fbpx

Ятроделезис

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Много е разказвано и изследвано по темата “ятрогения”. Тоест болести и вреди, причинени от практикуващите лекари на пациентите им. Обикновено те са предизвикани неволно – поради незнание, неумение или общоприети, но неверни възгледи на самата медицинска наука като цяло, извън индивидуалната компетентност на лекаря, наречен на старогръци “ятрос”. Болест, причинена от лекаря — ятрогения.

Трябва да се прави разлика между неволната ятрогения и лекарската грешка, причинена от неспазване на общоприетите стандарти за лечение в дадената медицинска област. Тогава Съдът (в страните, където все пак съществува такава справедлива институция), отсъжда в полза на пострадалия компенсация за причинени вреди, понякога възлизаща на колосални суми. Животът на индивида е безценен, и страданията му, както и загубите, които претърпяват той и семейството му трябва да бъдат обезщетени. Наричат тези компенсации приблизително (защото на български няма точен превод) malpractice, т.е. лошо, вредоносно практикуване на професията. От malum — зло. Присъдите варират от парични компенсации, до отнемане на лиценз (т.е. право да практикуваш медицина), та до затвор поради престъпна небрежност.

Никой обаче, поне според мен, не се е занимавал задълбочено с вредите, които практикуването на медицина в различните ѝ специалности, дългогодишното непрекъснато общуване с пациенти, ефектите на нескончаемите, стресови дежурства, цената на неблагодарността и агресията от страна на лекуваните или техните роднини, причиняват на самите лекари. Нито с вредите, нанесени от императивните претенции за спазване на митичната “Хипократова” клетва и свързаните с това претенции.

Нека да наречем тази вреда с латинското име Ятроделезис.

Ако започнем с Клетвата, която нито един пациент никога не е чел – нито на старогръцки, нито на латински, а още по-малко на модерен български език, в общата представа тя е нещо средно между обет за доживотно служене на обществото, защото си поел “служба”, а не професия, обет за безпарична и безропотна скромност в името на “другия”, готовност да помагаш без да очакваш благодарност или парична компенсация за труда си, отказ от собствен живот в името на общественото “благо” и здравето на хората. Нещо като медицински монах. Това предполага безропотна наличност за страдащите пациенти 24/7, всеотдайност и готовност в студ и мрак да поемеш в мъглата, загърнат в ямурлук във волската кола през калта, самият ти с туберкулозна кашлица като Антон Чехов и с докторската чантичка в ръка, за да се добереш в полунощ до нуждаещите се от твоята грижа деца с дифтерия, които ти спасяваш, правейки трахеотомия с бръснарско ножче в последната секунда.

Величествен и прекрасен образ! Нещо средно между Свети Панталеймон Лечителят и Арчиблад Кронин, ако говорим за литературни образи.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Не казвам, че днес тя е подобна на “Палата №6” от Чехов, макар че всеки лекар, работил поне няколко години из България, особено в дълбоката провинция, а вероятно и в Русия, би могъл да се идентифицира отчасти с този разказ и да го разбере. Но в докторската съдба има един аспект, който убягва от окото на повечето хора, заети със своите болести и грижи или с тези на близките си. Болестта и болката са състояния на страдание, така че лекарят не е фигура, срещата с когото носи особена радост и въодушевление. В онези части на цивилизованият свят, към които България се причислява поне на думи, лекарят е уважавана фигура, която носи компетентно знание и надежда за избавление от болест, от страдание и дискомфорт. Той не е виновникът за онова, което ни е връхлетяло, макар че често е вестител на лоши новини. Той носи надежда за избавление от страдания, за което се извършват молитви и се палят свещи за здраве в неболнични заведения. Но нему, лекарят, рядко се отдава заслугата за спасението от болестта. “Той се пребори с болестта!”, казват. Или “Слава Богу, нашият чичо Евлоги, въпреки че пиеше по литър ракия всяка вечер и пушеше две кутии цигари, преживя инфаркта и продължи да си пуши! Здрав мъж, канара!”

В България обаче, по причини доста, свързани с мястото, което обществото му бе отредило от 70 години насам, а възможно е и отпреди това, лекарят се възприема много често като причинител на страдание, но не като избавител. Той – лекарят, а и зъболекарят, са хора, които с наслада забиват в тялото ти игли и скалпели или бормашини, карат те да пиеш “хапчета”, “дълбаят със длетото тънко” твоята душа и тяло, причиняват ти болка, режат те, ваксинират те, катетеризират те, бъркат ти в гърлото и, недай Боже, дори в заднопроходното ти отверствие. Това изследване на ректума особено всява смут, последван от праведен гняв и бунтовност. Гордостта на българина е лесно да бъде накърнена от човек, чиято роля той схваща като спомагателна и подчинена. Тази роля е по презумция безплатна (не зависи дори от това дали си внасял някакви осигуровки), изпълнява се от хора, които са по природа хрисими и би трябвало да те обслужват безпрекословно. А те ти заповядват да се подчиниш на разни процедури и изследвания, забраняват ти да пушиш или да пиеш, назначават ти тестове и процедури, и общо взето си позволяват да те измъчват. Вместо да направят така, че на теб да ти е добре, те те карат да страдаш под претекста, че “така трябва”, за да те излекуват ! Това оскърбява българина, защото това се изживява като действия на низшестоящ обществен слуга, който поради Клетвата си няма право да заповядва каквото и да било, или да възразява на онзи, който е в гордата позиция на болен и страдащ. Някой би казал, че лекуващите му нанасят нарцистична травма, освен физическите неудобства. Тази лесно възпламенима гордост обаче, при други обстоятелства извън болницата, се смирява бързо под строгия поглед на всеки “служител”, облечен в униформа и се снизява до позиция на угодливост пред всяко административно гише, пред обикновен майстор или даже редови автомонтьор.

