fbpx

Митът за състраданието

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Способността да преживяваме радостите и скърбите на другите е толкова дълбоко залегнала в колективното ни съзнание, че е добила не само културни, но и религиозни измерения. Именно тя е тази, която „слепва“ хората в общности и им позволява да изграждат цивилизации, базирани на споделени ценности. Тя е фундаментална при формирането на езика и символите на една култура, в общуването чрез различните форми на изкуство, в религиозното преживяване и мистиката. Обща за християнството, исляма и будизма, е дисциплината на състрадание и грижа, което се оказва ключова както за индивидуалното развитие, така и в кооперативната стратегия за оцеляване на цивилизацията.

Освен в олтар за общуване с възвишеното обаче, тази врата към подсъзнанието може да се превърне и в пробойна, през която да нахлуят тъмни сили. Емпатията кара хората да вършат подвизи от храброст, но и непоправими глупости: веднъж спасяват живот, рискувайки своя собствен, а друг път изхвърлят всичките си спестявания в хартиен плик през балкона. Непоправимите глупости могат да бъдат както спонтанни, така и добре дирижирани от изкусни манипулатори – в индивидуални или масови прояви. Този забележителен феномен на колективно безумие ще накара Ницше да произнесе тежка присъда: „състраданието разнася заразата на страданието“. Заслужава си човек да му отдели малко внимание.

Емпатията възниква при бозайниците с развитието на лимбичната система, която е свързващо звено между продълговатия (рептилоиден) мозък, регулиращ базови жизнени функции, а също инстинктите за оцеляване и доминация, и мозъчната кора, отговорна за абстрактното и логическо мислене. Тази нейна роля намира израз в древните символи: окото на Хор в египетската мистика например има формата на тази част от мозъка, а в езотеричните текстове се говори за способността да се „мисли със сърцето“ (съединяване на мисъл и емоция). В християнството сърцето също играе ключова роля – в него се пресичат двете оси на разпятието, а любовта е посочена на хората като път, който да ги изведе до победа над греха. Както Евангелието, така и Тората, отреждат на човешкото сърце (т.е. на душата) ролята на бойно поле между доброто и злото – мотив, застъпен силно и в епохата на Ренесанса. В тази архетипна битка ангелите вдъхват на емпатийната човешка душа любов и вяра, а а демоните – страх, гняв и горделивост. Актът на грехопадението е описан в старозаветната притча за изгонването от рая: Ева е свързващото звено между земната (рептилоидна) компонента в човешкото съзнание (змията) и създаденото „по образ и подобие Божие“ (Адам). Змията няма власт над Адам, нито директен контакт с него (възможно е той дори да не подозира за нейното съществуване), но очевидно знае как да общува с Ева, на която казва „ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“. Адам се подчинява на жена си, с което престъпва законите на Едемската градина: земният импулс за хаос и разруха, проникнал през емоцията, надделява над гласа на разума и съвестта, а естественият порядък е заменен с относителния морал (познание за добро и зло), залегнал в основата на новия свят, в който хората са „богове“. Редът е възстановен –  присъдата на Ева гласи „към мъжа си ще тегнеш, а той ще господарува над теб“ (което понякога се приема твърде буквално), като и двамата с Адам са наказани да страдат през земните си дни. Изкуплението на греха, описано в новозаветните текстове, набляга не толкова на самото страдание, колкото на любовта и състраданието за изцеление на покварената душа, а кръстът символизира възстановената йерархия, победата на Духа над материята във вътрешния мир.

Лимбичната система има важна роля при формирането на дълготрайната памет и сексуалното привличане, състоянията на страх и завист, любов и щастие, участва при работата на сърцето и обонянието, в нея се осъществява и връзката на двете полукълба в мозъчната кора (неслучайно интуицията се асоциира с обонянието, а емоциите със сърцето). В тази част на мозъка се изграждат и поведенческите модели, с които човек се идентифицира, сетивната информация се превръща в разпознаваеми за съзнанието символи. Именно тук се зараждат мечтите и страховете, приказните герои и архетипи на колективното несъзнато, формиращи операционната система на човешката психика. Емпатията предоставя на тази операционна система безжична връзка за теглене на „ъпдейти“, но и възможност тя да бъде „хакната“.

