Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
България има две лица, отбелязани от Отец Паисий. И днес е така. Едното е на българската незлобливост, добронамереност и гостоприемност – „По-добра е българската простота и незлобливост.
Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях.
А мъдрите и културни… никак не правят това, но и отнемат от простите и грабят несправедливо и повече грях, а не полза ще получат от своята мъдрост и култура.“
Второто лице, опакото, обаче е напълно различно – това на „неразумния и юрода“. През два реда буквално Паисий дава две противоположни описания на българина.
Разбира се, синтезът на тезата и антитезата е направен още от Паисий, още два реда по-нататък – „срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“.
И нататък – “..незлобливи орачи и овчари … а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни … оставяш своя род и език, хвалиш чуждия и се влачиш по техния обичай. Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят.“
Като теглим чертата, виждаме, че по Паисий тези две категории българи са тясно свързани; в своя домейн, българинът е незлоблив, гостоприемен и добронамерен човек; докато не се срещне с „гърците“. Тогава гостоприемния, кротък, работлив и почтен българин се превръща, след контакта си с „гърците“, в „неразумен юрод и отцеругател“, който се „срами да се нарече българин“ и се отвращава от българския си език, („хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай“).
Къде кроткият, самоуверен, работлив и добродушен, отворен към доброто българин е „срещал грък“ в Паисиево време?
В Османската империя, градовете са територия, лишена от българи. В течение на столетия българинът е прогонен от градовете при загубата на държавността си жител на колибите, на селцето, работлив, упорит, добродушен, кротък и гостоприемен.
Отварянето на османските градове за този селски жител е бавно – той пристига там, когато те вече са заети от други.
Ако отворим ръкописи и хроники от онова време, ще видим, че в градовете на империята българите или отсъстват, или са малцинство.
Дори дядо Вазов през 1878-а описва Варна като
„тоя български град Варна, така чудесно кацнал на черноморския бряг, над зелените талази, е бил чужд град, с физиономия чужда, с интереси чужди, с душа чужда.“
Според него през 1878-а във Варна не живее нито един българин – само гагаузи, турци, гърци, арменци и евреи.
Подобна е и ситуацията в Македония дори до началото на XX-ти век, където един британски антрополог казва, че Западът не познава и не разбира ситуацията в Македония, защото западните журналисти и дописници не излизат от градовете „където гърците са мнозинство“, докато „вътрешността е изцяло българска“, но те не го знаят.
Чудомир дори през 1930-те описва градовете ни като „чужбина“, „превзети“ от чужди имена по витрините на магазините, държани от гърци, евреи, арменци и почти никакви българи, което го забавлява.
Или с други думи, българинът, който се мести в града през XVII-ти и XVIII-ти век, попада в чуждо, дори враждебно място, където той е самотно малцинство и където набързо му обясняват, че да си българин е срамно, че е прост, че е неразумен, че е юрод, с една етническа ненавист, наследство от по-стари, византийски времена.
Този съвсем явен комплекс за малоценност, отбелязан от Паисий, е създаден в градска среда, това е гъркът на Паисий, т.е. „грък“ е градският жител на Османската империя по българските земи.
В града, където натискът превръща кроткия, незлоблив и самоуверен българин в българофоб и комплексар, който се мрази и целува ръка на чужденците. Останалото го знаем от Паисий.
За съжаление, късното влизане на българина в градовете има дългосрочен ефект върху националната ни психика – веднъж наложена една черта – българофобията, самоподценяването, себеомразата, подозрителността и дори ненавистта („юродството“, по Паисий) към българското, тази модалност се предава културно на следваща генерация.
Тя е родена от далечните предшественици на съвременните българи, които са били бедни пришълци от колибите в планините и е била набита в главите им от тогавашния градски жител – по правило не-българин.
Дори когато след освобождението българската популация се превръща в богата и успяваща, в собственик на държавата и на градовете в нея, част от нея предава комплексите си нататък – към деца и внуци – и до ден днешен, когато българите отдавна са господари на градовете.
Така и си оставаме, и до ден днешен
Едните „умно-красиви“, срамящи се от всяка проява на любов към България и българското, у които всяка изява на колективна идентичност, т.е. българщина, води до горък плач и истерия, която идва от дълбините на неосъзнатите комплекси на прадядовците им, плахо пристъпващи по улиците на враждебния град, населен с „гърци“, които ги сочат с пръст и им се смеят.
Дълбоко-неосъзнато комплексирани по отношение на колективната си идентичност, която те възприемат като срамен факт и порицават тутакси, спешно, всяка нейна изява.
А другите (а всъщност същите, буквално) обичливи, естествени, самоуверени, незлобливи, добронамерени и гостоприемни, букет от прекрасни човешки качества.
Трявна, Копривщица, Габрово, Калофер, Карлово, т.е. броеницата градчета, създадени като градове от българи и обитавани доминиращо от българи, са доказателство, че съм прав – където градската среда е била доминирана от българския елемент от самото си създаване, там българофобия и себеомраза не възниква.
