– Не само в най-новата Ви книга, но и в публицистичните Ви текстове често говорите за самотата, за отчуждението ни един от друг. Особено въздействащи са размислите на една от героините във “Влакът за Емаус”, свързани с новозаветните думи на Христос пред учениците му: „Ето, настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите“. С какво усещане Ви изпълва това „самичък“, което не е характерно за новозаветния език?
– Това са разкъсващи думи на Христос в тези дни. Самотата му е тотална, космическа, нечовешка, защото няма нито един от човеците, който да Го разбира, който да проумява думите Му. Как така – хем е Син Божи, хем ще бъде предаден от хората, хванат, разпънат? Според човешката ни логика – или Той няма да бъде предаден, хванат, разпънат, умъртвен, или Той не е Син Божи. Човешкото съзнание тогава съвсем не е било подготвено да поеме парадоксалността на християнството. Ако тази парадоксалност бъде нарушена или изобщо липсва, християнското учение се подменя с идеология. Учениците му тогава в Гетсиманската градина се изморяват от очакването на неясните събития, които той не престава да пророкува, дори заспиват, както е записал св. Лука – „заспиват от тъга” по време на Неговата молитва.
– Мисля си, че „Влакът за Емаус“ е книга, особено подходяща да се чете в Страстната седмица, тъй като говори за потенциалната сила и безстрашие, които всеки от нас носи в себе си, да понесе своя кръст. Защо обаче за повечето от нас реалното постигане на това безстрашие се оказва невъзможно?
– За нас повечето неща като че ли изглеждат невъзможни, не само безстрашието, но и смирението, и търпението. Но това, което единствено можем да правим, е да не се отказваме да ги постигнем. С колкото и малки стъпки да вървим към тях. С колкото и големи пропадания. Само да не се отказваме.
Пътниците във влака за Емаус и техните истории ни повеждат към едни думи, които наскоро прочетох в проповед на един гръцки митрополит: „Там, където изглежда, че Бог отсъства, Той присъства по-силно“…
Това е като онази много красива католическа притча: един човек казал: Господи, защото когато бях здрав, когато бях бодър, когато бях добре, винаги виждах стъпките ти върху пясъка до себе си. А сега, когато съм болен, немощен, слаб – не виждам никакви стъпки. И Бог му отговорил – защото сега те нося на ръцете си.
– Защо Цветница е най-тъжният празник, както казва една от героините във „Влакът за Емаус“?
– Празник на цветята, образ на палмовите клонки, любовта, посрещането на Иисус в Йерусалим… Никога не са излизали толкова много хора, за да Го видят, чудото с Лазар вече се е разчуло навсякъде – и само след няколко дни същите тези хора ще крещят пред Пилат да Го разпъне. Това непостоянство в човешките отношения е съсипващо. Нищо не може да бъде докрай вярно, защото винаги може да се обърне в своята противоположност.
И още – смирението и твърдостта, с която Той върви към смъртта Си. Само Той и Отец Му знаят какво предстои и никой от учениците, от цялата тази тълпа около Него, дори не може да си въобрази онова, което съвсем, съвсем скоро ще се разиграе.
– Новата холивудска продукция „Ной“ за пореден път показа, че днес като че ли най-оценяван е „алтернативният“ прочит на библейските истории. Не се ли притеснявате, че „вливането“ на автентичен християнски дух в един роман на съвременен автор може да се възприеме като нещо утвърждаващо „статуквото“, подчинено на „догми и канони“?
– Суперпродукцията „Ной” е един типичен, зрелищен холивудски прочит на библейската история. Но тази „алтернативност” на посланията е повсеместна. Наскоро дори чух един интелектуалец да зове за „осъвременяване” на Символа на вярата. Според него Символът трябвало да бъде „преведен на съвременен език”, в това той виждал своята мисия. Вижте, пътят на повечето от нас към храма е много труден, дълъг и мъчителен. И след като така трудно си стигнал до него, ти започваш да пазиш вярата така, както Малкият принц пази своята роза. Като че ли дори не самият Малък принц пази розата, а самият Дух я пази.
– Казусът около изложбата на Калоян Илиев-Кокимото във Варна отново постави темата за свободата на изкуството, от една страна, и усещането за сакралното, от друга. Какъв е Вашият коментар?
– Ако това бяха карикатури на Мохамед – целият свят щеше вече да е пред нова война. А когато са карикатури на Кръста – ние трябва да сме толерантни. Не, разбира се, не можем и няма как да бъдем толерантни. Длъжни сме да изразим категорично своето становище на вярващи. Да не говорим, че самите рисунки или инсталации, или каквото е там, са лишени от какъвто и да е талант.
