напомнят на теологичните дискусии. Наистина, извикването на безкраен брой на невидими вселени, за да се обяснят необичайните свойства на тази, която виждаме е също толкова ad hoc, колкото да го обясним с невидим Създател. Теорията за Мултивселената може да е облечена в научен език, но в същността си изисква същия скок на вярата.“[xvi]
Опитът да се избяга от въпроса за финото настройване на Вселената чрез Мултивселената излиза от обхвата на научния метод и иронично изисква същата вяра, каквато и тази в Създателя. Опитът човекът да бъде натикан в ъгъла заедно с „незначителната планета“ Земя до противоречие – човекът е толкова важен, че трябва да има безкрайно множество от Вселени, за да съществува подмножество, в което условията за неговата поява са подходящи.
Фигура 5. Мултивселена от ниво I по класификацията на Брайън Грийн – в една безкрайна Вселена всяко възможно събитие ще се случи безкраен брой пъти, но ограничението в скоростта на светлината ни пречи да да видим тези идентични области
Значимостта на човека и земята в Библията
В Християнството човекът е едновременно величав и нищожен, съвършен и греховен, централен за Вселената и незначителен. Величав, тъй като е Венецът на Творението, надарен по Божий образ и подобие с език и разум, нищожен пред Бога, който е безкраен, всемогъщ и вездесъщ, извън времето и неподатлив на промяна. Математическият израз на тази нищожност е съпоставката на различни крайни числа с безкрайността – всяко едно от тях, делено на безкрайност дава нула, без значение колко е голямо спрямо останалите. Това е и обяснението защо всички хора са равни пред Бога – защото са нищожни спрямо Него. Човекът е съвършен като създание на Бога, но грешен и греховен поради свободната си воля и знанието за доброто и злото, което му дава възможност да греши, като живеещ във Времето, а не извън него. Той е централен за Вселената, защото е единственото разумно същество, което към момента съответствува и на наличните доказателства и все пак е нищожен в сравнение с Бог, защото е краен и погрешим.
Тази двойнственост на ролята на човека е основният проблем на скептицизма и неговите представители като Сейгън и Хокинг, тъй като различните представители на течението подхващат различни негови аспекти, поради което стигат до противоречие. Карл Сейгън обръща специално внимание на историята на църковната космология и отхвърлянето на геоцентричния модел, както и безкрайните размери на Вселената, заедно с второстепенната имотна локация на Земята като доказателство за незначимостта на човека. Стивън Хокинг използва антропния принцип и Мултивселената за обяснение на всички странности във Вселената отново с цел да покаже, че животът на Земята не е нищо специално, но прибягва до средства, които или излизат от обхвата на науката и навлизат в религията, или всъщност дават централна роля на наблюдателя във Вселената. Това е вторият парадокс на скептицизма – излизането извън научния метод с цел да се опровергае научно идеята за Всемогъщ Създател.
Третият парадокс на скептицизма е религиозното отношение към науката, кояето е поставена на пиедестал като единственото средство за достигане на истината – пълно отричане на дедуктивния подход в полза на индуктивния, въпреки, че на него се крепи математиката, която е основният език на науката – източник на изненада и почуда за поколения учени, като Юджийн Вигнер и Ричард Файнман с нейната изключителна ефективност в описанието на физичните закони[xviii]. Терминът, който философът на науката Карл Попър използва е „сциентизъм“ и се отнася за догматичното схващане, че знанието може да се натрупва единствено по индуктивен път и следователно се ограничава до това, което е измеримо и потвърдимо чрез експерименти[xix]. Това е по същество проектиране на методологията на естествените науки върху всички области на човешкото познание, като социални и хуманитарни науки и философия[xx], но и опит да се отговори на всеки въпрос чрез науката, включително на въпроси от морала и етиката и, че тя е решение на всеки проблем, който човечеството някога е срещало. Религиозният аспект е опитът на физиката да убие метафизиката и да заеме мястото на религията и философията, като източник на обясненията на големите въпроси, които традиционно те дават. Илюстрацията на този подход е в твърденията на Стивън Хокинг и Ленард Млодинов в книгата им Великият Дизайн:
„Каква е природата на реалността? Откъде идва всичко това? Нуждаела ли се е Вселената от Създател?… Традиционно, това са въпроси за философията, но философията е мъртва. Философията не се е обновила с напредъка на науката, специално физиката. Учените са се превърнали в носителите на факлата на откритието в похода за търсенето на истината“[xxi]
Фигура 5. Ричард Файнман – Нобелов лауреат по физика, който обяснява ролята на несигурността в науката в една от трите си забележителни лекции през 1953-а година в Калифорнийския Технически Институт. Вероятностният подход, който той прилага, обяснява как вярата в Бог и науката могат да бъдат съвместими [xxii]Идеята, че физиката може да обясни всичко, включително и себе си прилича на опита на аритметиката на Пеано да докаже своята собствена консистентност (непротиворечивост) – нещо, доказано невъзможно от Гьодел в прословутата му втора теорема за непълнотата. Как би могла физиката да обясни съществуването на физични закони изобщо, или ефективността на математиката в тяхното моделиране? Как би могла науката да отговори на въпроса „Защо“, по какъвто и да е смислен начин, след като е създадена да отговаря на въпроса „Как“?
