В далечната 1945 г., няколко месеца след приключването на Втората световна война в Европа, в онези части от Германия, които са окупирани от англо-американските западни съюзници се появяват плакати с кадри от концентрационните лагери и надпис „Тези зверства – вашата вината!“. Приблизително и в това време ще се появи и книгата на Карл Ясперс „Въпросът за вината“, която разглежда обстойно въпроса за т.н. „колективна вина“. Това е общото, общностно и колективно усещане на група от хора за определена принадлежност към дела, които могат и да не бъдат тяхна персонална постъпка. Противно на класическата теория на пеналистиката в рамките на наказателното право, където отговорност и вина могат да имат само индивиди, хора, лица, във философията се развива цяло течение за колективната вина.
През 1961 г., шестнадесет години по-късно в Йерусалим на процес ще бъде изправен Адолф Айхман.
Главният обвинител Гидеон Аузнер започва своето обръщение пред съда със следните думи:
„Когато заставам пред вас, съдии на Израел, за да обвиня Адолф Айхман, пред този съд, аз не съм сам. В този момент до мен са застанали шест милиона прокурори. Уви, те не могат да се надигнат, за да посочат своя палач зад стъклото и да кажат на висок глас ‚Аз обвинявам!‘… Гласът на тяхната кръв достига небесата, но ние не можем да го чуем, затова на мен се пада да бъда техен вестоносец и да произнеса ужасното обвинение от тяхно име“.
Срещу огромните и зловещи по своята същност престъпления, срещу милионите жертви, заключените по лагери, избитите в газови камери и изгорените в крематориум, срещу нещо монументално и неосъществявано до онзи момент в историята по своите размери стои един абсолютен оксиморон. Личност, която е безлична. Човечец със сако и вратовръзка, който гледа през дебелите стъкла на очилата си и си бърше носа с кърпичка. И една поразяваща пропаст между огромните злодеяния, които е извършил, и стъписващата му собствена посредственост. Бюрократ, който говори на сух чиновнически език, сякаш излязъл от произведение на Гогол.
В реда на това описание са и думите на Клайв Стейпъл Люис в „Писма на душевадеца“, който казва, че „… най-голямото зло не се извършва в онези мръсни „бърлоги на престъпността“, които Дикенс е обичал да обрисува. То не се извършва в концетрационните и трудовите лагер. Там виждаме неговия окончателен резултат. То бива измислено, поръчано и изпълнено с чисти, подредени, топли и добре осветени кабинети от тихи хора с бели яки, изрязани нокти и добре обръснати страни, които никога не повишават гласа си. Символът на Ада е нещо като бюрокрацията на тоталната държава…“.
Хана Аренд ще назове това поведение „баналното зло“.
Така в контекста на XX век, в едно от най-кървавите столетия в историята на човечеството, във времето, когато научният прогрес прави огромни стъпки напред, а благосъстоянието на населението ще се повиши неимоверно в ръста на икономиката, се случват събития, които не могат да намерят своите рационални обяснения и оставят въпроси, които не могат да намерят своите рационални отговори. Категориите на рационализма като че ли се оказват неприложими, за да дадат обяснение на всички онези нови форми на зверства и тирании, които се появяват на земята. Да, в историята наистина е имало много и премного кръв и насилие. Двадесетото столетие обаче е различно. В мрака на тоталитарните режими, в зловещите лаборатории на концентрационните лагери, човешкият индивид не просто бива физически унищожаван, а той се деизтегрира като личност – юридическа, морална.
Тези събития дават своите съответни отражения. Във философската мисъл се заговаря за нови форми на вина, за нови форми на отговорност, както и за нови обяснения за човешките постъпки. Основният въпрос „Защо човек върши зло?“ започва да получава различни проекции в даваните отговори. Личното основание, личното оправдание, заслепението, невежеството, незнанието като причини сами по себе си предполагат определена когнитивна дейност. Те са мисловен продукт. Радикалното зло, каквото го описва Кант, е персонифицирано, лично, има извършител, има насоченост и има мотивация, която по един или друг начин е продукт на определена форма на съзнание. Баналното зло е безсъзнателно зло. Огромната машина, съградена от винтове и немислещи частици, има в своята пазва хора, които следват заповеди, изпълняват инструкции, вградени с същински оруеловски кошер. Така във века, който се намира на стотици години далеч от времето на ордите на Чингис хан и Атила, липсата на мисъл причинява повече опустошение отколкото всички инстинкти да се прави взети заедно. Изразът „административни кланета“ замества кланената на императори и бойни вождове от миналото.
В контекста на тези размисли следва да се спомене и нещо друго, което има пряко отношение към злото, неговите проекции и носенето на отговорност. BBC излъчи едно интервю на Стейси Дули за пленен командир от „Ислямска държава“ – групировката, която обяви халифат в Близкия изток и чийто фундаментализъм бързо се превърна в синоним на ужасяващи зверства и терор. Изнасилванията, масовите изселвания, робството, убийствата и геноцида над цели групи в региона се превърнаха само в част от нещата, които ислямистите извършват. Терористичните им нападения надхвърлиха географските граници на Близкия изток, застигайки редица западни столици и градове. И така след няколко години кръвопролитни войни джихадистите изгубиха съществена почва, бивайки изгонени от Ирак и запазвайки ограничени територии в Сирия. Мнозина от главатарите им бяха избити, други попаднаха в плен.
Остава обаче това положение, в което в съвременния свят все още е възможно военна организация да завоюва територии, върху които да разпростре владението и тиранията си, връщайки възможно най-зловещи форми на потисническа политика и отново да извърши неизмерими престъпления.
Така заставаме пред лицето на пленения ислямистки главатар, който признава убийството на 900 души персонално със своите собствени ръце, изнасилването на 50 момичета на възраст между 15-16 години и още 200 жени в по-голяма възраст за времето, в което е част от ИДИЛ.
Той не си служи в бюрократични понятия, не използва сложни езикови конструкции.
Насилието за него е била форма на удоволствие, напълно съзнавайки извършените деяния, извършени персонално с лично основание. Злото вече не е част от голяма машина, в която се въртят много гайки. То представлява тълпа от мотивирани убийци. И въпреки че придобива формата на тълпа, на колектив, то не е банално зло. Силно персонифицираният елемент дава възможност в дебрите на един друг тоталитаризъм да бъде открито сливане на формите на злото. Налични са общи понятия, които имат различни проявления. Ислямистът в пълно съзнание и с желание е знаел извършеното от него, искайки да се случат този тези последици от неговото поведение. „Административно клане“ тук не съществува.
Какви изводи бихме могли да си извадим от всичко това? Злото използва различни средства и има различни форми. Независимо дали то се извършва в кабинетите на тоталната държава или в пустините на Изтока от човек с вратовръзка или от джихадист с автомат, то неговият общ критерий, по който то следва да се осъжда е неговата насоченост. Защото то не е насочено просто да избива хора, то засяга фундаментални човешки ценности и присъщи на всяко човешко същество права. Тези ценности и права не стават факт със закон, те само се потвърждават от него. Те съществуват по естествен ред и са иманентно присъщи на всяка човешка личност. В целта на злото стои преди всичко отрицание на доброто, отрицание на ценността.
Затова различните исторически периоди ни демонстрират различни проявления, имащи обаче общи корени и общи жертви. Независимо от различните съществува едно единение във формите на злото. Основните и фундаментални човешки ценности, съществуващи извън общоприети рамки за време, за място и т.н., неподатливи на преходните промени изменения, срещат своя враг в различни форми.
А какъв е техният враг?
Техният враг е Айхман Ал-Багдади.
