Инфлацията е тук. Ръст на годишна основа за април с 2 процента. В еврозоната също приближава 2-та процента, а в САЩ е двойна – над 4 на сто.
Причината е проста. Политиката на отрицателни лихви и изобилна ликвидност – печатане на пари – през последните години, в това число и паричните стероиди, известни като „количествени улеснения“, на които бе сложена икономическата система в отговор на пандемията.
Централните банки изкупуваха от пазара активи за трилиони, а новите монетарни цунамита заляха финансовите пазари. Навред. Пълзящо и бавно като анаконда обаче тези „стимули” си прокарват път към реалната икономика, а при нас идват с потенциал да набъбнат чувствително през борда – връзването ни за базовата валута евро. Исторически винаги инфлацията тук е била над тази в еврозоната.
Огромната парична маса в долари пък де факто повлиява на цялата верига на доставки и на пазара на стоки – метали за индустрията като мед и алуминий, както и на горива като петрол и газ. Те са търгувани в долари, а когато американските пари са изобилни и се обезценяват, цената им в щатската валута расте. Европейците гледат да обезценяват еврото със сходни и дори изпреварващи темпове (без успех), за да не губят търговско предимство. Слабата валута е считана като условие за по-добър износ. А тази вредна парична политика се нарича с метафоричното „валутна война”.
Рисковете се големи. Първо за парите ни – за горива за годината българите даваме по 16 на сто повече през април. Факт е, че миналата година по това време, цената бе извънредно ниска, но е факт и че вече духът е излязъл от бутилката. Цените на горивата в глобален план просто скочиха три-четирикратно от тогава. И то именно вследствие на паричния допинг в световен план.
Инфлацията се прехвърля по цялата производствена структура и ако не се вдигнат крайните цени, може да значи изядени маржове на компаниите. За едни бизнеси производствените разходи ще растат по-бавно от крайните цени – и това ще е повод за празник. За други обаче, които не могат да увеличат цените, без да загубят клиенти – ще е обратното. И реално ще започнат да губят от самия бизнес.
Неприятното при инфлацията е, че трудно се вижда, заради много активи през които минава преди да я забележим в магазина, но появи ли се там – нещата са трудни за контрол. Покачили са се т. нар. инфлационни очаквания. Хората намаляват доверието си в парите. Бягат от тях за сметка на стоките, което допълнително засилва обезценката на хартийките. А не е като да няма пари в системата – говорим буквално за трилиони.
За жалост това се очакваше. Средните задължение на правителствата в развитите икономики надминават 100-те процента и бе ясно като бял ден, че ще има опит тези задължения да бъдат изкуствено стопени. А това става именно така – посредством инфлация.
Усещането на еуфория при бизнеса от растящи приходи и цени може да бъде потиснато от несигурността – нестабилността в цените води до непредсказуемост. А това е бич божи за предприемачите, чиято работа са прогнозите. В този смисъл те се опитват да отгатнат и друго: ще тръгнат ли лихвите по кредитите им нагоре. Същото се питат и взелите ипотечен заем с плаваща лихва. Живеем в изопачен от паричната политика финансов свят, но едно е ясно. Ако инфлацията се настани трайно, а не както от ФЕД твърдят – временно, то всеки кредитор ще я калкулира в цената на кредита. Следователно инфлационната компонента ще оскъпи и крайните лихвени равнища.
За изключително задлъжнелите частен и публичен сектор глобално – това е кошмар. А централните банки, които доведоха системата до тази мъртва точка – нямат полезен ход. При този анемичен растеж и тази дългова пристрастеност на държави и компании, зависещи буквално на ежедневна база от евтина ликвидност, едно централно вдигане на лихвите с цел охлаждане, е самоубийствено.
В кейнсианската стопанска теория дълго време битуваше една голяма заблуда – че съществува явление „крива на Филипс”, при което инфлацията и безработица имат обратна зависимост. Тоест, ако има инфлация, има, видите ли, стопански подем и спад в безработицата. А работа на властелините в централните банки е да управляват мъдро и балансирано този процес. Впрочем, днес те се опитват да направят нещо подобно – да съживят растежа и пазара на труда точно чрез събуждане на инфлация. А това става чрез здраво печатане.
Практиката обаче опровергава този подход – през 70-те години в САЩ има двуцифрена инфлация и също така много висока безработица. Или т. нар. стагфлация. Стагфлацията е най-неприятното явление – резултат от микса на най-лошите практики. Ако нямаше парична намеса, щеше да има криза на пазара на труда, но цените щяха да паднат до ново равновесие и самите доходи щяха да купуват повече. При наличието на стагфлация – хем има проблем на пазара на труда заради лоша структура на икономиката, хем гражданите могат да купуват все по-малко с парите си.
Инфлацията стимулира поемането на дълг – реалната доходност е отрицателна, защото пълзящата инфлация изпреварва на първо време калкулирането. Ако по депозита лихвите са под процент, но инфлацията буквално за месец на годишна основа скочи от 1 до 2 или 3, то реално реално парите ни са изядени. Който поеме дълг в такава среда – печели. Това, разбира се, е временно. В един момент очакванията се променят и вече обезценката е по-бърза от темпа на създаване на пари. Това е повратна точка, от която няма връщане, ако се задълбочи нездравословно. И завършва логически с дезинтеграция на финансова, парична и банкова система. Нещо, което сме изживявали на собствения си гръб през 1995-1996 г.
Еврозоната трябва да внимава с инфлацията, защото изкушението е голямо. Огромните публични задължения на държавите членки примамват ЕЦБ да остави инфлацията да избуи. Във Франкфурт и без това вече се изживяват на политици, а не на централна банка и ужким независими банкери – новата им мания е да насочват икономиката към повече “зелени решения”. И да купуват дългове именно на компании, подпомагащи процеса декарбонизация, респективно да наказват вредните – от сектора на фосилните горива, да речем. Аргументът: климатичните промени водят до наводнения и пожари, тоест носят повече застрахователен и финансов риск. Естествено това е само миловиден предлог новосъздадените трилиони евро да се насочат към приближени соларни производители, водородни централи и вятърни паркове – независимо дали енергията, която произвеждат, е достатъчна като количество. И на разумна стопанска цена.
В такава среда именно стоките и суровините, както и някои подценени акции, плюс имоти и ценни метали са естественият хедж (застраховка) срещу инфлационните процеси. Също така трябва да отчитаме, че инфлацията е скрит данък, позволяващ неограничено нарастване на социалната държава, неограничените правителствени разходи и враждебното милитаризиране. Тя е и винаги ще бъде най-опасният стопански феномен – объркващ сигналите на предприемачите, обиращ спестяванията на хора с фиксирани доходи и неизбежно променящ културата ни към повече спекула. И най-лошото в културен план: къс хоризонт на житейско планиране.