– Когато eдин от героите от книгата Ви е подканен да сподели своята вяра, той започва да говори за Христос и църквата „неуверено, тромаво, срамежливо“. Защо твърде често, когато говорим за вярата си пред някого, който не е вярващ, или подхождаме с назидателен тон, или със смущение, сякаш се оправдаваме за нещо…
– Да, така е. Хората, които могат пламенно да говорят за вярата, без да изпадат в назидателност, са много малко. А назидателното говорене може да отблъсне някой с години напред. Това е изключително трудна територия, изключително крехка и хлъзгава. А говорим със смущение, защото това е най-дълбоката и съкровена част от нас. Ако видим, че човекът насреща поема с интерес, задава въпроси, тогава става по-лесно. Но обикновено човекът отсреща също се смущава или се срамува от невежеството си по отношение на вярата.
– Във „Влакът за Емаус“ е споменат отец Ередия, героят от романа „Осъдени души“, като човек, борещ се за монашеския си обет. Можем ли да открием в това задочен диалог с Вашия баща, писателя Димитър Димов, и вложените от него послания в този образ, или това е Вашата алтернатива срещу интерпретации, с които сме свикнали – да говорим за религиозния фанатизъм, който „потиска свободния порив на любовта“?
– Мисля, че отец Ередия е разглеждан тенденциозно едностранчиво, половинчато, той е вече като клише на религиозния фанатизъм, на лицемерното йезуитско благочестие. А образът му е много по-богат, по-човечен, по-широк, по-автентичен от това вече наложило се, за съжаление, клише.
– Говорите открито за това, че църквата в България страда от заразата на формализма и властолюбието. Имате ли някакво обяснение за това защо при други съседски народи, също преживели комунизма, ситуацията е различна – в Румъния, в Сърбия…
– Аз също много често си задавам този въпрос. Защо църквата в Сърбия и Румъния изглежда толкова жива, пълноводна, пълнокръвна, храмовете са пълни, съществуват евхаристийни общности, има огромни книжарници за православна литература, преводи, издават се богословски списания, провеждат се конференции, срещи, в манастирите действително има монаси, братства, има сръбски епископи (като епископ Атанасий (Йевтич) например), които оживяват, оживотворяват целия църковен живот.
Изглежда там духовниците умеят да общуват с хората, подават им ръка, привличат ги, умеят да им говорят. Тук – с малки изключения – съществува бездна между клириците и Божия народ. Като че ли епископите са нещо отделно от Божия народ, като че ли той съвсем не ги интересува, той не е тяхна грижа, той не е загубената овца, заради която трябва да се оставят останалите и да се търси тя – именно загубената, именно падналата, именно невежата, именно най-грешната овца. И понеже хората в крайна сметка са много чувствителни, те усещат това пренебрежително, неприятелско отношение и също се отдръпват от църквата.
– Дали въвеждането на задължително обучение по религия в училище ще донесе добри плодове според Вас? Подкрепяте ли идеята?
– Да, подкрепям изучаването на религия в училище, но не мисля, че това е панацея. Вярата трябва да се преподава в неделни училища, а най-добре дори не в училище, а в семейството, а най-добре от човек на човек, от сърце на сърце.
– Вие сте носителка на национални и международни награди за литература. Могат ли на едно място да виреят и смирението, и егото на твореца, на талантливия човек, чиято посока и надежда е неговото признание от света?
– Егото на твореца и смирението на твореца са две противоположни течения, които са в непрестанен сблъсък, защото за да мога да пиша, трябва да съм сигурна в себе си, егото ми да е добре, така да се каже, нахранено. А точно това е обратното на смирението. И как можем да очертаем тънката граница, както казва отец Александър Шмеман, между удоволствието от успеха (гордостта) и радостта, че си достигнал до нещо, което ти се е струвало важно и истинско (заради Бога, не заради нас)?! Това е страшната непостижимост на истинското смирение… Вечното, незабавно, моментално изскачане на онова мъничко аз, чиято нищожност и пошлост винаги става ясна. И страхът от всичко онова, с което Бог лекува това самодоволство.
Теодора Димова е сред най-четените съвременни български писатели. Тя е автор на романите „Емине“, „Майките“, Адриана“, „Марма, Мариам“ и „Влакът за Емаус“. За романа си „Майките“ получава Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия.
