Възстановената българска държавност днес навършва 140 години. При все безспорната светла страна на тази дата, изборът да се отбелязва като национален празник е най-малкото противоречив, защото създава предпоставки за антагонизъм по линията на историческото полярно разделение на политически активното ни общество между “русофили” и “русофоби”. Усилията, полагани от руската и по-късно съветската политика, за поддържане на идеята за вечна признателност към Руската империя и нейните геополитически наследници, а не към падналите жертва млади мъже, повечето от които доброволци, убедени, че отиват в борба за чиста кауза, уви, са просто част от една вековна политика на вмешателство в българския обществен и политически живот. Тук трябва да се каже ясно – достойно е да отдаваме заслужена почит към героите от войната – българи, руснаци, украинци, финландци, румънци, беларуси, поляци, немци, литовци, латвийци, естонци и доброволци от цяла Европа. Десетилетното усилие за възстановяване на българската държавност и независимост е увенчано с успех след проявяването на лична, човешка солидарност и жертвоготовност на десетки хиляди души, много от които дават живота си в тази война, наречена освободителна.
Но това не е повод за подмяна на националната гордост от дълготрайните, последователни действия на българските възрожденци и на хилядите загинали в Априлското възстание, както и във военните действия, където изиграват ключова роля, спомагайки за крайната победа в името на България, за разлика от всички предходни войни, които Русия води срещу Османската империя, включително три поредни преди това само в рамките на XIX век. Това, най-вече, не бива да е повод за поддържането на мита за вечната признателност и за дълг на България към Русия. Този дълг на младото княжество, във вид на официално наречения “Окупационен дълг на България” в размер от цели 26 446 000 златни лева, е изплатен окончателно чрез заем от френската банка Париба през 1902 година. Някои биха казали, че това е морален, а не финансов дълг. Това би било вярно, ако Русия след това имаше друга историческа роля, а не такава, за която Иван Вазов по късно пише:
О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!
Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!
Русия не подкрепя княжеството в обединението с Източна Румелия и саботира усилията ни в Сръбско-Българската война. Русия многократно се намесва във вътрешната политика на княжеството в своя изгода, не подкрепя усилията за национално обединение до Балканските войни включително и в крайна сметка, воюва срещу България в Световната война, бомбардирайки Варна и въвеждайки войски в Добруджа. Вероятно има някаква историческа справедливост във факта, че България печели военните действия срещу Руската империя и последвалата я болшевишка власт, увенчавайки своя успех, макар и по стечение на обстоятелствата, точно 40 години след възстановената си държавност, на трети март 1918 година, с подписването на Брест-Литовския мирен договор.
Днес сме длъжни да отбележим стогодишнината от тази победа, отдавайки почит на героите от Добруджанския фронт, конницата на генерал Иван Колев, на всички жертви, паднали във войните за национално обединение и Първата световна война. Този етап от българската история твърде дълго стои под сянката на възприетата идея за националните катастрофи, без в същност да се говори за истинската роля на нашите тогавашни съюзници, врагове, пък дори и за собствените усилия, и провали, в този процес. Темата сякаш е опасна, именно защото поставя под съмнение мита за “вечната признателност”.
Договорът от Брест-Литовск, освен, че изважда Русия от Първата световна война, формално дава признание за независима Украйна, която подписва този договор отделно и самостоятелно, чрез представители на новоустановената Рада. Макар тази независимост да трае твърде кратко, все пак е ключов момент от историческия път на украинския народ и ние можем да се радваме, че имаме роля в него. Трайно се откъсва от империята Великото княжество Финландия, създавайки съвременната финландска държава. Така нареченото кралство Полша, иначе лична собственост на руския император, бива отделено от болшевишка Русия, полагайки основите за възстановяването на независимата Полска държава след войната. Балтийските държави – Литва, Латвия и Естония, също дължат своята свобода на този договор. Макар по късно България да претърпява пораженията и щетите от Ньойския мирен договор, отбелязването на Брест-Литовския мир следва да е част от достойната история на усилия на българския народ да постигне национално обединение, което в случая взима своето отражение на световната сцена, връщайки един четиридесет годишен морален дълг към доброволците от тези народи, а не към хазната на самодържеца им. Освен това, за славния устрем на конницата на генерал Иван Колев, освободител на Добруджа, все още няма достатъчно голям паметник.
