Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Зимна сутрин, отивам с колата до близък хипермаркет. Както обикновено, няма къде да се паркира специализираният ми автомобил, защото на местата за хора с увреждания е пълно с джипове.
Фрустрираща гледка, но като човек на количка в България съм свикнал. Даже вече се въздържам да им правя забележки, няма смисъл. Хубаво, ама в този момент един едър господин се качи най-демонстративно в джипа си пред мен и тръгна да си прави маневрите, без въобще да отчита, че съм до колата му.
Не само, че е спрял на това място, без очевидно да има нужда от него, но и щеше да ме сгази. Започнах да викам, той спря и си свали стъклото, казвайки гърлено „К‘во щеш, бе?“ на книжовен български.
Отговорих му, че бих искал да не е толкова прост, но, уви, работим с кожи на клиента. Обясних му, че остави, че е паркирал, където не му е мястото, но и щеше да ме прегази.
В тоя момент уважаемият господин извади от сенника си един син талон. Явно беше с ТЕЛК, някакъв, издаден някак си и явно се беше сдобил с талон за паркиране като човек с увреждане. Как да спориш с него, той си е в „правото“, макар правото да е съвсем криво в случая.
Всички сме чували за т.нар. „фалшиви инвалиди“. Кои са те обаче? Как се „инвалидизират“? Колко са? Все въпроси с любопитни отговори. Първо малко контекст. В българската правна система имаш увреждане, само ако имаш ТЕЛК решение. Без ТЕЛК няма увреждане.
Образно казано, ако си запаля ТЕЛК решението на площада, в очите на държавата аз ще проходя. Всички социални придобивки – пенсии, безплатно паркиране, технически помощни средства, добавки, асистенти и прочие – се следват само и единствено въз основа на решението на ТЕЛК.
Може би не е нужно да се пояснява, но за изкушените от историята ще подчертая, че ТЕЛК системата е един дълбоко социалистически инструмент.
Буквално. ТЕЛК работи, кажи-речи без съществени промени, от 1952 година. Осемнадесет години по-късно в България ще се появи цветна телевизия. Може и да има някоя друга система у нас, която да е останала непроменена от началото на 50-те години на миналия век, но аз поне не знам за такава.
Та, имаш ТЕЛК решение, имаш увреждане. Как се вади ТЕЛК решение? Има си процедура, но в общи линии се явяваш на лекарска комисия, която определя какво можеш и какво не можеш, какъв труд можеш да полагаш и какъв трябва да ти се забрани. Държавата, водена от ранно-социалистическия си нагон от 1952 година, идва и ти казва ти за какво си „годен“. Мнението ти, експертизата ти, уменията ти, нямат никакво значение. Важно е само мнението на лекарите. И доколкото това е абсурдно, най-малкото защото никой от лекарите не може членоразделно да ти каже какво точно е труд, та да си негоден за него, то тук има и друг проблем. Когато в следствие на ТЕЛК решението получаваш редица социални придобивки, тогава тази лекарска комисия се превръща в силно съсредоточие на корупция. Сметката е проста – даваш 3-4 хиляди лева на комисията, избиваш си ги за година, година и нещо пенсия, а междувременно паркираш, където и както си искаш, от което допълнително пестиш пари, време и нерви. А хората, които реално имат нужда и от тези пари, и от тези паркоместа, просто ще трябва да се съобразяват с теб. Защото на теб може нищо да ти няма, но в очите на държавата ти си в нужда, толкова, колкото и човек на инвалидна количка, след като имаш ТЕЛК. Нали ги помните онези хубавци, които преди няколко години се оказа, че са слепи, съгласно ТЕЛК, пък си караха скъпите коли? Пълно е с такива.
Но има и друго. Бюджетът на НОИ е в порядъка на над 20 милиарда лева – за 2024 г. ще е към 24 милиарда. За миналата година за пенсии са дадени близо 14 милиарда. В момента трудно може да се каже колко хора получават пенсии по инвалидност, но не са под 900 000. Деветстотин хи-ля-ди. Понеже сме я проспали тази работа, трябва да си дадем сметка за реалностите – милиарди годишно отиват за инвалидни пенсии. Много милиарди. Колко от тях обаче са реални? Колко от тях са за действителни хора с увреждания? И колко отиват при хора, които имат някакви хронични заболявания, които имат някакъв медицински казус, който подлежи на решаване, а не е дефинитивно състояние, каквото представлява увреждането? А колко от тях въобще нямат никакво състояние, платили са си, измислено им е „заболяване“ и съответно черпят блага от тази корупционна схема? Истината? Никой не може да ви каже. Сигурно е едно – парите, които отиват не където трябва, са милиарди на година. Това са пари, които излизат от нашите джобове и спират развитието на цялата страна. Ако насочим ресурса там, където е необходим и премахнем ненужното, тогава ще се освободят пари, достатъчни да опашем цялата държава с магистрали, да направим поне няколко тунела под Стара планина, да си построим нов АЕЦ с модерна западна технология и какво ли още не. Има ги парите, просто отиват не по предназначение.
