Вече сме споменавали за доминантния дискурс, но нека все пак повторим. Според Фуко, дискурсът представлява „начини за конституиране на знанието, заедно със социалните практики, форми на субективност и властови отношения, знания и отношения между тях“.[i] Ролята на дискурса е легитимацията на обществената власт да създава временни истини, да поддържа тези истини и да определя властовите йерархии между тези истини.[ii]
Най-общо дискурсът е сбор от обществено установени наративи, които определят какво може и какво не може да бъде „казано“ в границите на доминантния дискурс. Доминантния дискурс, от своя страна, зависи от фактори, които отиват отвъд езиковите, а се определят от определени социални нагласи, приети за аксиоми, но най-вече зависят от властовите йерархии, които налагат определен ред, в който може да съществува въпросният доминантен дискурс. Две изведени определения, които го обясняват по-точно от изследователите на Фуко, биха били „системи от мисли, съставени от идеи, нагласи, пътища на действие, вярвания и практики, които систематично изграждат субектите и световете, за които говорят“ [iii] както и далеч по-лаконичното „всяка практика, чрез която хората придават смисъл на реалността“. [iv]
Как това се отнася за тук и сега?
От тридесетина години живеем в доминантния дискурс на либералната парадигма. Макар краят на историята (по Фукуяма) да не настъпи, налагането на дискурса става все по-ожесточено истерично. Резултатите от това са видими, най-вече в т.нар. „кенсъл култура“ например.
У нас, бидейки само нещастни подражатели, всички тези процеси придобиват хумористично-гротесков характер.
На първо място ние сме напълно интегрирани в доминантния дискурс. Всяко мнение, което излиза от дискурса – независимо колко широко e подкрепено от обществото, бива маркирано като маргинално.
Примерите за това са многобройни. На първо място сериозният разрив, обичаен за българската история, между самоопределилия се като такъв „интелектуален елит“ и народното мнение по казуса с Македония.
Вторият пример е съвсем пресен. Марш с трицифрен брой участници успя да предизвика отпор, не само от разнообразни институции, неправителствени организации, посолства и политически партии.
Темата за историческата истина около личността на генерал Луков почти вече не се повдига. Министерство на истината вече се произнесе! Директно подчинените на Високата порта са ясни. Смехотворно е поведението обаче на тези, които искрено желаят да си върнат благоговението ѝ. Дори се престарават в напъните да се харесат на генерал-губернатора. Тъжното е, че дори не осъзнават това, което вършат и че тактиката „notice me, senpai“ няма да свърши работа. Напротив, дори може да отблъсне настоящи избиратели, а нови няма да привлече.
На родна почва, поради гореспоменатата идейна провинциалност, не може да се говори за промяна или налагане на доминантния дискурс.
За сметка на това, имаме налагане на дневния ред на обществото и държавата. Дребна група, макар и с огромен (чужд) финансов ресурс успешно прокарва идеите си за това кои са важните теми. Нещо повече, няма никакво допускане дори да се говори за нещо друго, освен за това, което те са решили. Разбира се, интересът на налагащия дневен ред е съвсем прозаичен и прагматичен – например падане на някой запор, смяна на един кръг зависимости с друг и т.н. Те не могат да бъдат обвинявани, това е практика, стара като света и съществува още от първите държави, без значение конкретното държавно и административно устройство.
Вината не е и на дребните хартиени човечета, сложени за лица на „целата схема“, както пееше един от тях. Не е в тези, които вероятно сами осъзнавайки нелепостта на цялото начинание, разнасят изрезки от вестници и търсения в Гугъл като веществени доказателства. Don’t hate the player, hate the game.
