Андрей Ляпчев – демократът на Третото българско царство

#НаДнешнияДен 1933 г. умира Андрей Ляпчев –  български политик, два пъти министър-председател и член-учредител на Македонския научен институт.

Наричат го „джентълмена“ в българската политика и един от първите държавни мъже от новата ни епоха, който демонстрират толерантност, дипломация и убедителност в отстояването на позиции, неговото име е  Андрей Ляпчев – един от най-добрите български политици в новата ни българска история. Освен, че остава в историята като велик държавник, той притежава и рядка човешка доброта. Вратите на дома му винаги са били отворени за много хора. Следва и докрай убеждението, че „ всички трябва да търсят допирни точки за обща работа в полза на родината”.

Андрей Ляпчев е роден през 1866 г. в град Ресен, днес в република Македония. Започва своето образование в родния си град, но след смъртта на баща му, семейството се установява в Битоля и там учи в местната гимназия, а след това продължава в прочутата Солунска българска мъжка гимназия. През 1884 г. се премества в Пловдив и година по-късно взема участие в подготовката на Съединението на Северна и Южна България и в отбранителната Сръбско-българска война, след която обединението на българските земи е международно признато.

Демократичните му убеждения не приемат много от средствата, с които си служи новото управление на страната в лицето на Стефан Стамболов. В началото роденият в Македония младеж е привърженик на новия министър-председател, но в по-късен етап започва да го критикува и това води до издаване на заповед за арест, което го принуждава да напусне страната. Годините до падането на Стамболовия режим Ляпчев прекарва в слушане на лекции по икономика и история в Цюрих, Берлин и Париж. Въпреки качествата и познанията си бъдещият премиер така и не успява да се дипломира.

След като се завръща в България се включва в борбите за освобождение на Македония и става много близък с Петко Каравелов, което води до присъединяването му към Демократическата партия. Известно време е журналист в партийния вестник „Пряпорец”, от където започва да воюва срещу правителството на Тодор Иванчов и въведения натурален десятък.

След спечелването на изборите на Демократическата партия през 1901г., Ляпчев е назначен във финансовото министерство и отговаря за преките данъци, което довежда до премахването на натуралния данък. След смъртта на Петко Каравелов през 1903 г., партията е наследена от Александър Малинов, а за негов заместник е избран самият Ляпчев. През 1908 г. цар Фердинанд дава мандат за съставяне на правителство на демократите. Така за премиер е избран Александър Малинов, а Андрей Ляпчев става министър на земеделието и търговията. През 1910 г., когато Малинов съставя второто си правителство, Ляпчев отново получава министерски пост, като министър на финансите. Година по-късно обаче демократите губят изборите и правителството пада. Малко след това започва Балканската война, а бившият министър  става доброволец във войната.

Името на Ляпчев изиграва и много важна роля за обявяването на независимостта на страната. Той пристига в Цариград начело на българската делегация, която трябва да уреди спорните въпроси между България и Османската империя. Преговорите са блокирани, заради исканите големи финансови компенсации от османска страна и това води до проточване на преговорите за повече от пет месеца. На 6 април 1909 Андрей Ляпчев и Мехмед Рифат паша (външен министър на Османската империя) подписват протокол за признаване на българската независимост. На 13 юни същата година Ляпчев постига споразумение и с ръководството на Източните железници, като компанията получава около 2 милиона лева допълнителни компенсации за национализираните железопътни линии.

Големият момент за него идва през 1918 г. На 21 юни е избрано ново правителство на Демократическата партия, начело с Александър Малинов, в което Ляпчев отново става министър на финансите. По това време България започва сондажи за излизане от Първата световна война. В момент, когато страната сякаш се разпада и всяка минута е важна, Ляпчев оглавява българската делегация, която води преговори за примирие с командването на Антантата в Солун. Опитният политик включва сред своите сътрудници видни военни и дипломати, свързани в миналото с Франция. По негова идея делегацията участва и консулът на Съединените щати в София Доминик Мърфи. На 29 срещу 30 септември Ляпчев успява да постигне примирие при някои добри за България условия и по този начин се предотвратява окупация на страната от гръцки и сръбски войски. След като се прибира от Солун, той произнася много важна реч в парламента и употребява прочутата фраза: „ На мен, синът на Македония се падна печалната участ да положа надгробния камък на мечтата за обединена България”, след което поставя директно въпроса за абдикацията на царя, въпреки че Съглашението не е дискутирало открито този проблем.

След реорганизацията на кабинета на Малинов, Ляпчев остава финансов и земеделски министър. Съглашенците настояват българските власти да опразнят Добруджа, което противоречи на подписаното Солунско примирие. На 28 ноември 1918 г. Малинов подава оставка и на негово място застава Теодор Теодоров.В новия кабинет Ляпчев е първият в историята ни цивилен военен министър. На следващата година се сформира втори кабинет, в който демократите не са включени. На 28 март 1920 г. започва самостоятелното земеделско управление, което бившият министър започва да критикува яростно заради корупцията, финансовата некомпетентност и некадърността на министрите на Стамболийски, както и неефективността на прословутата трудова повинност. Според него „ Ако продължи този  режим на партизански гонения и беззакония, ще понижим още повече достойнството си като народ.”

