Много светли умове, включително и моят, често се вцепеняват пред случващото се в българския политически живот. Това е така, защото въпросните умове поради своята наивност стъпват върху неправилната хипотеза, че гласоподавателят е човек, който мисли и действа като гласоподавател – чете платформите на партиите, следи кампаниите им, опознава лидерите и кандидатите в листите, наслагва тяхната идеология върху своята и според степента на съвпадение прави свободния си и информиран избор кому да отдаде гласа си. Всъщност истината е съвсем друга и затова понякога PR-те и политолозите се чувстват малко тъпо. Те създават проникновени анализи и гениални послания за несъществуваща публика и изпадат в нелепата ситуация да продават автомобилни гуми в трамвайно депо.
Истината е, че в България избирателят не съществува като такъв според теоретичната си дефиниция. Нещо повече, у нас не може да се наблюдава един хомогенен и предсказуем избирател. Вместо това се наблюдават няколко вида избиратели, драматично различаващи се помежду си. За да разберем българския политически процес, трябва да сме наясно с парадигмата на българските избиратели.Лично аз успявам да различа седем вида.
Принципен и информиран. Бързам да кажа, че такъв гласоподавател практически не съществува. Той е човек, който е наясно с идеологията и политическата си принадлежност. Знае какво е ляво, дясно и център. Знае коя от тези политики изразява неговите интереси. Знае кое от тези управления би било от полза за страната, за прослойката му и за него самия. Познава конкуриращите се партии и техните лидери. Чел е платформите им и е успял да прецени доколко са изпълними и доколко партиите имат сериозни намерения да ги изпълняват. Гласува за такова управление, което адекватно ще го представи във властта. Но у нас управленията не се случват на принципна, идеологическа или философска основа, а на търговия на интереси и влияния и затова често е трудно да бъдат различени едно от друго. Ето защо Принципно информираният избирател не съществува, а е представен чрез своята разновидност:
Вреден скептик. За съжаление, у нас всеки мислещ човек рано или късно се превръща в кисел мърморко и параноик. Затова принципният и информиран избирател неизбежно се изражда във вреден скептик. Той неспирно търси себе си, но все се опасява, че нещо го мамят, че десните не са съвсем десни, че левите не са съвсем леви, а центърът е зает от лунатици. Вредният скептик е така обсебен от манията да не сбърка, че никога не успява да вземе правилно решение.
Великият комбинатор. Той винаги пресмята какво ще се случи с гласа му, ако гласува по един или друг начин. Дали ако не гласува, гласът му ще се преразпредели и как, дали ако пусне невалидна бюлетина ще вдигне избирателната активност и какво ще произтече от това, дали мачът е „Левски – ЦСКА“ и той трябва да подкрепи един от титаните, за да не се пропилее напразно волята му, или пък имат значение и малките отбори с оглед на една бъдеща коалиция и мнозинство в парламента. Затънал в сметки за най-ефективна реализация на гласа си, той често не може да отговори защо е избрал да подкрепи този или онзи.
Почитателят на авторитети. Той е човек с добре развито обществено чувство. Знае, че е важно да се гласува и обикновено не пропуска избори. За съжаление обаче трудно се ориентира във витиеватите послания на кандидатите и не смее да вземе решение, за да не сбърка. От друга страна около него винаги има хора, които той отдавна е признал за авторитети – по-възрастни роднини, по-умни и по-информирани приятели и т.н. Затова той все се обръща към тях, когато дойде време да се вземе решение: „Кажи, бачо Иване, за кого да гласувам?“ „За този и този.“ – тежко отвръща бачо Иван и засуква мустак. И почитателят на авторитети гласува, спокоен че за пореден път е постъпил правилно.
