fbpx

Доносниците – преди и сега

Време за четене: 4 мин.

Поводът да напиша този коментар е следният: както мнозина други обществено ангажирани граждани, и аз тези дни обявих в социалните мрежи своя фаворит на предстоящите евроизбори, чиято кампания смятам да подпомагам. Естествено, предвид на факта, че през последните десет години, до парламентарните избори от 2017 г. включително, винаги съм агитирал за друга политическа сила (ДСБ и коалициите, в които е участвала), това не се прие радушно от мнозина поддръжници на „Демократична България”. Няма как, човек никога не може да се хареса на всички във Фейсбук-листата си, а и аз определено не се стремя към това. Едно нещо обаче успя да ме изненада, и то при положение, че от години съм обръгнал на всякакви онлайн разправии.

Един човек, потребител, ме заплаши, че при следващо публикуване на пост на/за гореспоменатия ми фаворит за изборите… ще ме докладва на ФБ-админите, за да получа бан, или „почивка”, както той самият се изрази. При следящият ми постинг коментарът му беше „…и „почивката“ започва сега.” Разбира се, нищо подобно не се случи, тъй като нито постингът, нито моят допълващ коментар нарушават „Стандартите на общността” на Фейсбук. Но тази реакция е показателна.

Някога, преди 1989 г, немалко български граждани се съгласяваха да бъдат вербувани от Държавна сигурност, и да пишат доноси срещу свои близки, колеги, съседи и прочие. Имаше дори случаи на доноси срещу съпруга/съпругата, както и деца да доносничат срещу родителите си. Жалко, гнусно и отвратително – тук две мнения няма и не може да има. Важно е обаче да се уточни, че в онези времена мнозина бяха шантажирани, за да станат доносници, а други се съгласяваха на това срещу облаги. Първите, поне според мен, заслужават съчувствие, а вторите могат да бъдат поне разбрани, без изборът им да бъде оправдан. Но това беше в едни други времена, за които си мислехме, че са отминали безвъзвратно.

Днес никой никого не принуждава да доносничи, а самите доноси (се предполага, че) не носят облаги. И въпреки това има хора, които съвсем доброволно, по собствено желание го правят. И заради тяхната дейност, хиляди хора са възпрепятствани да изразяват мнението си в социалните мрежи.

Питам се, с какво да докладваш нечие мнение, което просто не ти допада, е по-малко мерзко и долно от това да пишеш доноси срещу ближния си преди 1989г.? Да, разликата е в последствията – сега жертвите попадат само във „виртуалния карцер” на Фейсбук за определено време (макар вече да имаме и директно анулирани профили като тези на Манол Глишев и Мартин Карбовски), а преди последствията варираха от служебни проблеми през мазето на ДС до концлагера „Белене”. Но  моралната низост и в двата случая е налице. А когато се прави не по принуда – е направо потресаваща.

Някой би казал, че от един случай не е редно да се правят генерални изводи. И ще бъде прав. Само че споменатият потребител далеч не е единствен. Наскоро попаднах на информация за „чат за докладване” във Фейсбук, в който потребители координирано доносничат срещу други… Съвременните доносници. А, да не забравяме и небезизвестния във Фейсбук Andrey Markov, който неотдавна сам се похвали, че докладва всяко нещо, което не му харесва. И се гордее с това.

Парадоксалното е, че част от тези индивиди симпатизират на партии, които не допускат агенти на ДС в листите си (партиите от коалицията “Демократична България”). И самите Фейсбук-доносници хвърлят огън и жупел не само срещу кандидатите, осветени от Комисията по досиетата, но и срещу всеки, който заяви подкрепа към политическа сила, в която има агенти на комунистическата Държавна сигурност. Не дай си Боже пък да се кандидатираш от листа, в която присъстват хора с агентурно минало.

Има ли по-голямо дебелоочие от това да осъждаш хора за нещо, което те са правили преди 30+ години, при това в несвободно общество, под натиск или при практическа невъзможност да развиваш желаната от теб дейност ако не „клекнеш” на ДС (тук се сещам за примери като проф. Вера Мутафчиева, Георги Данаилов, Иво Инджев) и в същото време да правиш подобни мерзости, без никой да те принуждава, ей така, по „вътрешно убеждение”? Отговорът оставям на вас…

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