Напротив, любовта към отечеството, самочувствието, колективната воля в името на българското, са естествени – защото това са градчета, възникнали като такива в българска среда, а не в чужда.
Те са доказателство, че причината за себеомразата на българина към изявите на колективната му идентичност не е в градската среда сама по себе си, а в „чуждият“ характер на една среда, където той е новодошъл аутсайдер.
Там, където е домакин – Копривщица, Калофер, Сопот, Сливен, Габрово, там е различно и там българинът, българският градски жител е бил напълно различен. Там, в тази създадена от него градска среда, българинът възприема българофобията с погнуса и недоумение.
Там той не е „Ганьо“ – там той е Вазов, той е Ботев, той е Левски, той е Стамболов, той е Бойчо Огнянов, Дедо Либен и Рада Госпожина – на първо място той е естествен в кожата си на българин и естествено, обича родината си и българското.
Но да се върнем на Паисий. Какво иска Паисий?
„Дивни са присъдите на Бога…с който управлява царствата на тоя свят – погубва и пак възстановява. Понякога ни се струва, като че ни е пренебрегнал .., но не е така.
И струва ни се, че не окончателно (българското царство) бе отхвърлено и забравено от Бога.“
Струва ни се, казва Дядо Паисий, от дълбочината на 18-я си век, казва го и на двете Българии – и на срамящата се юродиво от себе си, и на кротката, самоуверената и незлобливата – че присъдата над България не е окончателна и че един ден българите отново ще имат свое собствено царство.
Казва го това дядо Паисий без никакво основание или по-скоро, казаното от него, като самоизпълняващо се пророчество се превръща в основание на бъдещото българско царство.
Когато твърдим, че Паисий не се е интересувал от светската съдба на България, а само от религиозната, да си припомним горния ред, с който завършва въведението му към История Славянобългарска, където обяснява защо пише, каквото пише.
На всеки 1-ви ноември медиите са пълни с хора, които ни поучават с цитата на Паисий:
„Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи“ и хора си честитят един друг празника на народните будители, първият от които е Паисий.
Човек ще каже, българите много ги обичат тези будители и са съгласни с всяка негова дума.
Дали? „Да четем и знаем“ какво?
Отговорът е в съседния ред – него не го цитират – „За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае“ – или с други думи, четете историята на племето, знайте историята му, за да не сте за срам пред останалите народи.
Казал го е човекът, Будителят, черно на бяло – събуждам националното ви чувство.
Не да броите гаргите и да се тупате по раменете какви будители сте, а да знаете историята на народа си – срещу това незнание се бори и гневи Отец Паисий. Знайте.. „каквото е известно за вашия род и език“.
Това е казал будителят, това е празникът, защото ги е събудил за национално самоосъзнаване с колективна идентичност – българска, чрез познаване на колективната история на племето и гордите моменти в нея.
Сега да погледнем зад какви глупости се крият много от съвременните узурпатори на празника на будителите и какви щуротии бръщолевят.
Не, той не е вашият празник. Той е празника на Отец Паисий, събуждащ колективната идентичност на българина, кълнейки и призовавайки го да не я изоставя, да я обича и да се гордее с историята на племето си и с идентичността си.
Различно, твърде различно от духа на времето ни
Днес чуваме от всеки втори самозван „будител “ – „кои бе, ние ли бе, за нищо не ставаме, ей, съсипаха я тая държава; аз ли бе, отивам и право на терминал две, ганьовците не ме ценят“; или „ само да ми увеличат заплатата, и как ще ги изпосъбудя, тия глухите“ (и на какво ще ги изпосъбудиш?), или още по-големи абсурди – и всичко това влиза в графа „будители“, а то будителите са наречени така защото преди 2 века започнали да събуждат българщината.
Не индивидуализма ни – той е вечно буден и лаком, не презрението ни към другия българин, а отварянето на очи за отсъстващото усещане на колективна идентичност.
Или с други думи, будителите от Паисий насам са искали да научат българина на самоуважение, и го предупреждават – иначе ще сте за смях сред всичките народи. На нищо друго.
На самоуважение, онова, липсващото в юродивата, самоненавиждаща се част от България.
Грозна и гадна е узурпацията на празника от хора и клики, които са антибудители, противоположни на ценностите на отец Паисий.
А какви са те, тези ценности? Малко са:
„За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.
Така и аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език. Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество .“
Българският „национализъм“, към който новите, самозвани будители редовно негодуват, е най-самокритичният национализъм на света.
Докато националистите и ксенофобите твърдят, че техните народи са нещо повече от останалите, българският „националист“ не иска да е „повече от другите“, а да е „като другите“, и борбата му е обикновено да докаже, че и българите са като останалите народи, а не че са нещо повече от тях (да си спомним Вазовото „и ний сме дали нещо на света“ – т.е. ние не сме дали повече от другите народи, а „също“ сме дали). В съревнованието си със света българинът е повече от скромен. Той не иска да доказва, че е нещо повече от съседите си – а че е равен с тях.
И Паисий така – „да знаете за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи“. Нищо повече.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
