Има такъв лаф, когато прекомерно се заседиш някъде: „То, нашето, стана арменско гости“. В случая терминът „арменско гости“ описва нечие натрапчиво присъствие, което упорито отказва да се превърне в отсъствие, въпреки желанието на домакините.
Сегашното правителство на БСП, ДПС и Атака, начело с десния експерт Орешарски, е един такъв гостенин, който не разбира от намеци, прозевки и чести поглеждания към часовника. След като в продължение на цяла година гражданите, които би следвало да се разглеждат като работодател на правителството, маршируваха по жълтите павета с настояването служителят им да напусне работното си място; след като политическите сили и институциите на най-високо ниво признаха, че това управление няма да го бъде и даже насрочиха дати за разпускане на парламента и предсрочни избори, вчера отново се прокраднаха гласове, че кабинетът можело и да не подаде оставка, защото имало да се довършват неща, които не подхождало да се довършват от кабинет в оставка.
Какви ли биха могли да бъдат тези неща? Заради какво това невнятно мнозинство с още по-невнятното си правителство се е вкопчило във всяка минута власт?
Разбира се, мнозинството и правителството биха могли да отговорят, че са захванали много дела в името на общественото благо, които искат да довършат и да оставят след себе си ярка следа на достойно управление. Още някой километър пътища, още някоя детска градина, още някоя важна реформа в правосъдната система, образованието или здравеопазването… Не, мнозинството и правителството даже не си правят труда да излъжат с някакъв отговор от този род.
Вместо това, когато се видя краят на управлението, започнаха да се обявяват по няколкостотин обществени поръчки дневно. Във вестниците се появиха снимки на директорски кабинети, затрупани от папки с нарочно задържани договори, чакащи съответния рушвет, за да се придвижат нататък. Приеха се набързо закони, бетониращи „наши хора“ на доходоносни позиции, дълго след като „нас“ вече няма да ни има.
Проведе се грозна атака срещу банковата система. Банковият сектор се превърна в поле на сблъсък на интереси, отново свързани с парите за онзи „Южен поток“, който уж нямаше да се строи, ама досега не е спирал. И никой не се интересува, че в този сблъсък са заложени съдбите на стотици хиляди хора. Важното е „ние“ да се налапаме. Затова е скъпа всяка минута власт!
Накрая, като капак на всичко, нашето причудливо правителство реши да изврати държавния бюджет толкова нагло, че даже собствената му партия-патрон отказа да го подкрепи. С което циркът стана абсолютен. За обикновения наблюдател вече не е ясно откъде произтича властта в тази държава и накъде изтича.
Никой във властта не крие, че единствената причина да стои в нея е да граби. Сегашното ни управление е като някой навлек, нелегално промъкнал се на парти, когото охраната е заловила и е тръгнала да изхвърля навън – охраната го тегли за краката, а той с едната ръка се е вкопчил в шведската маса, а с другата тъпче в устата си каквото успее да докопа.
Ако трябва да влезем отново в метафората с арменското гости, ще видим как в дома ни се е разположила компания простаци и нито нашите намеци, нито сънливите погледи, които си разменяме, я карат да се сети да си тръгне. Нахалните ни гости се протягат по диваните, ровят в хладилника и се самообслужват с каквото обичат – отварят си биричка, режат салам и не се интересуват какво ще закусваме утре. Такива гости не можеш да изгониш с многозначително мълчание, намаляване на музиката, отчаяни погледи към часовника и приглушено прозяване. Тях трябва, когато за пореден път запалят „последна“ цигара и обещаят, че ей сегичка си тръгват, да ги хванеш за яката и за дъното на панталоните, да ги повдигнеш така, че долните им гащи хубаво да се впият, и да ги изхвърлиш навън. Няма да е лошо да има и един прощален ритник, за да затупуркат ситно-ситно надолу по стълбите. С което излизам от метафората.
Чудя се кое е по-възмутително – макар че аз много трудно се възмущавам, по-скоро се дразня. Та, питам се кое е по-дразнещо – дали това, че някакви безогледни, исторически изпълзели кой знае откъде наглеци, разтреперани от лакомия крадат и грабят каквото видят, като не се интересуват какви последици ще има този грабеж за другите, или това, че го правят, без изобщо да се притесняват, правят го открито и пред всички, не крият, че борбата им за власт не е стремеж към управление, а борба за лапане. Те дори вече смятат за добър вкус отдалече да се вижда, че властта не е служба, а далавера. Че ако служиш, си шматка, а ако лапаш, си тарикат. Но не са виновни те – каквато публиката, такива и актьорите.
