НОВО

Горанов и зелената ерес

Миналата седмица стана ясно, че финансовият министър Владислав Горанов е подписал от името на България декларация за налагането на “зелени” такси върху полетите със самолет. Декларацията е подписана също от министрите на Белгия, Германия, Франция, Холандия,...

Изборът на Гешев – позор или радост

След повторно гласуване във Висшия съдебен съвет, републиката вече има нов главен прокурор – Иван Гешев. Този избор предизвикваше напрежение още месеци преди да бъде осъществен, и логично, взриви общественото пространство по време на (пре)гласуването му. Противниците...

Има ли смисъл Националната принадлежност?

Всички сме чували или чели все по-нашумяващите аргументи против национализма, патриотизма или дори против най-обикновената и естествена национална принадлежност: "Какъв е смисълът в националната принадлежност? В елементарна племенна лоялност към нещо, в...

Всички обичат Реймънд и мразят Клинтън

Година преди изборите за президент на САЩ, които ще се проведат ноември месец 2020-та година, се състояха частични избори в някои щати от страната, включително във Вирджиния, в Кентъки и в Мисисипи. В тях гласоподавателите избираха състава на местните парламенти и/или...

“Зелената чума” приближава България

В средата на 14. век Европа е покосена от чумна епидемия, известна като "черната чума" или по-точно "черната смърт". Само за няколко години населението на Стария континент намалява наполовина, но още по-страшен е психологическия шок, който това бедствие нанася....

Как е „няма ляво и дясно“ на френски?

След като в продължение на няколко седмици се чудихме в какво се е превърнала политическата парадигма; след като се опитвахме да намерим аргументиран отговор дали голямото противопоставяне на днешния ден се е превърнало в „статукво/промяна“ или продължава да бъде...

Свободата е опасна ценност

Вчера ме порази мисълта, че сме забравили какво е Свободата и в представите си сме го заместили с нещо друго - вярно, не с нещо коренно различно, но с някакъв частен случай, твърде далеч от обхвата на цялото. Свели сме свободата до липса на забрана, а липсата на...

София вече излетя: Колко далеч искаме да стигне?

През седмицата попаднах на новия доклад на Столичната общинска агенция за приватизация и инвестиции „Туризъм и въздушен транспорт в София“. Става ясно, че от 2010 г. насам се наблюдава стабилен ръст на туристите, нощувките и приходите от тях, който е особено...

Хормоните на либерализма

Декоративно просветените български либерали, които неиронично се смятат за елит, постоянно пришиват истерични и конспиративни мотиви към всяка критика на така наречената „джендър идеология“. Самото съчетание от думи стимулира спазми по лицето на местния прогресивен...

Роби ли сме на Брюксел и Вашингтон?

2019-та година. Пътувам към любима дестинация - Русе. Градът ни с най-западноевропейски и бутиков облик. Град, който изглежда като класическа музика (в случай, че класическата музика изглеждаше някак). Само в историческия си център, разбира се. За пръв път, обаче, ми...

Доволните и недоволните – новият стар политически кливидж

Време за четене: 6 мин.

Професорите по политология би трябвало да го долавят, но един от тях – не. Няма да назова името му, за да не стане конкретно и дребнаво. Даже не дребнаво, а дребно. А щом стане дребно, пречи на обобщението, което всъщност е интересното.

Той казва: “…все пак София е стар буржоазен град…” и по този начин се опитва да обясни политическите размествания, които ще се случат в цялата страна наесен. Всъщност те няма да се случат – ако е имало нещо да се случва, то вече се е случило – само ще се покажат в систематизиран вид.

Най-последното политическо самоосъзнаване сякаш преминава под девиза “Вече няма ляво, няма дясно!”, прокламиран от новите леви (доста от които бивши десни) в опит да обяснят собствената си същност и да очертаят физиономията си в очите на не толкова модерните, прогресивни и иновативни наблюдатели. Откакто спря да има ляво и дясно, започна трескавото търсене с какво да бъде заменено то, защото светът е двоичен и за да се движи, трябва все пак да посочим някакъв плюс и някакъв минус. Започнаха да набират актуалност всевъзможни корелации: русофили и русофоби; проевропейци и антиевропейци; либерали и консерватори; националисти и космополити; джендъри и хомофоби; конформисти и революционери и т.н., и т.н…

Ето че в тази парадигма подредиха и двойката “стари буржоа” и “некултурни”.

Човекът не е добре. Непрекъснато му се привиждат фашистки режими, горящи райхстагове и камионетки, които откарват либералните поборници в концлагери. Но ще се опитам да му обясня: дори София да е “стар буржоазен град”, не това определя електоралните решения на нейното население. Не е достатъчно някой да се обяви за “умен и красив”, за да хукнат след него всички, които са се родили умни; не е достатъчно някой да излезе да се чекне на жълтите павета, за да грабне сърцата на всички, които са се родили там. Не само в София старите “градски буржоа” (простете тавтологията, но не аз я въведох), които впрочем в момента би трябвало да са над 90-годишни, ако под “стари” разбираме онези от буржоазния строй в Царство България – ако разбираме партизаните, които след 1944 разграбиха имотите им, и децата на тези партизани, това е друго, – та, “старите градски буржоа” обикновено гласуват в дясно, а голямото предизвикателство на съвремието е да обясни на хората какво в крайна сметка ще разбираме под “дясно”, ако изобщо се налага да разбираме нещо, при положение че “няма ляво, няма дясно”.

