Освободиха предсрочно от затвора убиецът на Андрей Монов – австралиецът анархокомунист и авантюрист Джок Полфрийман. След осем години зад решетките Джок е свободен човек. Така реши българският съд. Онзи, същият – уж несправедливият, уж корумпираният, уж зависимият: така го определяше Джок, така го определяха и приятелите и симпатизантите на Джок. Въобще, Джок – момчето чудо на антифашизма, убиецът на фашисти, символът на междурасовата солидарност е на свобода.
Версии за сценария на инцидента се тиражираха навремето предостатъчно. Подробности все още могат да бъдат открити, ако някой желае да се зарови в случилото се. Гледната точка на самият убиец обаче сякаш придоби най-голяма публичност – дошъл на екскурзия по време на отпуската си от британската армия и екипиран като за убийство, Джок видял в подлеза футболна агитка след някакъв мач и решил, че са фашисти. Извадил нож и в суматохата поставил един от тях на мястото му – така както го вижда в обърканата си от идеология и жажда за справедливост австралийска глава.
Истината е обаче друга – в нашето общество има расизъм. Този проблем съществува и не е от вчера. Расизъм има и основна негова жертва сме самите българи. А расистите също са българи. Уж един народ, но всъщност два отделни: градските деца, които мразят неградските деца. Е, градските деца вече пораснаха, завършиха супер елитната специалност “Изследвания на политическата роля на пола” в Ковънтри или нещо подобно и са основната политически и граждански активна група в обществото ни. Те са онези същите със социалното равенство и правата на малцинството (понеже у нас има само едно малцинство, ако не знаете), онези които се смеят когато искаш да има повече български многодетни семейства, но “уважават правото” на същото онова малцинство да не праща децата си на училище. Напоследък говорят и за еднополови бракове и момчешки розови дрешки, но това е отделна тема.
Страната ни им се вижда селска и не заслужава симпатия. Щом българин направи нещо, то немедлено е зло и недодялано. Дори и да е българин само по паспорт – ритне ли лелка в Германия, то ние всички ставаме Ганьовци и заслужаваме стореното от Полфрийман да бъде сторено и на нас. Но пък ако се появи някой Джок или пък Уве, или Карлсон ако щете и веднага са готови да приемат правото му да рита камериерки по Черноморието за свещен спорт, а пък убийството на българско момче, имало прегрешението да “прилича на фашист” защото носи шалче на любимият си отбор става досадна подробност.
Но важното е, че Джок най-сетне е на свобода. Този човек-бастион на всепобедният комунизъм излезе от омразният български затвор. Нещо в мен ми подсказва, че ако беше изтърпял наказанието в цялата му тежест и 20 годишен срок, то вероятно щеше да излезе превъзпитан и нов човек – нали все пак това е целта на наказанието? Но празният му поглед и студената усмивка при предсрочното му освобождаване ме кара да мисля, че скоро пак ще чуем за него. По всяка вероятност Австралия ще си го изтегли обратно скоропостижно, за да не търпи Джок и минута повече да стъпва върху “фашистката” българска земя. Но дали това ще е краят на приказката му?
Натури като неговата не се превъзпитават за 8 години, не се превъзпитават и когато са убедени в себе си и убеждавани от околните, че са извършили нещо правилно и редно. За себе си Джок Полфрийман е мъченик и герой. А смъртта на героя идва не когато го затвориш зад решетките, а когато той сам преосмисли геройството си и се отдаде на спокоен живот. Сърце юнашко не трае живот във ферма и отглеждането на овце и кенгура не е героично поприще, не е работа, която променя света. Нали това е болката на всички леви – че светът не е оформен по вкусът им. В този ред на мисли, нека ви предложа, скъпи борци за социална справедливост, един облог. Облогът е съвсем прост – нека наблюдаваме Джок. Сега вероятно ще побърза да изчезне, да бъде тих. Но аз се обзалагам, че това ще е за кратко. Падне ли името му отново из медиите – в местния или световния информационен поток – нека се обзаложим, дали ще е по повод нещо добро?
