Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
Разглеждан изцяло през призмата на материализма, източникът на страх при живите същества е пряко свързан с основния биологически императив за оцеляването на индивида. Разбира се, оцеляването на индивида не е самоцел, в природата отделното живо същество няма индивидуална стойност, единствено видът взет в цялост има значение.
Знаем например, че гризачите изпитват примитивни емоции, включително страх, тъй като те са сравнително сложен организъм, а някои от тях имат социална организация. За тях емоциите са инстинктивни, непосредствени и представляват инструмент за корекция на поведението. Ако нещо е неприятно, значи е вредно и трябва да се ограничи, докато ако нещо е приятно, то най-вероятно обратното е валидно. Определени растения или други живи същества са опасни и трябва да бъдат избягвани. Стоенето в гнездото заедно с други гризачи дава допълнителна сигурност и топлина, което е приятно и полезно за индивида, съответно трябва да се поощри. В този изключително простичък мисловен процес можем да видим частица от себе си. Но при все наличието на емоции, някои от които дори човека споделя, не можем да припишем на съществуването на отделния гризач друга цел, освен тази определена от биологичния императив да има още гризачи. При тях не съществува друга форма на индивидуално удовлетворение и осмисляне на живота.
Дори да можем, поради особеностите на нашата човешка природа, да се замислим за приложимостта на морални категории спрямо живота на нечия любима домашна чинчила, със сигурност не бихме се замислили за това дали има такива по отношение на един отделен колорадски бръмбар. Животът му има смисъл в контекста на продължаването на съществуването на колорадските бръмбари въобще. В неравна, но неприключила битка с целокупното човечество, аз не бих заложил задължително срещу колорадския бръмбар, именно защото е изключително ефективен в изпълнението на своя биологически императив. Разбира се, доколкото ни е известно, емоциите са присъщи единствено сред гръбначните, надклас тетраподи, и то предимно в клас бозайници.
Емоциите, особено страхът, също имат коригираща роля по отношение на човешкото поведение. Конкретно страхът от смъртта, осмислен или не, е водещата емоция, която влияе върху поведението ни в рискови ситуации, тъй като човекът е подчинен на същия биологически императив за оцеляване, както и всяко друго живо същество на планетата. При все това, в миналото, когато физическото оцеляване на човека е било далеч не толкова сигурно, социалното ни поведение е било подчинено на други правила, идващи от значително по-висш източник. Разбира се, страхът от смъртта винаги е съпътствал човека, но в недалечното минало този страх многократно по-рядко е бил причина за бягство от реалността в хедонистична самозаблуда. Може да се каже, че в някаква степен по-рядко е надвишавал по значение непреходните ценности или въжделения в моменти на крайна необходимост, когато човек се е изправял пред избор от значение отвъд непосредствената материална действителност.
И тук се появява парадокса на съвременния човек, който в голямата си част разсъждава изцяло материалистично. Неговият страх от смъртта, който особено през последните близо две години се е превърнал в причина за множество индивидуални и колективни психози, е изцяло лишен от връзка с биологическия императив. Твърде лесно е да дам за пример някои западни държави, в които поради страх от климатичните промени се е стигнало до това да е приемливо да се дискутира свободно в обществото идеята човек да се откаже от това да има деца, тъй като такова решение би могло да допринесе за спасяването на природата.
Много по-интересно е да се разгледа настоящата ситуация, в която страхът се е превърнал в източник на исторически безпрецедентно в географския си обхват нормотворчество. За да подчертаем мащабите на абсурда, подведен от театъра на сигурността, който тоталитарен комунистически Китай разигра пред погледа на световните медии в началото на пандемията, Западният свят изглежда е готов да се раздели окончателно с метафизичната част от своята същност и да пропадне изцяло в полето на материализма. Философски принципи, поставили основите на нашата цивилизация, са забравени или директно отхвърлени. Умереността като аристотелианска добродетел е отхвърлена едновременно от правителства и от граждани, независимо от изходната позиция по отношение на настоящата комплексна здравна, икономическа и политическа криза. Но най-вече, на индивидуално ниво, изглежда не съществува никакво осмисляне на собствената ни тленна природа и неизбежната смърт, която очаква всеки от нас в края на дните ни, през призмата на Християнството. За сметка на това, като личности и като общество колективно се проваляме в най-важната ни задача – да направим така, че животът след нас да бъде по-добър за нашите деца.
