На днешния ден през 1739 г в Котел е роден Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски.
Учи в килийно училище в родния си град по старобългарски и гръцки черковни книги. През 1762 година е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата му с Паисий Хилендарски през 1765 г. в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис.
През 1792 г. напуска Котел, служи в енорията в Карнобат. Пътува до Цариград, Света гора, Анхиало, Арбанаси и през 1794 г. става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септември същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди, посещава и манастира „Седемте престола“ в Стара планина, който е във Врачанска епархия. След случилите се през 1797 година размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу напуска града и пътува из Северозападна България. За три години се задържа във Видин, където по това време управлява като полунезависим владетел Пазвантоглу. Този период е важен за изясняване на целите му като писател.
През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. На 10 януари 1808 година изпраща от Букурещ пълномощно на българския представител в Петербург Иван Замбин, заминал на дипломатическа мисия там заедно с Атанас Николаев през октомври 1804 г. от страна на българската емиграция във Влашко. Това е първият опит да се привлече вниманието на руското правителство към българския политически въпрос.
След Паисий Хилендарски Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане. Съставя т.нар. Видински сборници (1802), както и ред други с религиозно и нравствено съдържание; поставя началото на новобългарската печатна книга – “Неделник” (1806). Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест “Житие и страдания грешнаго Софрония“, публикувана през 1861 във в. “Дунавски лебед” на Г. С. Раковски.
През последните години се оттегля в манастир край Букурещ. Датата на смъртта му е неизвестна (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 г.). На 31 декември 1964 година Българската православна църква канонизира Софроний Врачански за светец.