През 1923 земеделското правителство е свалено с военен преврат. На власт идва кабинетът на Александър Цанков и неговата партия Демократически сговор, Ляпчев се включва в тази партия и става председател на парламентарната й група. Той обаче си остава умерен политик и скоро оглавява партийната опозиция срещу премиера Цанков.

Обстановката в страната става все по-драматична. Комунистическата партия се стреми към революция. След неуспешното Септемврийско въстание през 1923 г. комунистите започват нелегална борба. От своя страна правителството на Цанков управлява авторитарно, като се опитва да смаже всяка опозиция. През април 1925 активисти на компартията организират кървав атентат в църквата „Света Неделя”, при което загиват около 150 души, което води до ответен терор, като стотици дейци на левицата са убити без съд. България е изправена пред гражданска война. Срещу тази мрачна перспектива се обявяват редица дейци на Демократическия сговор, начело с Андрей Ляпчев. Те са подкрепени от цар Борис Трети и от влиятелни военни. На 4 януари 1926 г. премиерът Цанков е принуден да подаде оставка и на 5 януари е съставено ново правителството, което е оглавено от Андрей Ляпчев. Той става премиер и министър на вътрешните работи.

Кабинетът на А. Ляпчев успява да укрепи финансите на страната и да балансира бюджета, за което допринасят и двата външни заема, сключени със западни страни: бежанският (1926 г.) и стабилизационният (1928 г.). Страната се оправя в икономическо отношение, но се засилва и без това голямата задлъжнялост на България към Запада. Правителството успява да издейства и значително намаление на вноските по репарационния дълг, но те продължават да тежат върху българската икономика и да пречат на нейното развитие. По това време около 30-35 % от бюджета отива за изплащането на външните задължения на държавата. Кабинетът продължава протекционистката си политика към българската промишленост. През 1926 г. той значително увеличава митата на стоките, които не са от първа необходимост. През 1928 г. е приет нов Закон за насърчаване на местната индустрия, който дава на българските производители редица облекчения: безмитен внос на съоръжения и суровини, безплатно отпускане на места за строеж на предприятия, намалено данъчно облагане, безплатен превоз на стоки по българските железници.

След като губи изборите през 1931г. и заради здравословните си проблеми Ляпчев се откъсва от политиката. Въпреки това той остава до последно убеден демократ и парламентарист, който се стреми да работи за благото на родината, нейния културен възход и за постепенното реанимиране на принципите на плурализма и демокрацията, без които в България не може да функционира нормално гражданско общество.

На 30 октомври, след като прави своето завещание Ляпчев се прибира от Берлин в София в много тежко състояние и само няколко дни по-късно, на 6 ноември 1933 г. умира от рак в дома си на улица „Кракра” № 21.

Съвременниците го описват като отговорен човек, отдаден на дълга си човек: „ Той не знаеше да мрази, той не знаеше да отмъщава, той не знаеше да преследва, той нямаше неприятели в своето съзнание” – така го характеризира видният банкер и негов добър приятел Атанас Буров. Журналистът Данаил Крапчев пише статия във вестник „Зора” два дни след неговата смърт, в която казва:

 „ Още една голяма фигура  залезе от нашия политически небосклон. И в какви дни! Той, Андрей Ляпчев си отиде в един момент, когато е тъй необходимо да бъдат мобилизирани всички добри синове на отечеството, които със своите знания със своя ум и опитност могат да допринесат за общественото заздравяване.”

…”Живял в  една бурна епоха, през която се създаваха устоите на Третото българско царство, Андрей Ляпчев излезе от кипежа на страстите, надеждите и разочарованията на своя народ като държавник с голяма опитност, хладен разсъдък и обширни познания. Затова той анализираше събитията, без да се поддава на настроенията на улицата, той даваше и можеше да даде още много ценни съвети, от които тъй много днес се нуждаят, както управлението, така и нашата общественост.

Но си отиде…

Отиде той стоически, както и живя. И последната му мисъл ….е била за България….“.

Видният български журналист за онова време и приятел на Ляпчев  Григор Василев пише:

„Цялата политика на Ляпчев беше реформи, строежи, стопанско съвземане, политическо заздравяване, следване на външната политика. Той умря като велик човек. Никакво описание не би могло днес да предаде самообладанието и величието на Ляпчева в последните му часове”.

Преди смъртта си завещава цялото си имущество на Българската академия на науките и в къщата му от 1948 година се помещава Институтът за изобразително изкуство.