Добре, хубаво. Но как да променим тази система? Подлежи ли на промяна въобще? За мен отговорът е простичък – ТЕЛК не подлежи на реформа. Той е гнил във фундамента си и трябва да бъде изпратен в музея на социализма. Увреждането не е болест и увреждането със сигурност следва да бъде разглеждано по начин, различен, отколкото е било преди над 70 години. Какъв е начинът? Според мен можем да направим няколко важни стъпки.
Първо, трябва да създадем най-после Държавната агенция за хората с увреждания. Специализирана институция, чието създаване е предвидено от години, но така и не се случва. Второ, трябва да премахнем ТЕЛК и да направим така, че оценката на увреждането да става в рамките на този специализиран орган. Той следва да оценява увреждането комплексно – използвайки медицинския фундамент на същото, но отчитайки социалните последици, които увреждането поставя. И вместо да се чудим и маем какво е това „увреждане“ и как да го дефинираме, можем просто да приложим един познат по света практически подход. С увреждане си, ако имаш нужда от поне едно от четири неща – а) технически помощни средства и/или б) асистентска услуга и/или в) достъпна среда и/или г) поддържаща или друга медицинска и рехабилитационна грижа. С други думи – ако не можеш да си станеш сам от кревата и ти трябва асистенция, ти си човек с увреждане. Ако не можеш да ходиш или не можеш да виждаш, или не можеш да чуваш и ти трябва инвалидна количка или съответно бял бастун, или слухов апарат, ти си човек с увреждане. Ако не можеш да качиш стълбите в трамвая или ти трябват тактилни плочки, за да се придвижваш, ти си човек с увреждане. Ако трябва да имаш специализирана медицинска или рехабилитационна грижа – например редовна подкрепа от психиатър или регулярна рехабилитация, ти си човек с увреждане. Всичко друго не е увреждане. Може да имаш нужда от подкрепа, но това не те прави човек с увреждане и няма как държавата да ти дава, каквото дава на онези, които се нуждаят наистина от подкрепа.
Държавата може буквално с няколко промени да освободи гигантски обществен ресурс от НОИ, да облекчи държавния бюджет, но и да насочи пари към онези, които наистина се нуждаят от тях. Всичко това докато спре корупцията и ограничи цялата тази социална развала, която се шири в обществото ни. Това е промяна, това е реформа, от която има не просто нужда, но и смисъл, цел, посока. Това би могло да помогне на обществото ни да спре да потъва в нови и нови заеми, да спре да раздава по социалистически на калпак и да започне да подкрепя онези, които в действителност имат нужда от подкрепа. Практика има, има как да стане, има експерти с нужното разбиране. Иска се просто малко далновидност.
Едно от пропагандните клишета на ляво-либералите, не само у нас, но и по света, е че консервативните хора сме против промените, против прогреса, против развитието. Едва ли не сме хора, които не искат никога нищо да се променя и да си седи винаги такова, каквото е. Това, разбира се, е невероятна глупост и откровена пропаганда. Но мнозина се връзват на тези приказки, без да отчитат реалностите. А именно – консервативните хора не сме против промените като цяло. Ние сме против неестествените, ненужните, инженерстваните от някого промени. Не против промяната априори, а против изкуствената промяна, за която никой не е готов и никой не желае, извън една тясна елитарна групичка, която счита себе си за по-умна от всички останали и затова се смята за „призвана“ да променя всичко и всички навсякъде и едновременно.
Премахването на „фалшивите инвалиди“ е промяна, за която обществото е готово. Никой работещ и действащ човек не иска данъците му да отиват при далавераджии и тарикати на дребно, които си купуват „инвалидност“. Ако направим тази промяна ще постигнем няколко неща. Първо, ще спрем да насърчаваме хората да „избират“ да се инвалидизират. Увреждането не е избор, не трябва да можеш да си го напазаруваш. Трябва да насърчаваме хората да правят повече, не по-малко. Второ, ще пресечем огромна корупция, схема, която направи хиляди богати, която дава неполагаща се подкрепа на стотици хиляди и която ограбва бъдещето на милиони.
И трето, ще освободим пари, ако не за качествена промяна на обществото си, то поне за намаляване на данъчно-осигурителната тежест. Лошо ли е това? И за кого е лошо, освен за фалшивите инвалиди и техните корупционни помагачи?
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
