Дар ли е свободата?

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупените окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!”

Из „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов

Точно тази, последната строфа от произведението на Вазов изникна преди няколко дни в съзнанието ми. Когато руският патриарх Кирил си тръгна „огорчен” от България. Въпреки сърдечното посрещане, размяната на поздравления и всеобщото тържество на българо-руската дружба… явно отново нещо не е достигнало на нашата „мащеха” и тя за пореден път размаха укорително пръст. Този път заела образа на патриарх Кирил.

Изказването на президента Румен Радев бе добре премерено и засвидетелстваше нужното уважение към Русия и приноса й за Освобождението: „Така както църквата се бори за душата на всеки човек, така и ние сме признателни към паметта на всеки воин, сражавал се в руската армия под знамената на император Александър II и загинал за българската свобода, независимо от неговата националност“. Същото направи и вицепрезидента Илияна Йотова като отбеляза и ролята на руското духовенство и църква за Освобождението на България. Но явно нито тези слова, нито всеобщите тържества и безбройните венци поставени пред паметници в цялата страна не бяха достатъчна благодарност за „дарената” ни свобода.

Докато политикантството отсъстваше от речите на българските представители, то доста ясно пролича в изказванията на патриарх Кирил: „Паметта за героичната борба на руси и българи за Освобождението на православна България е особена страница за историята на нашите народи. И затова бих искал да помоля и Вас и българските институции да съхраняват тази памет, независимо от политическата конюнктура.”

Думите на патриарха не звучаха като знак за приета благодарност и взаимна признателност, а на укор, като размахан пръст. Но оказа се, че с това визитата на руския пратеник далеч не е приключила.

Записът, в който патриарх Кирил укорява (най-меко казано) президента Румен Радев показа в 5 минути истинската цел(?) на неговото посещение. А именно да ни напомни кой е нашия „Освободител” и колко неблагодарни сме ние българите. Ние трябва да бъдем благодарни! Как така ще споменаваме някакви си поляци, сърби, финландци, румънци наравно с руските Освободители!? А думите звучат повече от арогантно: „И искам ясно още веднъж да Ви кажа, че България е била освободена от Русия! Не Полша, не Литва не от други страни, а от Русия!” Точно след това изречение в стремежа си да бъде максимално укорителен, патриархът на няколко пъти не изчаква превода на български, а продължава сякаш ние сме длъжни да го разберем: „Ние сме за историческата правда! Ние историческата правда сме я извювали с кръвта си! Няма никакви причини, нито политически, нито исторически тази правда да не бъде казана!”

 

Укорителните жестове на Патриарх Кирил

Но кой е отрекъл тази правда?!

За пореден път виждаме ясно как „историческата правда” се превръща в камшик на политическата воля. Още по-грозно е когато този камшик го използва духовник. И до кога ще ни бичуват с този камшик? Нима всяка година националният ни празник ще бъде опорочаван от „камшикът на историческата правда”? Нима на всеки 3 март вместо да сме горди и свободни ще трябва да прекланяме глава пред друг народ, защото „таз свобода ни е дар”? Въобще мисълта, че националният ни празник дава повод на друга страна да се намесва в нашите вътрешни работи. Да изисква нашата благодарност, ежегодно, като данък…ужасно ме огорчава. Дори ми напомня за думите на Захари Стоянов: „Никому не се надявайте… Ако ние не сме способни да са освободим сами то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…” Но думата робство е прекалено силна, по-скоро в наши дни думата е зависимост. Днес ние сме много далеч от тази зависимост. За това ни изпращат патриарх Кирил, който да ни напомни за „историческата правда” и нашият дълг.

Но историческата правда изисква освен Освобождението ни да се помнят и някои други събития от общата история на България и Русия, които не говорят за „вечна дружба” –  създаването на македонска нация, обявяването на война на България от 5 септември 1944 г. , повторното „Освобождение” от 9 септември, Народния съд и други.  Някой извинява ли ни се на тези дати, някой ходи ли в Москва да търси извинение? Друг интересен въпрос е: Дали ще доживеем наша делегация да отиде в Москва на 24 май, за да получи всеобщата благодарност на руския народ, че нашите свети братя Кирил и Методий са им дарили писменост?

Нашият народ има дълга история (доста преди някой да го освобождава два пъти) изпълнена с възходи и падения, но е запазил мъдростта и благородството си до ден днешен. За такива събития той има своя поговорка: „Направи добро и го хвърли в морето.” А аз бих добавил „…не пращай патриарха си да проси благодарност”.

„…Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!”

Из „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов

Заглавието е на редакцията


Оригинална публикация в Историограф

Споделете:
Явор Генов
Явор Генов

Явор Генов е роден през 1992 г. в град Бургас. Той е бакалавър по история. В момента живее във Велико Търново, къдeто продължава образованието си в магистърска програма „География и икономика“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Интересува се от политика, журналистика и спорт. Особен интерес проявява към историята свързана с тоталитарните режими в Европа през XX век. Неговата мечта е да се занимава с преподавателска и изследователска дейност в областта на Съвременната българска история.