Най-забавният момент в живота на парвенюто е онзи, в който то осъзнава, че не може да си купи всичко. Не, не става дума за дворци и златни каляски. Тях парвенюто може да си купи. Става дума за придобивки като благородство и чест, които в очите на парвенюто вървят в пакет с тайнствена аристократичност, дето все още я няма по магазините.
Разбрало, че аристократичността е последното, което му липсва, парвенюто се хвърля да си я набави. Така се раждат „православните рицарски ордени“, „съветите на великите боляри“, „архонтите“ и т.н. Но каква е разликата между православния рицар и обикновения рицар. Обикновеният рицар, когато реши да се надува, сочи имената на баща си и дядо си и показва техните мечове и брадви на стената в залата с камината. За разлика от него православният рицар черпи самочувствие от съмнителния исторически факт, че по нашите земи са се подвизавали тамплиери и са разменяли тайни идеи с богомилите. Обикновеният рицар може да изреди поне десетина имена на свои предци, докато българският рицар упорито мълчи по въпроса кои са баща му и дядо му, откъде са, какво са учили и с какво са се занимавали.
Но парвенюто не е толкова виновно. То е като глезено дете, което иска ново колело. Виновен е този, който се появява с колелото, за да му го продаде. И още по-виновен е, когато това колело е менте.
Хитри люде са си направили тънката сметка, че в България няма много източници на духовна легитимност и съсловна гордост, а още по-малко са тези източници, които могат да покрият цялата илюзия с патината на вековете. Всъщност, в България този източник май е само един – Светата православна църква. И ето как в нейния клир се появяват децата на лейтенант Шмид и започват търговия с аристократичен блясък. Щом искаш да си херцог – може! Какво, няма монархия ли? Нищо, църквата ще те направи архонт, то е същото.
Едно от тези деца – архимандрит Дионисий Мишев – през миналите седмици разбуни духовете на миряните с бодрия си устрем към епископско достойнство. Изглежда на г-н Мишев тази легитимация му беше нужна, за да бъдат още по-легитимни и „благородниците“, които искаше да произвежда. Слава Богу, този суетен и користолюбив устрем миналата седмица беше спрян от мъдрото решение на Патриарха и Св. Синод.
Обаче има един проблем. И той не е в кича на целия този цирк. Проблемът е в това, че когато циркът се разиграва в храма, много хора се гнусят да прекрачат прага му. А не трябва, защото църквата е църква, независимо от падението на своите клирици. Църквата е тялото Господне в този свят и неин глава е сам Исус Христос. Нищо не може да опетни този факт, тъй както и слънчевият лъч не може да се окаля, когато осветява калта.
И все пак много хора, които не са се замисляли върху това, когато гледат разархонетни и недоархонтени архонти, мъже и жени с рицарски плащове и бузести аграрни физиономии да размахват мечове, закупени в магазин за луксозни подаръци от Китай , а сред тях да стърчи православен свещеник и да отслужва водосвет (видях го с очите си по националната телевизия), ще обърнат гръб на Светата църква, която медиите нежно наричат БПЦ. А това вече е престъпление не само против личността на човека, а и против душата му.
Има начин. Има начин люде като г-н Мишев да си играят на аристокрация. Нека ги окичим с някоя блестяща титла (стига да не е епископ), която да им дава право да ръкополагат рицари и архонти. Да ги ръкоположим, да речем, за „Лордове велики пазители на златния ключ, короната и звездата на източния трон, включително и на цукалото под трона“. Да им дадем право да произвеждат каквито „благородници“ пожелаят на каквато цена успеят да изкопчат от тях. Да си се събират на пълнолуние по рицарски сборища и да размахват дървени мечове, зовейки еретическите духове на богомилите – хич не ми пука. Стига само да не замесват църквата и да не ми ги дават по телевизията.