Пък и “старите градски буржоа” не са чак такъв решаващ фактор. Повечето от онези, които се изказват от тяхно име, самите те са дошли от другаде. Населението на София се дели на две крайно непропорционални групи – софиянци и столичани. Столичаните са много повече от софиянците и така трябва да бъде, защото столицата е на всички, на цялата нация. Ако под “стара градска буржоазия” ще разбираме софиянците, то тяхното мнение няма никакво значение. В повечето случаи софиянците са пасивни, кисели мърморковци и ъндърстендъри, защото тяхното благосъстояние – малко или голямо – често е наследствено, пред тях не стоят животрептящи битови проблеми от първостепенна важност, които по правило се решават чрез заробващи банкови кредити. А една е мобилизацията на енергията и политическото усещане на човек, който обслужва кредит, и съвсем друга на такъв, който живее в къщата на дядо си. Не знам защо трябва да се въвежда образът на “старата градска буржоазия”, когато новата “градска буржоазия” е по-динамична, по-жизнеспособна и най-важното: по-многобройна. Новият “буржоа” се е борил да бъде такъв, докато старият просто се е родил тук. Може би въвеждането на “старата градска буржоазия” е необходимо, когато търсим какво да противопоставим на “некултурните”, които нямат място във властта, даже е обидно да ни управляват нас, “старата градска буржоазия”.

Оставете “старата градска буржоазия”! Вижте новата: за нея културата все още не е така важна, ще стане може би за следващото или по-следващото нейно поколение. В това няма нищо лошо, още повече когато под “култура” разбираме нещо с твърде съмнителна стойност, както е напоследък. Съвременният градски човек не се определя политически според това дали се кефи повече на Перголези или на Бах, а според нещо друго.

И ето сега е моментът към парадигмата на политическите кливиджи да прибавим още един – този на ДОВОЛНИТЕ и НЕДОВОЛНИТЕ.

Кои са те? Доволните са постигнали в общи линии това, което са искали. Виждат хубав резултат от усилията си, виждат увеличаващо се благосъстояние и смисъл да продължат напред по същия начин. Недоволните са недоволни по две причини: или не са успели да постигнат стремежите си, или са постигнали максимума, на който са способни, но вярват, че им се полага много повече.

Какво искат? Доволните искат стабилност. Не искат нещата да се променят за щяло и нещяло, защото така са си горе-долу добре, а и не се знае какво ще ни дойде до главата, ако прекалено ръчкаме мравуняка. Недоволните пък искат промяна, каквато и да е, защото си мислят, че по-лошо не може да бъде, че по-бедни не могат да станат, че по-несправедлив животът не може да се покаже, че на главата им вече се е струпало всичко, което е могло.

При политиците е различно. Там преминаването от едната група в другата може да се случи на всеки няколко години. Когато не са на власт, са недоволни и говорят за смяна на модела, помитане на статуквото и наказване на политическата класа; когато попаднат във властта, важни стават стабилността, професионализмът, технологията и “изкуството” на компромисите и възможностите. Наскоро ми направи впечатление, че един от най-яростните поборници на словото във фейсбук се е умълчал и изразих загриженост да не му се е случило нещо. Оказа се, че просто е успял най-сетне да заеме някаква държавна службица.

И така, щом няма да разглеждаме политическия живот от гледна точка на кливиджа ляво-дясно, макар че в крайна сметка всичко ще се реши именно според него, колкото и да го изкарват демоде, нека го разглеждаме по признака доволни-недоволни. Той не е точно кливиджът либерали-консерватори, тоест такива, които искат промяна, и такива, които искат запазване на статуквото, защото много либерали искат запазване на статуквото и много консерватори искат промяна (която понякога наричат “контрареволюция”). Доволните и недоволните са от една страна тези които се страхуват да не изгубят постигнатото, и от друга – онези, които няма какво да губят освен оковите си[1].

И тук вече е моментът професорите политолози да покажат своя майсторлък: кои са повече: доволните или недоволните; дали всички недоволни са такива или така са свикнали да приказват, за да изглеждат свободолюбиви; кои партии представляват едните, и кои – другите? Разбира се, идеалното нравствено състояние е човек да е доволен от всичко и благодарен за всичко. Както е повтарял през целия си живот св. Иоан Златоуст: “Слава Богу за всичко!”. Но именно защото това състояние е идеално, то никога няма да бъде постигнато в този свят и в това историческо време. Тук задачата е да търсим елементарна справедливост и материално благосъстояние. Затова сме измислили политиката. И така трябва, така е цивилизовано. Другото е да си оправяш зъбите сам, без да търсиш помощ от зъболекар, защото той ли ще ти каже на тебе! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] “Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. В нея пролетариите няма какво да изгубят, освен своите окови”, Карл Маркс, “Манифест на Комунистическата партия”, 1848.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!