В демократичните условия активистката подкрепа за тях затваря кръга. Наложеният дневен ред се разтръбява от стотици активисти, жертви на същият този изкуствено наложен дискурс. Това също е напълно нормално, наивните сектанти, перифразирайки Дънинг-Крюгер, не осъзнават собственият си фанатизъм. Повечето от тях, заслепени от манията за собственото си величие, за интелектуалното си превъзходство, пречупени през призмата на свръхкомпенсацията на провинциални комплекси, не са способни да излязат отвъд „кутията“, отвъд всичко, което им е наложено да мислят. Затънали в дребните си проблемчета и страховито важните за тях си (а реално на манипулаторите им) теми, на мнение, че светът започва и свършва в тях. Всъщност няма нищо по-либерално от арогантността на самозадоляващия се „хуманизъм“. Основна причина за това, освен изброените, е необходимостта да принадлежат към някаква група, към общност, един глорифициран circle-jerk на безсмислени и безполезни фанатици.
Когато ножът опре до кокала, не обвинявайте инициаторите и изпълнителите, а тези, благодарение на когото те са възможни.
Прозорецът на Овертон
Прозорецът на Овертон е концептуална политическа рамка, според която всяка идея може да бъде наложена като обществено приемлива, колкото и немислима да изглежда в началото. Най-просто казано, всичко започва именно с идея, която първоначално изглежда абсурдна, немислима. Самото ѝ изказване, обаче вече променя дискурса и прави идеи, които по същност са радикални (но не абсурдни), вече да изглеждат една идея по-приемливо. Докато с течение на времето се превърне в реалност и дори бъде узаконена. В това няма никаква негативна или позитивна конотация само по себе, но либералите имат проблемът, че не знаят кога да спрат – без перманентна революция, самото им съществуване е невъзможно. Точно по този начин преминахме, например, от равни права за LGTVHD+ „общността“, към привилегии, та до първите позивни за нормализация или поне не стигматизация на педофилията.
Актуален процес в България е всичко да излиза от редакцията на DW – може да ви изглежда смехотворно или абсурдно днес, но ви гарантирам, че до няколко години ще е „брандирано като мейнстрийм“. (Нека да използваме термините на демократическата общност, която съдържа в себе си 90% от маркетолозите в България).
Изненадани са само глупаците
Най-големият успех на ляволибералния конгломерат не се състои във влизането вече и в напълно официалната политическа власт, а датира от много преди конкретното събитие. Представлява налагането на дневния ред на обществото, представяне на важните за тях теми като съдбоносни и страховито спешни за страната. Всичко това направено с инструментариума на симбиотична мрежа от политически субекти, неправителствени организации, самопровъзгласила се интелигенция, собствени или приятелски настроени медии, обикновено щедро финансово и политически подкрепени от едно и също място, а най-често и от определени посолства.
Обличането ѝ в интелектуална претенция, медал за принадлежност към някаква висша каста също върши работа. Все пак, това винаги е дребнобуржоазният стремеж – да стане аристокрация и да задоволи духовно-провинциалните претенции и комплекса си за малоценност и непълноценност. Резултатът от това е истински видим – инквизиция на партийни сектанти, които не са приятели на истината. Или ако перифразираме Еван Есар – фанатик е човек, който не може да си промени мнението и няма да смени темата.
Заради това, не се учудвайте, когато ПКП (Премиерът Кирил Петков) разнася изрезки от вестници. Когато се разбере, че всичко е било обикновен фарс за изпълнение на определени външнополитически нареждания, за замяна на един олигархичен кръг с друг, няма как да бъде казана истината – че всичко е било само една куха, макар и добре пресъздадена, паралелна реалност.
[i] „Истина и Власт“, Weedon, 1987, p. 108. Превод – мой
[ii] “The View from the Poststructural Margins: Epistemology and Methodology Reconsidered.” Pp. 199–235 in Research as Resistance
[iii] Lessa, Iara (February 2006). “Discursive Struggles within Social Welfare: Restaging Teen Motherhood”. The British Journal of Social Work. 36 (2): 283–298. doi:10.1093/bjsw/bch256, превод – мой
[iv] Ruiz, Jorge R. (2009-05-30). “Sociological discourse analysis: Methods and logic”. Forum: Qualitative Social Research. 10 (2): Article 26.