Един краен пример за подобна „хакерска атака“ представлява хипнозата, при която чрез подходящо подбрани внушения се стимулират (или потискат) определени центрове във вътрешните дялове на мозъка. Съчетана с травматично преживяване, тя може да формира нова самоличност (alter ego), което в определени моменти „завладява“ увредената психика подобно на демон. Четенето на приказки при малките деца е форма на хипноза, в която те изживяват приключенията на героите, също както митовете на древните религиозни култове проектират своите богове и стихии в душите на последователите си.

Макар религията в съвременното общество отдавна вече да не играе централна роля в ежедневието на хората, тя продължава да формира възприятията и мислите им на подсъзнателно ниво. С развитието на технологиите и медицината модерният човек постепенно изоставя библейските притчи и така в дълбините на ума му се появява жажда за митове, в които архетипните герои да намерят нов живот. Тази жажда хората опитват да утолят по различни начини: едни с фанатична отдаденост на някаква кауза в служба на обществото, други с влечение към окултното, трети пък насочват емпатията към себе си и се поставят в ролята на жертва. По този начин много хора се оставят да бъдат „обладани“ от някой или няколко от „демоните“ на своето подсъзнание, тъй като са загубили структурата, която ги управлява. Дори в политеизма, до най-примитивните му нива, сред боговете има йерархия с единен център на власт, подобен на Зевс, носител на идеала за сила и мъдрост, който подрежда стихиите в човешката душа (вътрешния Олимп) според присъщия му морален компас. Този принцип, изобразен символично с египетската пирамида и християнския кръст, намира отражение и в обществения строй под формата на това, което днес наричаме меритокрация, характерна за всяка култура в нейния зенит. Библейските истории за прокуждането от Едем и Вавилонската кула описват какво се случва с хората, когато решат да разрушат естествения ред и да създадат свой измислен свят, в който да бъдат богове. Буквалното разбиране на тези текстове като хроники за миналото или предсказания за бъдещето водят до едно пасивно състояние на духа, срещу което Ницше ще се разбунтува в „Антихрист“. Напротив, тяхната виталност се отнася винаги към настоящето и вътрешния мир на човека – един добър пример  е прогонването на търговците от храма, ключов и често пренебрегван аспект на християнството. Друг важен принцип, който лежи в основата на разделението на властите в западната цивилизация, гласи: „кесаревото – кесарю, Божието – Богу“. Престъпването на това просто правило води до разрушителни  последици: мизерия, насилие и фанатизъм, вдъхновен от психо-нарциси като Ленин, Хитлер, Мао, Ал-Багдади и Грета Тумберг. Тези нови квази-религиозни култове развиват своя собствена митология: като се започне от мита за еврейския заговор, който заема централно място както в марксизма, така и в национал-социализма, съчетавайки архетипа на мъченика с този на героя – също и при радикалния ислям (Давид надвива Голиат), мине се през историята за дивия капитализъм и доброто правителство, закрилящо народа от хаоса на безконтролната алчност (архетипа на мъдрия крал-пазител) и се стигне до „божественото дете“, което получава прозрение, осъзнавайки човешкото страдание и след дълго уединение заявява пред света „покайте се и повярвайте“. Липсата на връзка с реалността на практика е без значение за начина, по който подобни легенди се възприемат: вездесъщата им сила се дължи на дълбокото хипнотично влияние, което вплетените символи оказват на жадното за митове подсъзнание.  

Легендарният остров Утопия продължава да живее в душите на хората, дори след всички страдания и смърт, които е причинил. Очакваното завръщане в Обетованата земя, както се оказа, може да направи хората покорни по време на 40-годишното им скитане в пустинята дори през 20-ти век, а мотивът за бунта на угнетените роби остава актуален и през новото хилядолетие. Колкото и странно да звучи, и днес немалко хора по света вярват, че през 1917-та в Русия потиснатите маси са взели властта в свои ръце – този мит има религиозна сила и запълва емоционална потребност у своите поддръжници, така че никакъв разумен аргумент не е в състояние да го омаломощи. Друга група наши съвременници си представят търговията с роби в Америка като страховита история, в която няколко кораба с вонящи на ром моряци едва ли не завладяват цял континент. Една от многократно рециклираните приказки пък гласи как алчните банки и корпорации се опитали да направят хората бедни с поредния коварен план, но доброто правителство им се притекло на помощ, за да ги спаси в последния момент. Непредубеден поглед върху наличната информация показва достоверност колкото при теорията на плоската Земя, кухата Луна и променящите формата си рептили, които ни контролират с 5G. Въпреки това, пъзелът  от легенди и митове изгражда мисловната матрица на заплелите се и всяко парче има важна функция в него – дори да бъде изтръгнато със сила, на същото място би се появило друго с подобна форма.  Усилията на дясно-мислещите (или за по-кратко „мислещите“) в политиката да противодействат на масовата хипноза с рационални аргументи напомнят опит да се победи на шах луд с моторна резачка.

