На 4-ти април посланик Кенет Мертен отбеляза двадесетата годишнина от членството на България в НАТО на събитие на Атлантическия клуб в София. Зад поздравителните речи се крие една неприятна истина: през тези две десетилетия американският престиж в България рязко се срина. Вашингтон пропиля българската добронамереност до степен, че предишните най-ревностни поддръжници сега пейоративно наричат американската мисия в София „Посолството“.
България далеч не е била обект на най-лошите американски външнополитически злоупотреби, но е потърпевша от много от отличителните белези на западащата империя, която дава приоритет на капризите на своите елити пред националните интереси. Първо, разбира се, е знамето на дъгата, може би символ по подразбиране на американската империя. На българите са били натрапвани нейните цветове, прожектирани върху американското посолство по време на управлението на Байдън.
Това е една външна политика, която някои американски консерватори нарекоха „Куиър Донбас“, измислицата на Вашингтон за сексуални политики и моделиране на нациите зад граница. По тази тема Хелън Андрюс, автор от The American Conservative, написа: „Да, всъщност ние се борим за правата на куиър хората в Донбас. Средният американец може би не се вълнува от тази цел, но нашият Държавен департамент със сигурност го прави.“ Средният американец наистина не се интересува от тази тема, а българите в по-голямата си част я ненавиждат. Въпреки това, посолството на САЩ подкрепя събитието Sofia Pride, независимо от убежденията на повечето от тях.
Не целият политически активизъм на „Посолството“ е толкова дразнещ, колкото прожекциите с цветовете на дъгата. Например, Мертен твърди следното: „В България работим с независими медийни оператори, за да коригираме техните бизнес модели и да ги приспособим към реалностите на новите пазари.“ Това звучи безобидно, но в съзнанието на служителите на Държавния департамент понятието „независими медии“ неизбежно включва само леви такива. Помислете също за програмата на USAID (Американската правителствена организация за чуждестранна помощ) за Централна Европа, публикувана през 2022г., която има за цел да „[подкрепи] нови местни инициативи в Централна Европа с цел укрепване на демократичните институции, гражданското общество и независимите медии, които са стълбовете на устойчивите демократични общества.“ Това означава групи, свързани със Сорос, застъпничество за миграция, сексуален активизъм и, разбира се, лоялност към концепцията на Вашингтон за неолибералната империя на 21-вия век.
На събитието за годишнината от присъединяването към НАТО Мертен заяви още: „Нашите противници и определени популистки или националистически сили може да направят всичко възможно, за да демонизират НАТО и да разпалят ирационални страхове, за да обслужват интересите си, но не могат да променят фактите.“ С други думи, настроенията в полза на транснационалните цели на Вашингтон и Брюксел са легитимни, но българските националистически настроения са пропити с дезинформация (неизменно руска такава). Това е позната формулировка, както от американската вътрешна политика, така и във външната политика при администрацията на Байдън.
Този подход сам по себе си е достатъчно лош, но някои от регионалните съседи на България преживяха още по-срамно дипломатическо поведение от страна на необуздания Държавен департамент. През 2020г. тогавашният кандидат-президент Джо Байдън даде представа за това, което предстои, когато редом с диктаторската Беларус посочи Унгария и Полша сред „главорезите на света“. След като встъпи в длъжност, администрацията на Байдън положи последователни усилия да тормози и омаловажава ролята на тези съюзници в НАТО и ЕС.
Геополитическият залог
Случаят с Унгария е особено лесен за анализ, тъй като отношенията на страната със САЩ остават постоянно враждебни през годините на Байдън. Правителството на Виктор Орбан остана на власт през този период и левият външнополитически апарат на Америка изгаряше от нетърпение да го тормози. Вашингтон беше решил да премери сили с карпатската нация без излаз на море, състояща се от малко под 10 милиона души. През първите си години администрацията на Байдън пренебрегваше Будапеща. Тя преднамерено пропусна да изпрати свой посланик и изключи Унгария от събития като Summit for Democracy през 2021г. В последствие ще се окаже, че това е по-продуктивният период в двустранните отношения.
В края на лятото на 2022г. адвокат Дейвид Пресман пристига в Будапеща като посланик на администрацията на Байдън. За добро или лошо, американските посланици често са политически донори или съюзници. Пресман обаче е активист: той живее в открита хомосексуална връзка, поддържа връзки с влиятелни либерални фигури като Джордж Клуни и притежава опит в юридическия активизъм на прогресивистки каузи, както в престижни адвокатски кантори, така и във финансирана от левите правна организация, която има за основна дейност това да клевети консервативни фигури. Накратко, Пресман бе специално подбран за войнстващ представител в Будапеща.