Тук е мястото да подчертая, че независимо от това каква е кризата, политическа или икономическа, независимо какво природно бедствие, епидемия, или недостиг на ресурси, всички приложими решения водещи до изменения на човешкия живот, такъв, какъвто е присъщ нам поради дадените ни от Твореца тяло и душа, могат да са значително по-опасни за обществата в дългосрочен план, отколкото непосредствените ефекти на всеки катаклизъм. Човечеството все още живее с последствията на Великата схизма, но ако това е прекалено абстрактен пример, доста по-безспорно е, че последствията от Френската революция и на дъщеря ѝ Октомврийската революция, влияят на живота ни до ден днешен.
Затова е озадачаващо, че вместо да сме благодарни за благословията, че настоящата здравна криза изглежда не засяга децата в огромното им мнозинство и да вземем разумни и умерени решения в тяхна дългосрочна полза, ние все по-ирационално търсим нови причини да поддържаме завишени нива на обществено напрежение.
Вместо да се радваме на едно действително велико постижение на науката – успешно създадените за изключително кратко време ваксини, ние съзряхме в тях трудни за обхващане от човек със средностатистическо въображение конспирации. Вместо правителствата да приемат този феноменален инструмент като знак за край на политическата част от кризата – обявените извънредни положения – те направиха всичко възможно да подкладят още повече недоверие, като на моменти буквално следваха предвидените от конспиративното мислене стъпки и поведение.
Междувременно видяхме, че независимо от нивата на ваксинация, вирусът продължава да циркулира и да се изменя. За някои учени това беше ясно от самото начало, но те не бяха сред медийните любимци. Което означава, че всички ограничения, свързани с дигитални паспорти за вътрешна употреба, на практика са безсмислени. Нещо повече, ясно се вижда, че дори не вършат работа да мотивират нежелаещите да се ваксинират.
Затова вървим с бодра крачка към задължителна ваксинация срещу активно мутиращ респираторен вирус, който вече се е превърнал в ендемичен, чиито резервоар в природата далеч не се изчерпва с човека, но може да вирее и сред множество животни, и ще продължи да се разпространява с години сред нас до окончателната ни съвместна адаптация и неизбежно съжителство вероятно в течение на векове. Ваксинация, която ще е определяща, при все очевидния цинизъм на формулировката, за това дали отделният гражданин ще има привилегията – привилегията – да се наслаждава на обяд в ресторант, например. Или ще се наслади на привилегията да не му бъдат отнемани по сто евро от пенсията – предварително взети от труда на хората пари – всеки месец до приемане на ваксината, както се предлага в една съседна страна. Ваксинация, която ще е обвързана с електронната ни идентичност, а явно и с личните ни финанси. Дори това е достатъчно на човек да му побелее косата, стига да е чел поне малко история.
Вместо ваксина, за дума на годината от Мериъм-Уебстър трябваше да изберат разделение. Или разочарование. Може би словосъчетание? Лъжовни очаквания. Обръщане на палачинката. Трагикомедия също пасва за дума на годината, особено в България.
Предвиждам, че не е изключено да сме свидетели на абсурдна ситуация, в която хора, желаещи да се ваксинират или да си поставят допълнителни дози ваксина, ще търсят начин това да се направи извън системата, в знак на протест. Не може едно разумно и полезно действие, което следва да е личен избор, тъй като хората не сме еднакви, нито физически, нито духовно, да се превръща в основание за безотчетен контрол върху обществата.
Ролята на държавите, поне на тези, които са родени от европейската и християнска цивилизация, следва да е на защитник, а не на надзирател. Нарастващите “спасителни” мерки са правопропорционални на нарастващата реална и непосредствена власт върху живота на отделния човек. В стремежа си да предотвратим нещастието и да избегнем всеки риск, всъщност рискуваме собствената си свободна воля. Изключителните технологични възможности в нашето съвремие ни приближават до особено опасен за цивилизацията ни момент, в който Европа може да загуби облика си изцяло и да се превърне в нещо друго. Прекалено висока цена са платили нашите предци, особено последните два века, за да приемем с лекота такава промяна.
Разрухата на общественото доверие, за съжаление, се прехвърля от управляващите към науката като цяло. Едно от особено тъжните последствия от тази криза би било ако допуснем да изгубим вдъхновението и благотворния ефект за душата и ума, което стремежът към знание носи на човека. Без тази искра на вдъхновение няма да се развием отвъд ограниченията на непосредствените материални проблеми.
Не бива да забравяме, че в Съветския съюз генетиката, кибернетиката и други клонове на науката са били забранени. Не са имали практично отношение към петгодишните планове, а и са подбуждали към съмнение в непогрешимостта на господстващата философия.
Днешната господстваща философия не се отличава значително в стремежа си към упражняване на власт върху обществата и явно е не по-малко неадекватна спрямо реалността. Това поне е някаква утеха – ще има краен срок.
Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук
