“Two little Injuns foolin’ with a gun,
Стара ирландска детска песен
One shot t’other and then there was one”
На 31 август 2019 година на Telluride Film Festival се състоя премиерата на продуцираният от платформата Netflix филм “Двамата папи”, засягащ събитията около оттеглянето на Бенедикт XVI от поста му и предаването на щафетата към енергичния кардинал Хорхе Берголио – бъдещият папа Франциск. В ролите са съответно брилянтните Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс, а сценарият е основан на пиеса на Антъни МакКартън. Режисьор е бразилецът с номинации за „Оскар“ Фернанду Мейрелис, известен с филмът „Градът на Бога“.
От около две седмици филмът е наличен за гледане и от широката публика, като впечатленията от този продукт са двупосочни. Следващите редове съдържат спойлери, така че ако държите първо да гледате филма необременени, може да първо сторите това и да се върнете да прочетете ревюто по-късно.
Папа – мечтател
„Двамата папи“ само привидно ни разказва историята на отношенията между Ратцингер и Берголио. Всъщност акцентът чувствително пада върху аржентинецът, който е талантлив, харизматичен и сякаш винаги има отговор за всичко. Бъдещият папа Франциск ни е представен последователно ту като млад човек със своите житейски колебания и грешки, ту като вече опитният и приел себе си кардинал на Католическата църква. Осезаемо липсват обаче отношенията му с кардинал Карло Мартини, чието име само е споменато в началото. За съжаление влиянието което йезуита Мартини оказва на Берголио в оформянето на вижданията на първият аржентински папа остава известно само на онези, които вече са запознати с житейската му история от другаде. Показани са обаче годините на Хорхе Берголио като глава на йезуитския орден в Аржентина по време на диктатурата на Хуан Перон и личните му връзки с комунистическата опозиция, белязали го за цял живот.
Бенедикт XVI е сух, старомоден и носещ полъха на Интербелума европеец. Той обаче успява да надмогне себе си и да разбере именно онова, което цял живот му е убягвало – как да приема различните от себе си. Персонажът на Хопкинс е истинският, макар недооценен герой, който прави онова, което идейните му опоненти не могат дори да си въобразят – да се оттегли. И по този начин ги надскача и превъзхожда, за да бъде запомнен със смирението си. Всичко това носи на Йозеф Ратцингер облекчение и възможността да яде спокойно пица докато гледа мачовете от световното.
Папа – реалист
Филмът е класифициран в категорията „биографична драма“ и в окончателната редакция са влезли немалко реални и документални кадри, но това не бива да ви оставя с погрешното впечатление относно достоверността на видяното. „Двамата папи“ е по-скоро фантастична версия на онова, което би могло да бъде, а не прилежен, макар и литературен разказ на реалността, за какъвто се представя. Целената аудитория на филма определено не са верните католици и онези, които се вълнуват и следят отблизо събитията в Католическата църква, а по-скоро хората, които са на повърхността. Умелият монтаж редуващ фиктивни и архивни видеа и чудесната игра на Хопкинс могат да убедят всеки непредубеден зрител, че кардинал Ратцингер е устремен към властта безкомпромисен „нацист“ (тази дума е използвана по негов адрес във филма нееднократно), типичен бял мъж-шовинист и прочие прегрешения на левия либерализъм. Доблестният и откровен кардинал Берголио е панацята, от която църквата се нуждае – той танцува танго, гледа футбол и не го е страх да си изцапа ръцете. Достоверността на разговорите между двамата (които съставляват над 80% от случващото се на екрана) са с изключително спекулативна достоверност, като дори самото им случване е въпрос на небазирана на нищо режисьорска перспектива.
Несправянето с проблемът със свещеници-педофили, част от които високопоставени членове на Католическата църква и финансовите измами и спекулации на Банката на Ватикана, стоящи в основата на оттеглянето на Бенедикт XVI остават само слабо споменати и вторични, като фокусът е изместен изключително върху въображаемите разговори и „опрощения на греховете“ между тогавашния папа и кардинал Берголио. Всъщност реалността е коренно различна – Ратцингер и аржентинският папа не само, че рядко са се виждали на четири очи преди и след оттеглянето на Бенедикт, но и се говори за своеобразна цензура, която е наложена на Summus Pontifex emeritus. Въпреки това през април 2019 година „папата в почивка“ Бенедикт разпространи открито писмо, което адресира много от наболелите проблеми в Католическата църква, което писмо се възприема за най-солидната критика срещу понтифата на Франциск до момента. Последните публични събития около личността на папа Бенедикт XVI от преди буквално дни свързват името му с новооснована фондация за подкрепа на независимата църковна журналистика.
Йозеф Ратцингер, противно на публичният си образ, е от кардиналите-реформатори на Католическата църква, който през целият си живот се е опитвал да я адаптира в реалностите на съвремието, и не на последно място изключително ерудиран богослов, като именно той, заедно с някогашния кардинал Войтила (в последствие папа Йоан Павел II) са едни от основните автори на документите, подписани на прословутият и вододелен за историята на църквата Втори Ватинакси събор. Ратцингер никога не се е боял от промяната и реформите, но винаги е настоявал тези реформи да се провеждат разумно, с отговорност към поколенията и в синхрон с традицията на Католическата църква.
Необходимостта от промяна, реформи и адаптация към нуждите на съвремието никога не е отричана от възприеманият като консерватор Бенедикт XVI, но реформите на Берголио – в това число идеологизиране на „борбата срещу климатичните промени“, обвиненията към „несправедливите икономически системи“ (противно на католическата догма, според която несправедливи и грешни са само хората), показното сиромахомилство, съвместните междурелигиозни молитвени конференции „Асизи“ и „приемането на различния“, кулминиращо в одиозният Амазонски синод, проведен във Ватикана по-рано тази година, където беше извършено скандално и кощунствено идолопоклонство – почитане на индианският идол Пачалама, събитие разделило Католическата общност и до днес, са представени имплицитно едва ли не като единственият възможен път за „адаптация“ на хилядолетната Католическа църква, без право да запази уникалният си облик и разбирания.
Папа – киноман
С всичките щателно изброени (или не) косури и неточности, „Двамата папи“ всъщност е чудесен за гледане, свеж и изпълнен с надежда, която иронично, не виждаме в реалността около себе си. Филмът на Мейрелис изпълва максимата, че изкуството трябва да е отражение на реалността, но не и нейно огледало. По този начин успява да помири ако не самите Ратцингер и Берголио, то поне публичните им образи – онези, с които ги възприемаме и онези, с които ще бъдат запомнени за поколенията.