Той успя да се превърне точно в такъв, като не демонстрира към приемащото правителство дори елементарно уважение. Например, публикува тест в Twitter (сега X), който моли потребителите да отгатнат дали даден цитат идва от член на унгарското правителство или от руския президент Владимир Путин. Често присъстваше на унгарски LGBT събития и беше неофициален говорител на унгарските опозиционни партии. Преди парламентарните избори в Унгария през 2022г. левите политически организации са получили над 10 милиона долара от чуждестранни източници, включително Съединените щати; наличието на прозрачност относно тези фондове е малко вероятно, но някои унгарци спекулират, че по един или друг начин са свързани с американското правителство. неслучайно по-рано тази година повече от дузина леви неправителствени организации, които обявиха, че са били избрани за финансиране от Държавния департамент на САЩ, активно се противопоставят на правителството на Орбан.
Мандатът на Пресман фактически приключи с реч в нощта на изборите в Америка, в която той (очевидно сериозно) заяви, че „представлява Съединените американски щати, а не политическа партия в тях“ и обвини премиера Орбан в това, че третира „тези избори като игра на карти в казино“ и „хазарт не с пари, а с отношенията между САЩ и Унгария“.
Не е напълно ясно какво може да се твърди, че Пресман и неговият екип са постигнали в Унгария. Със сигурност не е смяна на режима, тъй като правителството на Орбан, разбира се, все още е на власт. Не е и промяна в сърцата и умовете, тъй като унгарците все още преобладаващо подкрепят християнската ориентация на обществото, традиционните семейни ценности и мира в съседна Украйна. За сметка на това Държавният департамент успя да укрепи унгарските политически и икономически връзки с Китай и Русия – най-силните геополитически конкуренти на Америка. Това доведе до срамна реалност, при която отношенията между САЩ и Унгария действително съществуват само когато една партия е на власт във Вашингтон. Това не е дипломация, а разширение на американската партийна политика извън границите на Съединените щати. Може да се каже, че това са по-малко конструктивни дипломатически отношения от тези, които Америка поддържа с открито враждебни нации като Венецуела, и със сигурност по-малко конструктивни от отношенията, поддържани със страните от Варшавския договор по време на Студената война.
Война и културна война
Съединените щати не могат да си позволят такова пренебрежително отношение към Полша, която до 2023г. беше един от „главорезите“ на Байдън. Страната има едно от най големите населения и най-големите армии в Европа, намира се в критична геостратегическа точка на континента и притежава значителна диаспора в отвъд океана. През 2021г. администрацията на Байдън избра Марк Бжежински, син на родения в Полша бивш съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински и брат на лявата медийна личност Мика Бжежински. Политическата идеология на този посланик беше също толкова лесно забележима, колкото и тази на Пресман, но Бжежински беше поне опитен дипломат и човек с лични познания за страната преди пристигането си във Варшава. Скоро след него отношенията между САЩ и Полша бяха насочени към международното внимание поради нахлуването на Русия в Украйна. Пресечната точка на интересите в този конфликт накара Варшава и Вашингтон да пренебрегнат политическите си разногласия. Президентът Байдън посети Полша два пъти за по-малко от година. Войските на двете страни си сътрудничиха тясно.
И все пак този брак по сметка бе изобличен като обикновена фасада, особено с наближаването на парламентарните избори в Полша през 2023г. Американската външнополитическа върхушка просто е станала твърде политизирана, за да толерира едно консервативно, национално ориентирано правителство на европейския континент. Държавният департамент лицемерно заклеймява Полша за нейна комисия с намеса на Русия, която вероятно е имала за цел тогавашния опозиционен лидер Доналд Туск, въпреки значителния разход на време и ресурси от страна на американските демократи за подобна „руска“ комисия, насочена към един друг Доналд Т. Отношенията охладняват, когато Вашингтон се надява Доналд Туск да си възвърне властта, резултат, който се случи в края на 2023г. Преди това самият аз написах: „Западът с единствено използва Варшава да води война; едно правителство на Туск би му позволило също така да поведе и културна такава.“
Когато настъпи смяната на режима, посолството не се посвени да изрази одобрението си. След като дочака ново правителството във Варшава, американската външнополитическа клика би могла да продължи предпочитаната си политика за Украйна (няма съществена разлика по този въпрос между основните парламентарни групи на Полша) и същевременно да засили културната си пропаганда. Посолството във Варшава финансира LGBT активистки групи в страната и Бжежински можеше да бъде видян да развява знамето на дъгата на различни събития в столицата. За разлика от Унгария, поне в краткосрочен план Държавният департамент постигна някои от целите си в Полша. Но изгори и доста мостове. Когато консервативната партия „Право и справедливост“ в крайна сметка се върне на власт, едва ли ще забрави как американците са използвали правителството на страната като артикул за еднократна употреба. След като войната в Украйна приключи, отношенията между САЩ и Полша може все повече да заприличат на унгарския им еквивалент, в който дипломацията е просто продължение на вътрешнопартийната политика на Демократическата партия. За пореден път Вашингтон избра политиките над държавничеството.
„Проект 2025“?