Като героите от същите тези митове, ние живеем в два свята и спасението ни изисква да занесем част от светлината на разума в подземието, подслоняващо нашите лични демони, т.е. да обърнем Ева към Адам вместо към змията. Мотивът за женското предателство се повтаря в различни варианти: веднъж от наивност (Ева), друг път от състрадание (Изида спасява Сет, прототипа на сатаната, от съжаление), ту от коварство (Далила осакатява Самсон в съня му), като изява на двойствената емоционална душа. Оттук идва и образа на вещицата – носителка на окултно познание и агент на хаоса, която отравя или затваря девицата, символ на невинността. Въпреки това, всяка от тях може да се превърне в майка на героя, който надвива хаоса – затова революцията в известната картина на Дьолакроа ги съчетава. Това очакване тласка хората към един неутолим нагон за разруха в името на този нов и по-справедлив свят.

Като най-ярък носител на идеята за женското начало, за които стана дума, можем да очакваме, че като група, жените ще проявят чисто статистически, в много по-голяма степен споменатите качества: те са далеч по-емпатийни от мъжете, което ги прави по-умели в комуникацията и по-склонни да избират професии, свързани с човешки взаимоотношения, по-силно са свързани с тялото си, а също така и по-податливи на хипноза и негативни състояния като тревожност, обида, паника и чувство на обреченост. През 1993 г. национал-социалистите на Хитлер печелят изборите в Германия с преобладаващ женски вот, феминисткото движение в Русия от началото на 20-ти век изиграва ключова роля в болшевишката революция, както самият Ленин признава. След 70-те жените на запад са по-активни политически от мъжете, както и по-склонни да гласуват за социалисти, либерали и зелени – кандидати като Клинтън, Обама, Байдън, Трюдо и Макрон печелят, също като Хитлер, с убедителната подкрепа на нежния пол.

Подобни разлики в нагласите при общества, които третират еднакво мъжете и жените, би следвало да се дължат на вроденото предразположение на човешката психика при двата пола, а най-големи научно установени разминавания те проявяват именно по отношение на склонности, свързани с по-развитата емпатия при жените: от комунално чувство на загриженост за другите, натрапчиви страхове, стремеж към равенство (майчински инстинкт, проектиран върху социума), до относително големия принос на ирационалните мотиви при вземането на решения. Разбира се, целта на тези думи не е да се хвърли вината за стотиците милиони жертви на колективистичните режими на 20-ти век и предизвиканите от тях войни върху жените, нито пък да им бъде търсена отговорност за новата световна икономическа криза. По-полезно би било да видим какво ни казва това за човешката психика: доколко позволяваме ирационалното да ни управлява и лесно ли изпадаме в плен на легенди, имаме ли утопични нагласи спрямо обществото и институциите, склонни ли сме да идеализираме и демонизираме политическите лидери, отъждествявайки ги с архетипни образи (например краля, героя, тиранина или вещицата), и  доколко сме критични спрямо митовете, които формират мирогледа ни.

В съвременното общество, пропито от ню-ейдж окултизъм и различни мимикрии на нео-марксизма, емпатията се фетишизира и превръща в средство за феминизиране на мъжкото начало. Тази модерна постановка на историята за прокуждането от рая е съпроводена и с насаждането на чувство за вина: естествената йерархия е обявена за тиранична, но с новото познание за добро и зло, което змията е дала на Ева, хората ще могат да построят мечтания справедлив свят, в който те да бъдат „като богове“.  В този нов свят добрите намерения са по-важни от добрите резултати, невинността се цени повече от знанието и опита, а състраданието и загрижеността могат да оправдават прояви на крайна жестокост. Историята показва, че подобни светове не могат да просъществуват дълго, но борбата им за оцеляване често коства живота на хората, повярвали в тях, но силата на мита все така тегне над човешката душа.

Тази статия е част от печатното издание “Годишникъ” 2021, което може да закупите тук

Споделете:
Default image
Данаил Брезов
Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява силен интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум