Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
Когато през октомври миналата година Турция чества 100-годишната от създаването на своята Република, празникът мина не толкова пищно, колкото може да си го позволи югоизточната ни съседка.
Официалната причина за това бе войната между Хамас и Израел, доколкото в знак на подкрепа и солидарност с палестинците, турските власти отмениха редица събития около празника, заявявайки, че такива не са редни на фона на случващото се в Ивицата Газа.
Но реалната причина като че ли се криеше другаде: Турция на Реджеп Таийп Ердоган сякаш не желаеше да празнува юбилея на Турция на Мустафа Кемал Ататюрк. Какво ли щеше да си помисли „бащата на турците”, когато в Анъткабир, построения за него мавзолей в Анкара, действащият президент положи венец с думите „Страната ни е в сигурни ръце, почивай в мир”?
Все пак Република Турция като проект на Ататюрк е създадена като волунтаристичен (насилнически дори) опит за модернизацията и европеизацията на страната. А това ще рече налагането на агресивен лаицизъм по френско-якобински маниер, който не просто отделя държава от религията, но налага опекунство на първата върху втората.
Оттук тази амалгама от суфизъм и местна култура, каквато представлява турският ислям, бива „сритана” в периферията на страната, отречена като назадничава и непрестижна.
Османизмът, стъпващ на вътрешно-политическия традиционализъм и външно-политическия панислямизъм, е зачеркнат.
Дори нещо повече, той е обвинен, че е предизвикал серия от кризи в турското общество, кулминиращи в окупацията на Цариград и пораженческия Севърски договор след Първата световна война.
Република Турция на Ататюрк следователно е създадена не само като опит за национално възраждане на страната, но и като непрестанна борба срещу нейното минало в лицето на Османската империя.
Затова всяка една от 6-те стрели на кемализма (републиканизъм, национализъм, народничество, секуларизъм, етатизъм, реформизъм) трябва да се забие в сърцето на Империята. С императивен и тоталистичен реформаторски размах, Ататюрк също създава религия, но без Аллах в нея. В проповедта на кемализма етатизмът трябва да осъществява контрол върху икономиката, секуларизмът е призван да „филтрира” публичната среда, а турският национализъм е задължен да унифицира човешкия конгломерат. Републиканизмът е насъщно потребен и неотложен, държащ лъка, който изстрелва всяка една от стрелите на кемализма.
Естеството на този модернистичен проект и неговият фокус върху вътрешния за държавата реформизъм правят така, че той да гледа на външната си политика по-скоро като продължение на домашните й работи.
Последното създава впечатление за кемалистката външна политика като за по-скоро интровертна.
Прието е тя да се разглежда посредством два основни принципа: този на Ататюрк за „мир у дома, мир в света” и отказ от интервенционализъм. Със сигурност тези принципи щяха да изглеждат по-лъскави и по-достоверни, ако ги нямаше погромите срещу кюрдите в Дерсим през 1937-1938 г., демографските машинации при връщането на Хатай в рамките на Турция през 1939 г. и инвазията в Кипър през 1974 г.
Като цяло обаче дипломацията на Анкара в този протяжен период е ориентирана в приобщаването на страната към системата за сигурност на Западния свят. Основен двигател за последното е опасността от СССР, който не само „наднича” оттатък Черно море и от Южен Кавказ, но също така установява близки отношения с баатистките режими в Ирак и Сирия.
Въпреки че стриктната и санкционираща рамка на кемализма ще бъде контролирано релативизирана през годините, от Аднан Мендерес до Тургут Йозал, включително периодично провокирана от представителите на политическия ислям като Неджметин Ербакан от 70-те години насам, тя ще съхрани своята прима в делата на страната. Това ще е така до идването на власт на Реджеп Таийп Ердоган в началото на това хилядолетие.
Именно с действащият президент на югоизточната ни съседка е свързана дълбоката промяна в страната – тази нова самоличност на Турция, на чието изграждане сме свидетели през последните години. Но това преформатиране не се реализира по кемалистки начин, тоест революционно и в спешен порядък, а тъкмо напротив.
Ердоган, първо отслаби институти на съществуващата система като военните и съдилищата, които през годините представляваха „твърдата сила” на кемалистката архитектурна композиция.
Това стана пред погледа на Европейския съюз и САЩ, пред които реформите на Ердоган бяха обяснени като усилие в посока изграждане на легитимно управление в страната, доколкото изключително несъразмерната роля на военните и съдебната власт в политическия процес на Турция биваха универсално критикувани като препятствие за демократичната политическа система.
Стъпвайки именно на легитимността на популярния вот, акцентирайки едновременно върху изборния и мажоритарен елемент на демокрацията, Ердоган натрупа обществен капитал (схващането на турския президент за демокрацията е редукционистко; той я мисли не като цел, а като средство).
А този социален капитал му бе необходим за двояка цел: както като защитна мембрана спрямо реваншистките настроения на остатъчните кемалистки настроения, така и като кредит на доверие да продължи промените в страната в посока постепенната реабилитация на религиозните институти – от храмовете до Имам Хатип-училищата, така че ислямът да се завърне в публичната сфера на държавата.
Под дидактичното ръководство на Ердоган обаче религията се превърна не само в признак на свободата на словоизлиянието и плурализма, но и като основна референция за нормативен политически продукт.
По този начин секуларната тоталност бе заменена от ислямистка такава, правейки възможен реванша на джамията срещу държавата.
Религията се завърна по най-високите етажи на турската власт – там, откъдето тя бе изгонена от Ататюрк преди почти столетие, благодарение на лозунга за демокрацията и икономическата децентрализация.
За разлика от секуларните ядра на кемалисткия режим, тези на политическия ислям се екстраполират много по-лесно във външната политика на страната.
Това се дължи както на свойството на исляма да бъде експанзионистичен и глобален в своя компендиум, така и благодарение на титулярната и мениджърска функция, която Османската империя – като предтеча на Турция – е имала спрямо широкия ислямски конгломерат.
По този начин стратегическата дълбочина на югоизточната ни съседка вече не бе разглеждана само чисто географски – като мост между Азия и Европа, но доби и идеологическа трактовка в посока утвърждаването й като отделен геополитически център, имащ специфични интереси и излъчващ собствени ценностни вълни.
Тази идеологичност на турската външна политика счете един път, че страната, включително като наследник на Османската империя, трябва да бъде екстровертна в контактите си, а не отбранителна в своята психология и мислене; и че втори път, принадлежността й към структурите за сигурност на Запада всъщност редуцира възможностите й, доколкото нейният исторически опит предполага разполагането с много по-богат инструментариум.
Още повече, че след края на Студената война Русия вече не се разглеждаше като обезателна заплаха за Турция, но и като възможен партньор, икономическите и политически отношения с когото непрекъснато нарастваха.
Конкуренцията на глобално ниво между САЩ и Китай пък създава геополитически ниши, които регионални държави като Турция бяха длъжни да използват.
Оттук Анкара се намеси, макар и по различен начин, в три войни – тези в Сирия, Либия и Азербайджан, спечелвайки си ролята и на основен посредник в четвърта такава – онази в Украйна.
Това се случваше на фона на стандартната активна дипломация на страната в ключовите за нея зони като Кавказ, Балканите и Близкия Изток.
Но геополитическата координатна система на Анкара не се ограничаваше само с нейното непосредствено съседство, доколкото все по-видими и материални са резултатите на турската външна политика и в други региони – от Африканския рог до Централна Азия.
Разбира се, често тези усилия на дипломацията на Анкара се сблъскваха с насрещна съпротива: било от съображенията на арабски държави като Саудитска Арабия, Египет и ОАЕ спрямо колаборацията на Турция с Мюсюлмански братя и Катар, било от отколешните проблеми със съседи като Гърция и Иран, било от нарастващото неудовлетворение на САЩ, било от лимита на иначе прагматичните отношения с Русия.
Собствените икономически затруднения на Анкара също „спъваха” амбициите й, поради което тя периодично трябваше да смекчава идеологическия си дискурс с прагматичен такъв. Така или иначе обаче, размахът на турската външна политика бе факт.
Въпреки че изкушението в тази посока е голямо, разглеждането на Мустафа Кемал Ататюрк и Реджеп Таийп Ердоган като взаимоизключващи се или като антиподи е не винаги обезателно коректно. Успоредно на явните различия, между тях съществува и определено сходство и приемственост.
Така например, и двамата често са инструментално идентични, опитвайки се да създават своите проекти с командни механизми отгоре-надолу.
И двамата експлоатират дихотимията „ние-те”, активизирайки турския национализъм срещу кюрдите, арабите, гърците или просто различността.
А оттук и наклонението им към сигурността и „секюритизацията” на външните им политики, мислени включително посредством милитаризацията им.
Не на последно място, и за двамата лидери тяхната партийно-идеологическа натовареност – било стриктният секуларизъм при Ататюрк или ислямизмът при Ердоган – е имала приоритетно значение пред това на демокрацията.
Или с други думи, независимо кой е карал влака, демокрацията винаги се е оказвала просната на релсите.
Но дори и в сходствата им отново прозират различията. Ердоган действаше по добре известното разбиране на ислямистите в страната, че за да създадеш държава по свой облик, първо трябва да изваеш такъв народ, докато Ататюрк правеше точно обратното – той се опитваше да моделира народа от позицията на монопола върху държавата.
И ако „бащата на турците” предвиждаше постепенното разреждане на централизацията на властта, включително чрез създаването на многопартийна система, то Ердоган извървява обратния път – този към отрупването с власт.
Да, Реджеп Таийп Ердоган е прав, когато каза в мавзолея на „бащата на турците” в Анкара миналия октомври, че Турция е в сигурни ръце.
Въпросът е дали това е същата Турция, която Мустафа Кемал Ататюрк създаде преди един век.
В сложно нещо като живота биологичния и социалния баща невинаги са едно и също лице.
И Република Турция, зачената от Ататюрк, но под попечителството на Ердоган, доказва това.
Тази статия е част от #Годишникъ2023. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2024 може да закупите тук