Разбира се, подобен анализ на разрушената външна политика на Америка е възможен по целия свят, не само в Централна и Източна Европа. Един особено смущаващ анекдот беше публикуван през февруари 2023г. от Карън Декър, chargé d’affaires на мисията в Афганистан, където САЩ прекараха две десетилетия във война. Декър се чуди: „Запознати ли са афганистанците с #BlackGirlMagic и движението, вдъхновено от него? Имат ли нужда афганистанските момичета от подобно движение? Какво ще кажете за афганистанските жени? Научете ме, готов съм да уча.“ Изричайки срамната част на глас, говорителят на Съвета за национална сигурност Джон Кърби заяви: „LGBTQ+ правата са… основна част от нашата външна политика.“ Държавният департамент дори сметна за уместно да развее знаме с дъга в посолството си във Ватикана.
Сега, когато президентът Доналд Тръмп си осигури завръщане в Белия дом, изкушаваща е надеждата да се предположи, че тази катастрофална външна политика ще изчезне. Реалността, уви, е по-сложна и подобен резултат ще бъде трудно постижим, дори ако Тръмп избере да го приоритизира. Докато нямаме повече данни, най-разумното очакване е, че външната политика на Тръмп ще наподобява тази от първата му администрация. През тези години имаше значителни причини за разочарование. Няколко години след началото на мандата му, Белият дом на Тръмп най-накрая нареди на посолствата да не развяват знамето на дъгата без разрешение, но много от тях намериха вратички, за да продължат да го правят. Българите oще си спомнят, че посланик Ерик Рубин, назначен от Тръмп, посети „център на LGBTQ+ общността“. Посланик Джорджет Мосбахер, друг назначен от Тръмп служител в Полша, арогантно заяви: „Напълно уважавам, че Полша е католическа страна, но трябва да знаете, че по отношение на LGBT вие сте от грешната страна на историята.“ Ръководните служители на посолството може и да са били лоялни към Републиканската партия, но американската външна политика все още приличе повече на религиозен кръстоносен поход, отколкото на опит за отстояване на националния интерес.
Част от проблема беше в самата организационна структура, в която хората на върха бяха назначени от Тръмп, но по-голямата част от „айсберга“ идваше от постоянната бюрократична класа във Вашингтон. Общият анализ на тези години твърди, че Тръмп не е бил подготвен за победата си през 2016г. и не е разбирал как функционира системата. По отношение на дипломатическия корпус това се случва по следния начин: приблизително 15,000 американци работят във външната служба на Съединените щати и повечето от тях не са назначени от президента. Почти всички живеят постоянно в района на метрополията на Вашингтон, окръг Колумбия, когато не са изпратени в чужбина, идват от същите социално-икономически среди и имат същите леви политически възгледи.
По време на изборния цикъл през 2020г. 93 процента от даренията от служители на Държавния департамент са отишли при политици от Демократическата партия или PAC организации (комитети за политическо действие); за USAID цифрата е 96 процента. Като цяло служителите на тези агенции са дарили 2,9 милиона долара на демократите през тази година и само 200,000 долара на републиканците. Както в почти всяка правителствена агенция, външната служба създава проблеми на всеки кандидат с консервативен профил.
Това е и импулсът за „Проект 2025“, вече скандално известното политическо предложение, изготвено от консервативния мозъчен тръст The Heritage Foundation, в подготовка за потенциалната втора администрация на Тръмп. Демократите осъзнаха важността на ситуацията с персонала и се хванаха за зловещото име на документа. Това се превърна в неочаквано голям проблем по време на кампанията, тъй като те твърдяха пред избирателите, че президентът Тръмп ще използва „Проект 2025“, за да получи диктаторски правомощия. Рекламите им непрекъснато споменаваха предложението и Тръмп се почувства принуден да се дистанцира от него по време на кампанията. Дали обаче президентът ще избере да следва политиките, конкретно предложени в проекта, е почти без значение. Много политически фигури във Вашингтон ще се стремят да му повлияят, не само тези от The Heritage Foundation. По-важният въпрос е дали президентът Тръмп е сериозен в намеренията си. Докато не встъпи в длъжност, по тази тема може само да се гадае.
По-поучителен и значително по-кратък от „Проект 2025“ е класическият роман „Грозният американец“ от Уилям Дж. Ледерер и Юджийн Бърдик, публикуван през 1958г. Произведението е измислена критика на некомпетентността на американската външна политика в страна от Югоизточна Азия по време на Студената война. Различни американски дипломати уронват престижа на страната си чрез некомпетентност, мързел, арогантност и т.н. Докато репутацията на Америка се влошава, дисциплинираният съветски подход повишава авторитета на Москва. Авторите завършват с фактически епилог, в който предлагат редица конструктивни решения за подобряване на американската външна политика, много от които са актуални и днес. Ледерер и Бърдик пишат, че „една нация може да загуби силата и целостта си бавно, на малки частици.“ Дано новата администрация на Тръмп започне да възстановява тази сила и почтеност. След четири години, в края на този мандат, американският посланик в София би трябвало да може да се обръща към приемащата нация не като самонадеян фигурант на „Посолството“, а като символ на най-важния и уважаван геополитически съюзник на България.
Майкъл О’Шей е американско-полски писател и гост-сътрудник в Дунавския институт в Будапеща. Той изучава предимно региона на Централна и Източна Европа.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