Така е било, така и вероятно ще пребъде.

Но да се върна на ефекта, който практикуването на медицина оказва върху самия лекар, особено когато му се налага десетилетия да се подлага на отношение, подобно на гореописаното. Разбира се, съвсем не всички българи преживяват срещата си с него като нарцистично ужилване на тяхното зле възпитано самомнение. Може би не са и много онези от тях, които реагират с примитивното желание, така да се каже, да “убият” носителя на лошите вести, в случая диагнозата им. Но горчивината и обидата от неблагодарността на онези, които унижават лекаря си, на лично ниво засяда дълбоко в душата на практикуващите медици. Това е още по-болезнено поради начина, по който ги оскърбява и третира социалистическата в миналото или “социалната” държавна система на здравеопазването днес, която им отрежда унизително заплащане за труда, знанията и усилията.

Какъв може да бъде ефектът на неблагодарността, унизителното пренебрежение, подозрението и липсата на уважение, неадекватното заплащане, мизерните порутени “болници” върху лекаря, който е решил всеотдайно и безкористно да се отдаде на професията си от абстрактна любов към хората, а не защото непременно е искал да стане богат? На това е посветил поне 25 години от младостта си и немалко средства за образованието си, често за сметка на отложена детеродна активност и създаването на семейство и дом. Практиката му протича всред страдания, зарази, язви, тумори, парализи, човешки секрети, лудост и смърт. Много нощи са прекарани в дежурства, стрес и тревоги, налага му се да изживее емоциите да загуби пациенти, за които е направил всичко, но не е успял да спаси, да сънува кошмари, изпълнени с вина и съжаление. Много от най-ценните му години в средната възраст са прекарани в болницата и в кабинета, посветени на специализации, усъвършенстване на уменията, докато децата му порастват неусетно, без да успее да им се порадва и да сподели с тях детството си. Как да реагира на подигравателното недоверие, на обидното отношение на невежата, който черпи медицински знания от интернет или се доверява единствено на треви, ирисова диагностика, биоенергийни вибрации или скъпо платена хомеопатия? Или на прозвища като “лекарска мафия” или убийци с бели престилки?

Да приемем, че лекарят в общия случай не е човек, засегнат от малигнен мазохизъм и че в емоционален смисъл е в нормата. Ако в продължение на десетилетия си подложен на подобни условия на работа, към които се добавя най-обикновен материален недоимък за значителен брой от лекарите, особено в не толкова далечното минало, какъв би бил емоционалният отпечатък върху тях? Естествено, зависи много от отделния човек, от индивидуалната му нагласа и типа нервна система по принцип, но възможните изходи са следните:

А. Резигнация. Казано другояче, загуба на ентусиазъм, постепенно угасване на енергията в работата, нежелание за активно включване в изучаване на новостите, апатия, затваряне в себе си, загуба на интерес към самите болни, а и към живота изобщо. Модус на живеене ден за ден, изчакване на пенсията, по възможност с минимални усилия и рискове. Деквалификация, евентуална деградация, ако се добави алкохолна или друга зависимост.

Б. Емиграция. Ако обстоятелствата и възрастта позволяват, а те включват деца, семейство, възрастни родители, езикови бариери, лично здраве и прочее, тогава родината остава на заден план, а ако става дума за млад, перспективен или много квалифициран специалист, тогава страната губи един добър лекар. Емигрантът получава в чужбина онова, което му е отказано в страната: заплащане, съразмерно на труда му и на ценността на усилията му, уважение, което му се полага за това, което прави, и респект от обществото, на което е станал член. Горчивината, тъгата и носталгията по изгубената възможност да работиш в родината си остават с теб.

