Ако Кирчо беше в Норвегия

Време за четене: под 5 мин.

В българската народопсихология шамарът се е утвърдил не просто като дисциплинарна мярка, но и като възпитателна техника. Шамарът не само санкционира поведение, но и задава такова.

Това, че боят изгражда и че само на грънците не помага, е изконно нашенско разбиране, изваяло не само съдби, но и задници. В крайна сметка, по балканските ширини кърменето продължава докъм 30-та година от живота на пеленачето, а възпитанието – и след това.

Никак неслучайно в “Железният светилник” на Димитър Талев Катерина, която носи в духа си свободата, субективизма и индивидуализма, и иска да се еманципира от зададения колективистичен порядък, от малка расте “непокорна и, кажи го, луда”.

За подобна лудост, разбира се, нашенецът е измислил терапия, която не е от психоаналитично-екзистенциален порядък, а по-скоро се изразява в рецептата на тежката длан.

Представете си дълбочината на отчаянието, в която би се удавил един социален работник от Норвегия, ако се сблъска с духовния пейзаж, родил следните реплики:

“Къде е Кирчо? Техните го търсят да го бият” (С деца не море);

“- Мирише ми на печени филийки.

– А на бой да ти мирише нещо…?” (Сиромашко лято);

“- Двойка по български, моля ти се.. А по английски 4. Ти какъв смяташ да ставаш, бе? Три дни без телевизия и никакво кино!

– А Сашко само го бият и толкова!” (Два диоптъра далекогледство).

Тук има два проблема, от които провинциалното схващане, че шамарът е по-силен от думата, е по-малкият. По-големият е, че в така хвалените скандинавски модели детето се оказва собственост на държавата.

Това означава, че детето вече има трима родители. Татко, който обича мама не само платонически. Мама, която е приела любовта на татко и е родила. И един анонимен чиновник, който може да се появи в живота на детето, ако сополът му падне на улицата пред свидетели. От тези щъркели третият не носи, а взема детето.

Това е съвременното левичарско мислене, според което държавата е по-важна от семейството. Ерго, държавата може да си позволява да “разфасова” и “сглобява” наново семейства. Левичарите обичат да бъркат в душите на хората и в семействата, белким ги “програмират” като угодни на социалното им проектиране.

Тези думи не са апология на безотговорните родители. Трябва да бъдат измислени и шамари за родители. Но да отнемеш детето на родител, на когото обаче не му пука така или иначе за него, не е наказание за настойника. Даже, напротив, от негова гледна точка би изглеждало по-скоро като облекчение.

Но да отделиш детето от родителя, то това е кошмар и предпоставка за такава душевна травма за малкия, за която не само оригиналните двама родителя, но и “третият” такъв ще носи плътна отговорност.

Затова нека да не наказваме децата заради родителите им. Тъй като детето е първата и задължителна жертва на подобно разделяне на семейството. Със скъсани чорапи може, без родители – не. А ако родителите също са “скъсани”, зашийте ги. Но за целта е необходима игла, а не ножица.

И ако има родители, на които не им пука, то аз не съм чувал за дете, на което да му е безразлично.

В крайна сметка, пред перспективата да порасне в приемем дом или под опекунството на чужд настойник, където и да е Кирчо от “С деца на море”, то той скоропостижно би се появил и доброволно би подложил буза пред гнева на баща си.

Оригинална публикация

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.

Share This