Конформистът. Единствено той и Принципно информираният са гласоподавателите, които следят внимателно предизборните кампании. Но докато Принципно информираният следи кампаниите, за да намери себе си в тях, то Конформистът ги следи, за разбере навреме кой ще спечели. Той е хлябът и солта на социолозите. За него работят те. Конформистът изпитва чувство на триумф, когато победи партията, за която е гласувал той. Чувства се на власт, когато спечели партията за която е гласувал, но всъщност, той е гласувал за партията, за която социолозите са му казали, че ще спечели. Често някои партии затова и печелят и затова продажните социолози трябва да бъдат преследвани за фалшификация на избори. Тази категория гласоподаватели има една много характерна и колоритна подкатегория:
Ексцентричният. Той подкрепя всички нови, шумни и екстравагантни проекти. Политическите инженери знаят това и се стараят Ексцентричният никога да не остава без такива проекти. Това бяха Кире Либерало, Жорж Ганчев, Волен Сидеров и Яне Янев. Сега последният хит е Николай Бареков, който някак си успява едновременно да подкрепя и народната република, и монархията. Ексцентричният вижда политическото бъдеще единствено в пълния и безусловен рестарт на всичко възможно и затова всеки път подкрепя привидно извънсистемния клоун, докато не разбере, че той всъщност си е съвсем системен.
Обезчестеният. Това е най-трагичният вид гласоподавател. Това е миньорът на Ковачки или тютюнджията на ДПС. Това е служителят в местната общинска администрация или пък трудолюбивият занаятчия, който разчита да е подизпълнител на една, максимум две правилни партийни фирми, които неизменно печелят обществените поръчки. Общо взето, това е човекът, който иска с труда си да храни своето семейство в среда, в която цялата икономика е партийно контролирана. Той гласува така, както се иска от него, за да не му бъде отнето и малкото, което притежава. Ако има някаква вина, то тя е, че е малодушен и неинформиран. Той не знае, че може да гласува срещу волята на господаря си, без онзи да го хване, пък и не смее да го направи. Затова остават възможни сделките с корпоративни „гласчета“ срещу разсрочване на данъци.
Продажният. Той обикновено е циганин, който очаква да му се плати, за да гласува. Разбира се, предпочита да му се плати в пари, но понеже е широко скроена волна душа, приема плащане и в натура – да не му търсят сметки за ток, да не го гонят за кражба на кабели, капаци на шахти и бронзови бюстове на възрожденци. Кебапчетата изострят политическото му чувство, а майчинските надбавки изчерпват представата му за социална политика. Не разбира, че парите, които е получил в деня на изборите, ще му бъдат отнети от победителя под една или друга форма до обяд на деня след изборите. Той обикновено не знае за кого и за какво гласува, а и не му дреме.
Тъпакът. С извинение за израза, но това е гласоподавателят, който отива до урната, без да знае на кой свят е и какво се случва. Той вярва, че президентът дава пенсиите и че някъде в дивите планини има пещера, пълна с пари, но я знаят само политиците и „меринджеите“. Въпрос на правилно гласуване е тези две категории изедници да бъдат принудени да вадят от пещерата повече пари и за трудещите се, та трудещите се да ги получават, без да се трудят. В тази категория има две ярко различаващи се подкатегории. Първата описва Тъпака, който желае да гласува – разни фанатици и надъхани аутсайдери. Втората се отнася до Тъпака, на когото са казали да гласува и той се е съгласил, без да се замисля защо. За съжаление Тъпакът е особена категория гласоподавател, защото може да се появи във всяка една от останалите категории. Той може да гласува по убеждение, може да гласува, защото си мисли, че е много умен, може да гласува, защото така му е казал уважаван от него човек, може да гласува, защото са го сплашили или принудили, а може да гласува и защото са го подкупили. Общото е, че той не знае какво прави, но го прави, за да се оплаква после от живота си.
Ето това са според мен типовете български гласоподаватели. Дайте им политическа задача, вижте как всеки от тях ще я реши и може би ще престанете да се чудите защо някои неща са такива, на каквито им се наслаждаваме ежедневно. Всеки народ възпроизвежда себе си във властта и затова заслужава съдбата си. Смешното е само когато, след като се възпроизведе, народът започне да недоволства. Да се възмущава и да размахва юмрука на демокрацията и справедливостта. Всеки път, когато видя по телевизията някой да стене или шумно да негодува заради здравеопазването, общинските власти, престъпността, цените на енергията и храната, образованието, заради корупцията и безпардонното потъпкване на достойнството му, всеки път като видя такова нещо ми се иска да мога да вляза в телевизора и да попитам човека: „Ти за кого гласува последния път?“. И според отговора ще му кажа какво мисля за него.