В. Арогантност. Поради особености на личността си, “пробивност”, меркантилност, несигурни морални устои, алчност или семейство с мощен нагон към материално преуспяване, се търсят слабите места на “системата”, с цел да се извлече максимална изгода от професията. Това е възможно в условията на “социална”, “солидарна”, полусоциалистическа, но корумпирана здравна система, построена върху лошо измислена законова база и несправедливо оценяване на различните видове лекарски труд и специалности. Възможностите за злоупотреби се дават от регламентите на Всеобщата Здравна Каса, с нейните вратички, с дефектите, имплантирани от политически лобизъм и корупция, както и от липсата на личен и обществен контрол. В тази атмосфера основното условие за възникването на Арогантът – лекар е възможността за практикуване на ненаказана безотговорност. Това означава липса на механизми за изваждане от професията на некомпетентните, взимащите рушвети, неспазващите професионални стандарти, издаващите фалшиви документи и прочее. От своя страна, именно този тип лекари водят до възникването в публичното съзнание на понятието “Лекарска мафия”. Което пък води до недоверието срещу всички лекари у широките народни маси.

Г. Безразличен. Стреми се, без да влага много усилия, да извърши минимума работа за ниското заплащане, което получава. Гледа да не се задълбочава в нищо, формално и механично извършва някакви рутинни действия и гледа да отпрати колкото се може по-бързо поредния пациент, за да запали цигарка и изпие някое кафе на сладки разговори с колегите и сестрите. Чака да свърши работното време, а ако е възможно да напусне по-рано без да го забележат – прави го.

Д. Преквалифициран. След като практикува няколко години и осъзнае какъв живот го очаква в бъдеще, лекарят напуска професията. Става нелош шеф-готвач, финансист, писател, художник, скотовъдец или пчелар в някое село, отглежда биохрани, открива магазинче за сувенири в някой курорт, което бързо банкрутира или се преквалифицира в представител на голяма фармацевтична компания. Зависи от личните наклонности извън медицината.

Е. Политик. Може да се опита да влезе в политиката, защото иска нещо да се промени и да стане по-добре. Идеалист. Няма достатъчно подлост и опитност в политическите “игри” и е несъответен в ситуациите, поради хуманните си предубеждения в среда, населена предимно с канибали. Неизбежно бива отхвърлен от народните маси и осмиван, защото масите са възпитани да не вярват и дори да мразят лекарите.

Масите обичат своите знахари, звездобройци, врачки и шамани. Те не биха платили нищо за здравето си, осигурено от модерната медицинска наука, защото то по завещание от комунизма трябва да е “безплатно”, тоест лекарят да е единственият човек, който е длъжен да обслужи всекиго безропотно, само срещу скромно държавно възнаграждение. Това включва, разбира се, и Бърза Помощ, и други екстри, ако евентуално линейката не е напълно амортизирана и не е счупила шенкел из дупките по пътя към дома на неосигурения страдалец. Но масите биха платили щедро за народни лечители, билкари и хомеопати, и с радост биха се доверили на Кашпировски, Ванга или телефонния измамник.

Безспорно, не е лесно, нито справедливо всичко да бъде описвано в безнадеждни краски.

Има винаги и добри примери, героизъм, висок професионализъм и спасени хора. Има също и най-вече, доблестни лекари, които буквално падат от умора, заразяват се, умират, лекуват, жертват се в името на своето благородно призвание. Няма кой да пролее на гроба им сълза за тях, освен близките колегите им.

Как може да се излекува Медицината в България?

Тя може да се излекува само тогава, когато здравето на всеки един българин стане негова лична грижа. Човекът е отговорен за себе си, за децата си и за близките си и трябва да отговаря за здравето им. Държавата единствено трябва да предостави законова възможност за болниците да съществуват и да бъдат финансирани от осигуровките на хората, както и за спазването на здравни стандарти. За негодните да се грижат за себе си и да се осигуряват, трябва да има няколко държавни, университетски болници, поддържани от бюджета на данъкоплатците, където младите лекари да лекуват, да специализират и да се обучават от професори, по възможност не произведени от ВАК или подобни фосилни институции, останали от социализма, а от иновативните най-способни лекари, които са най-добри в своите специалности. Те могат да бъдат и млади, но модерно мислещи, специалисти, работили извън България, които не зависят от бавното пълзене по академичната българска йерархия. Там може да се развива най-напредничава медицина, защото там са най-сложните и интересни случаи, изискващи висши умения. Там би могло да се развива и науката. В няколко големи медицински центрове: В София, Пловдив, Варна, Плевен, може би Бургас, Русе, Стара Загора. Те биха могли да се издържат от държавния бюджет, но също и от такси за обучение по медицина в клиничните специалности. Но това следва да бъде обсъдено от разумни хора, които осъзнават катастрофалното състояние на здравето, доверието, бъдещето и добруването на така често споменаваният български народ. Преди Ятроделезисът да унищожи или прогони всички български лекари извън страната или в гроба.

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Споделете:
Default image
Любомир Канов
Д-р Любомир Канов е роден на 29 октомври 1944 г. в Банкя. Психиатър и писател по професия, антикомунист по убеждения. През 1977 г. е арестуван и осъден с обвинение за „опит за бягство“ и „подривна дейност срещу социалистическия строй“. Излежава присъдата в Старозагорския затвор. Емигрира през 1984 г. в САЩ. Преди няколко години се завръща в България.