Докато индуктивният, емпиричен подход в търсенето на знание носи голям научен прогрес и знания с времето, той е и носител на фундаментална несигурност, нещо, което дедуктивната, базирана на аксиоми математика няма. Тази несигурност е несъвместима със сциентизма и идеята, че науката може да обясни всичко, включително и себе си, което предполага сигурност на знанието и „последно обяснение“. Идеята, че научното търсене един ден ще стигне до окончателен край и всичко ще бъде познато, не е научна, а Библейска:
„Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това “донейде” ще изчезне.“[xxii]
Така сциентизмът в опита си да замести метафизиката с физиката стига сам до религиозността. Скептицизмът като негов родител е отношение с предварително зададена цел, а не търсене на истината без предубеждение, което поражда неговите парадокси. Опитът да се обясни това, което е априори прието за истина не е част от научния метод и следователно е неизбежно да влезе в полето на вярата, както и се случва във физиката, но и не само.
[i] H. Fischer, A history of the Central Limit Theorem From Classical to Modern Probability Theory, Springer, 2011
[iii] Joseph Butler, The Works of Joseph Butler: The life of Dr. Butler, Oxford University Press, 1844, https://books.googleusercontent.com/books/content?req=AKW5QafncgrJkD4x1HbxnPworhCP01ZdxINERuR2FmqLZ8HGTQtHRL0_ZuuavcRDFYaS04Wwh1ufTsgMq6_OyGlrDpTbqU_rxUlYDHMLl_qkw15klV305Nn3cJS21TpLytI464zmjxfoswYUi05EJWRAuPFnsMZPrMDXwWaE0vHEmqxIdqPk6fN3eOjvg-tzrnmnrj2SqbL6RPn4twUZtxhRCxEfDIs9n9Ek_qG8zpvCHheKrOYkbdJJxlKQMFU2fYhxE4-1s9-6pYOLXjFemgaa1DFAl0QwlS1r5OuGzbyKTISrSrmGHhY
[iv] Lipton, Peter. 2005. “The Truth about Science.” Philosophical Transactions of the Royal Society B 360: 1259-1269
[v] Ричард Файнман – Смисълът на всичко това, Изток – Запад 2017
[ix] Schriften des Vereins für Socialpolitik, Gesellschaft für Wirtschafts- und Sozialwissenschaften, Bd. 116, Duncker & Humblot, 1906, S. 686 – авторски превод през английски език
[x] Карл Сейгън, Бледа синя точица – Изток – Запад, 2013
[xi] Dl Theobald, A formal test of the theory of universal common ancestry. Nature. 465 (7295): 219–22, 2010
[xiv] Antonino Zichichi (Editor), The Logic Of Nature, Complexity And New Physics: From Quark-Gluon Plasma to Superstrings, Quantum Gravity and Beyond : Proceedings of the International School of Subnuclear Physics
, World Scientific Pub Co Inc (September 1, 2008)
[xv] Стивън Хокинг, Черни дупки и бебета вселени и други есета – ново допълнено издание, Бард, 2016
Лъчезар П. Томов, доктор, главен асистент в НБУ-София (департамент Информатика), работи в софтуерната индустрия от 2008-а г., участвува в проекти на ЦАУР (център за анализ и управление на рисковете) като математик и програмист
