Използването на термина „диктатура на закона“ (dictatorship of the law) е въведено за първи път в първата президентската кампания на Владимир Путин през 2000 година. Доколкото ми е известно, никога преди това този лозунг не е ползван или употребяван в политическата история на човечеството. За това има множество статии в интернет, лесно може да се провери. Точният цитат, от който PR екипът на бъдещия президент Путин извлича това понятие е
„Демокрацията е диктатура на закона. Колкото по-силна е държавата, толкова по-свободна е личността.“
В своята първа кампания Путин говори за задължителната битка с бандитизма, завладял държавата, за борба с олигархията, за общ фронт срещу корупцията, за живеене по правилата и за моралните норми и „възраждане на личното достойнство на гражданите в името на високите национални ценности на страната“. Освен „диктаторския“ слоган, сред останалите приоритетни задачи на новосформиращия се режим личат послания като „как да преборим бедността“, „за достойнството на страната“, „за нашите проблеми“, „за държавата и пазара“, „достоен живот“ и други. Звучи познато?
Употребата на това понятие е въведена от Владимир Путин, прецитирана няколко пъти в различни бивши съветски сателити от политици с авторитарен уклон, като Молдова и Украйна, и е обект на насмешка от страна на западни анализатори. Кампанията, водена от стремежа към налагане на „диктатура на закона“ става основен елемент в налагането на личното авторитарно управление на руския президент, преминало през знакови промени в руската Конституция. Тяхната цел и задача минава под знака за борба с пораженията от миналите неуспешни реформи, но в крайна сметка довежда до установяване на личен авторитарен режим на кръга, близък до президента Путин, запазване на властта в ръцете на олигархията, богатеене на нищожна част от руското общество, репресии спрямо инакомислещи и противници на наложената „диктатура на закона“, в това число медии, журналисти, опозиционни лидери.
През 2017 г. един български политик, Христо Иванов, на планираната като „обединителна“ конференция за т. нар. българска „десница“ казва:
„Свободният човек е основна цел и средство на политическата ни заявка. Основен инструмент на тази заявка е установяване на диктатура на закона и правилата.“
Повтарянето на понятието „диктатура на закона“ от страна на бившия правосъден министър във втория кабинет на Бойко Борисов – Христо Иванов – би бил сериозен политически гаф, ако последния многократно не е демонстрирал, че върховенството на закона за него е просто израз, към който той не се стреми, нито изповядва. Многобройни скандали съпътстват както неговия път като министър на правосъдието, така и периода, в който той обявява публично и налага своя политически проект.
Действията на Христо Иванов са в подкрепа на думи, с които пледира за налагане на авторитаризъм, в който той вероятно вижда себе си начело на новата продемократична линия в управлението на България. Нещо повече. Намесата в делата на съдебната власт от страна на неговата заявено „лидерска“ партия – „Да, България“ – е по своя смисъл и съдържание противоконституционно. Прикрита зад многобройни „инициативи“, „граждански сдружения“ и „комитети“, партията се обявява за промени в българската прокуратура, впрочем базирани върху адекватни обвинения в злоупотреби от страна на главния прокурор, под формата на организирани „протести“ и „маршове“, създадени в политическите щабове на партиите, гравитиращи край „новото дясно“ и дори под формата на завоалирано „участие“ в исканията за кадруване от страна на политици в независимата съдебна власт, в това число определяне на „виновни“ за реформи, „правилни“ и „неправилни“ съдии, прокурори, следователи, магистрати.
Това далеч не е единствената илюстрация за целта и намеренията на човек, започнал създаването на собствена партия по времето, когато е бил действащ правосъден министър на Република България, а може би дори преди това, още край протестите от 2013 година, когато „звездата“ на Христо Иванов изгрява и той е припознат от президента Плевнелиев, служебния премиер Близнашки и най-сетне от самия Борисов, и оставил отпечатък върху „съдебната реформа“, който тепърва ще разбираме дали е „вреден“ или „полезен“.
Остава почудата дали „диктатурата“, към която този човек се стреми е свързана с финансираните от чужди правителства система от концентрични НПО кръгове, изграждащи съдържателната структура на неговата партия и присъдружните ѝ „граждански“ организации, дали това е неволна грешка на неопитен PR в екипа на Иванов, дали това е личен стремеж, изразен в изблик на невнимание или изпуснати думи, дали това е свързано по някакъв начин с проруски позиции или дори възхита от действията на един авторитарен лидер, какъвто без съмнение е автора на парадигмата „върховенство на закона“ Владимир Путин.
За да не влизам в „манипулации“, ще се въздържа да предположа кое е вярното.
Но със сигурност е факт, а не манипулация, че Христо Иванов използва израза на Владимир Путин „диктатура на закона“ с намерения, които не изглежда да са съвместими с правовия ред, политическата рамка и законовата база на българската Конституция.
В този смисъл е добре са припомним приелата гражданственост като най-дългата българска дума – непротивоконституционствувателствувайте!
