На този етап, с оглед на случващите се обединителни процеси, от субектите в дясно най-голямо внимание провокира Реформаторският блок. Разбира се, там, където има политически активизъм, то няма как той да бъде само и единствено изключително добър или непременно лош. Политиката на едрите и чистите категории в България приключи.
Сънародниците ни разбират, че черно-бялата дихотомия е подходяща за приказния свят. Времето на Шарл Перо и Ханс Кристиан Андерсен обаче, които развиха художествени герои с конкретно добри и конкретно лоши „CV-та”, приключи. Живеем в творческата ситуация на Джордж Мартин, където художествените образи са … „сложни”.
Моите най-искрени уважения към Палечка. Убеден съм, че ще стане перфектна дама, ако не попадне в Студентски град. Единственият й минус е обаче, че не съществува.
Ситуацията в Реформаторския блок обаче също изглежда „сложна”. Понеже там има достатъчно „кухи” партии и такава, която не отговарят на идеологическия профил на създаващата се коалиция. Защото, докато ПП „Зелените” остане в състава на Реформаторския блок, последният ще бъде нещо подобно на политическа приказка, в която, редом до принца и принцесата, ще върви и цяла кохорта анимационни герои и антропологични деривации.
Сред основните сюжетни и ценностни проблеми на Реформаторския блок е и наличието на ПП „Зелените” в него. Защо?
Поглеждайки към беглия постсоциалистически период на промени, виждаме, че именно десницата е била с реформаторски дискурс. Сетете се за Иван Костов. После помислете пак и ще се сетите същото. Съответно, доколкото ги е имало реформите в България, то те са дело на десницата. Уверен съм, че дясното и реформата тепърва трябва да бъдат ДНК-то на българската десница. Затова, който говори за Реформаторски блок, всъщност има предвид десницата.
На този фон, не се наемам да квалифицирам прецизно идеологическия дискурс на ПП „Зелените”, защото, преди ние да го правим, е редно те самите да го сторят. Наместо това, доколкото изобщо изплуват в публичното пространство, от тях чуваме само уверения, че не били нито леви, нито десни.
Това, което обаче е въпрос преди всичко на фактология, а не на субективна интерпретация, е политическата и документална следа, която остава зад гърбовете ни, когато се обърнем. А какво виждат българските „зелени”, когато погледнат назад?
Зелените партии в Европа са част от идеологическа преформулировка на континенталната и островна левица. Много преди да се срути окончателно Съветският съюз, левицата в Западна Европа вече реорганизира ценностния си профил. На тежката, идеологически индоктринирана левица, вече се гледа като на демоде. Именно поради своята „тромавост”, тя започва да губи appeal. Тъкмо напротив, през 70-те и 80-те в континенталните хоризонти на европейското ляво е потърсено „разчупване” и „разкрепостяване” на ценностния порядък, с голяма доза жанрова еклектика. Но врагът си остава същият: капитализмът и свободният пазар.
Срещу тях, обаче, наместо етатизъм, новата модификация на левицата извади като аргумент природата. Старите леви ни уверяваха, че капитализмът е вреден за човека. Новите леви – че капитализмът е вреден за природата. А защитата на абортите, легализацията на леките наркотици, еднополовите бракове и поселищната микро децентрализация с анархичен привкус са по-скоро допълнителни аргументи за тяхната причудливост, отколкото за сериозна политическа визитка.
Естествено, би било нелепо да екстраполираме подобни заключения спрямо българския случай в „екополитиката”. Това би означавало, че видимо надценяваме уличния ентусиазъм на българските зелени. Те едва ли си дават сметка, че са една семпла еманация на общите тенденции в европейската левица. От френската „EuropeEcology – TheGreens”, през немските им колеги ‘Alliance ’90/The Greens” – зелените на континента официално са в център-лявото политическо пространство. А на практика те се оказват удобен инкубатор за парламентарна подкрепа за управляващите левичари. В Германия – в кабинетите на Социалдемократическата партия до 2005 г., във Франция – в настоящото правителство на Френската социалистическа партия.
Споменавам тези два случая, понеже те са с най-значими електорални следи. Иначе екзотиката в левичарския дискурс на зелените става още по-любопитна, ако насочим вниманието си, например, към италианската „Федерация на зелените”, които се определят като „еко-социалисти” и „анти-глобалисти”.
Българският случай не изглежда по-различен от общата рецепта на новото ляво. Поглеждайки програмата на ПП „Зелените”, виждаме желание за облагане на високите доходи с прогресивен данък, за повишаване данъка печалба при висока такава, за вкарване на капитала от държавните предприятия в Сребърния фонд и т.н. Любопитство буди и талантът им да гарнират шумните протести срещу „Витоша ски” с кротката тишина спрямо „Каолин”.
Но това не е техен проблем. За всеки приказен герой може да има поне един абзац в художествен сюжет, в който той да е социалист денем, а нощем – анархист. Но това е проблем за Реформаторския блок. В Реформаторския блок, надявам се, всички заспиват като десни и се събуждат като десни.
Затова ДБГ и ДСБ, като лидиращи Блока формации, трябва сами да изберат дали ще участват в кошмар, който легитимира и трасира пътя към институциите на новото левичарство в българския политически контекст. Екологично чистите думи за българската десница никога няма да бъдат излишни. Напротив, те трябва да винаги да бъдат търсени, стига това да не означава разговор за злополучния ефект на индустриализма върху популацията на торбестите катерици в източна Австралия.
Но в политиката, както и в съвременните художествени сюжети, както казах, нещата са по-сложни от това да бъдат непременно лоши или непременно добри. В политиката обаче, за разлика от приказките, какво се случва накрая зависи не от автора, а от четящия човек.
„Четящият човек” е референция към аудиторията на Реформаторския блок. Но това, което трябва да направят авторите на Блока, е да не подценяват вкусовите особености на своите читатели. Бестселърът е добре прочетената книга, а не добре написаната.
