Едно от великите постижения, с които бе приветствано влизането на Симеон Сакскобургготски в българската политика, беше пришитата му заслуга за разбиването на двуполюсния модел.
Към днешна дата, налице с очертаващия се пореден провал на т.нар. автентична десница, безидейните и политически импотентни леви движения АБВ и 21, и никнещите като гъбки нови спасители и месии – било то с бръснати глави, с пистолет на кръста или облечени с бронежилетка, разбиването на двуполюсния модел нито е велико, нито е постижение. Дори напротив.
Петър Николов /ДБГ, Реформаторски блок/ правилно отбелязва в своя скорошна публикация, че двуполюсен модел в България дефакто никога не е съществувал в чиста форма, тъй като съдбините на управниците, било то леви или десни, се определяха основно от третата партия в модела – ДПС. Ролята на ДПС и нейното оползотворяване и осребряване неслучайно са блян на мнозина, начело /поне на думи/ с носещата бронежилетка рожба на бизнес кръговете около сараите.
Настрани от този типично нашенски битовизъм, един анализ на двуполюсния модел и на неговото функциониране в развитите западни демокрации като САЩ, Великобритания и много други, показва, че победата над система с две утвърдени традиционни партии не е особен повод за гордост.
Няма съвършена демокрация, няма и съвършен икономически модел, но абстрахирайки се от общоизвестните недостатъци на западните демокрации и на капиталиталистическия икономически строй, моделът който беше разбит от Сакскобургготски, доколкото изобщо е съществувал в България, има редица преимущества, особено спрямо днешния абсурден спектакъл.
Наличието на солидни утвърдени партии е естествена бариера пред пороците на родния политически живот, които в най-голяма степен възмущават обществото и препятстват постигането на нормално функционираща демократична система.
Изкачването на определена йерархична стълбица вътре във самата политическа сила, и явяването на последователни избори в постепенна градация преди заемането на висши постове в изпълнителната власт, само по себе си е бариера пред много от днешните абсурди.
Бариера пред случайните герои издигнати от случайно забогатели местни дерибеи, бариера пред кандидат месиите национализиращи злато и електричество, бариера пред компроментираните личности с бели петна в миналото които се возят на ролсове а декларират москвичи, бариера пред вълшебниците предлагащи чудодейно моментно лечение на проблемите на държавата и гражданите и тройно увеличение на всички пенсии и заплати още в деня след изборите, бариера пред политическите вувузели от типа на момчето с димката и папките, което грееше от стотици билбордове и щеше да уволнява един премиер.
Бариерата е трудна за прескачане от много по-опитни и богати играчи, в сравнение с които нашите пишман олигарси са невидими с просто око прашинки на световната карта на капиталите и политиката.
Опитите на милиардерите и близки приятели на Буш – братя Кох, да създадат бизнес партия вътре в Републиканската партия на САЩ, финансирайки Tea Party и обличайки я в носията на автентичните десни със засилено патриотично самосъзнание, не се увенчават с особен успех до днес. Особено след разкритията на американски медии, че много от идеалистите, подкрепящи идеите на чаената партия, не са наясно с източниците на финансиране и обема на паричните потоци, необходими за съществуването на тази политическа платформа.
Афинитетът на тексаските милиардери към политиката не е от вчера, но бариерата на утвърдените партии се оказа непреодолимо препятствие и пред Рос Перо, който въпреки похарчените стотици милиони долари в кандидат-президентстката си кампания през 1992 година, и използването на до болка познатите ни негативни популистки послания от типа „всички политици са маскари”, успя единствено да се класира на почетното трето място след Клинтън и Буш с 18.9% от гласовете.
За разлика от днешната ни реалност, двуполюсният модел дава ясен и категоричен отговор на въпроса кой е на власт и кой е в опозиция.
За разлика от днешната ни реалност, двуполюсният модел дава ясен и категоричен отговор на въпроса каква политика е избрало обществото и какви законодателни и изпълнителни политики да очакваме от управлявящите.
Глупотевините за размиването на лявото и дясното обслужват именно хаоса и неопределилилите се еднодневки, пърхащи от студио в студио.
Кризата показа за пореден път колко ясно е разделението, и колко е ясен сблъсъкът на философиите за ролята и участието на държавата на пазарите и в икономиката, за разходването на публичните финанси, за спасяването на производства и работни места с пари на данъкоплатците.
Глупотевините, че ляв политик не може да бъде заможен, както и че десен политик не може да бъде състрадателен и социално ангажиран, са част от същия рефрен – няма ляво и дясно, всички са маскари, трябва ни нещо ново и различно.
За разлика от днешната ни реалност, моделът на утвърдените партии изключва вероятността бъдещият президент да бъде извикан по дънки и заведен за ухото на избори.
Глупотевините, че политиците трябва да престояват в политиката кратко, и че с времето се изхабяват и ояждат, имат за цел именно това – да се свикне с еднодневките, да се свикне с мисълта че днешните управници са тук случайно и за кратко, да се свикне с липсата на носене на отговорност, да се свикне с комфортното избягване на неприятния ангажимент да се дават дългогодишни обяснения за грешки и постъпки, възмутили обществеността.
Липсата на определен набор от качества, автобиография и ценз, гарантирано ще попречи на амбицирания да стане пръв измежду равни. Ще попречи на общинския съветник да стане кмет, на кмета на стане губернатор, на губернатора да стане сенатор, и на сенатора да стане президент.
Тази реалност, естествено отново да подчертаем – с всичките й недостатъци, движи най-силната държава и икономика в света.
Нас обаче това не ни устройва.
Ние разбихме порочния двюполюсен модел.
Ура.
Нема що.
От fakti.bg
