fbpx

НОВО

Прогресивният данък – една услуга, различни цени

Дебатът за размера на данъците и философията на облагането на доходите (плосък срещу прогресивен модел) наглед е финансово-икономически, но по същество има съвсем друга природа. Това се вижда и от аргументите на защитниците за смяна и оставане на модела - и вляво, и...

Заплашен ли е плоският данък

Отнякъде изведнъж стана актуално да се говори за замяна на плоския данък с прогресивен? Плоският (пропорционален) данък от 10% е едно от най-добрите неща, които са правени за икономиката на България и е една от основните причини за икономическия напредък на страната...

Защо полетът е важен?

На 30-ти май частната американска компания СпейсЕкс съвместно с НАСА изпрати за пръв път в космоса кораба "Крю Драгън" с хора на борда. Събитието е историческо, но причината затова вероятно е по-различна, отколкото си мислите. Не защото САЩ най-накрая спира да зависи...

Световната здравна пионка на Китай

Пандемията COVID-19 все още продължава своето настъпление в Латинска Америка, докато една голяма част от населението на планетата постъпателно започна да се възвръща към нормалността. Катаклизъм като този ще се помни още дълго и сега идва моментът, в който светът...

Връзката между християнството и капитализма

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Тома Петров гостува в предаването "Business Daily" по "ТВ Европа". Вижте пълното видео:

Какъв ще бъде светът след като свалим “маските”?

В преносен смисъл, всеки един от нас носи “маска”. В работата сме едни, вкъщи други, а пред близки приятели съвсем различни. Носим я, защото се страхуваме: от вируса, от отхвърляне, от истината… Но представете си, че този страх изчезне. Готови ли сме за истината като...

Антикрехкост и епидемии

„When it rains, it pours“[i]“Злото никога не идва само”„Няма, няма, па току си....“ Дебели опашки Както може да потвърди всеки преподавател в университет, студентите носят своите проекти и курсови работи наведнъж в последния ден на семестъра. Цял семестър е тихо,...

Малко по-лошо

Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ („les Particules élémentaires“) и „Платформата“ („Plateforme“). Оригинална публикацияПревод: Константин Туманов Трябва да си го признаем:...

Привилегированите

В последните дни нашумяха поредните два случая на насилие. Първият - четирима души нападнаха младо семейство. Мъжът и жената са атакувани докато извеждат едногодишните си близначета на разходка. Ден по-рано бащата има кратък словесен сблъсък с един от нападателите,...

Кога е създаден македонският език (нови документи)

Представям на вниманието ви документ, намерен в държавния архив на Република Северна Македония в Скопие, от член на българската „Македонска патриотична организация Пирин“ в Чикаго и разпространен от нейния деец Драгомир Богданов. Оригиналният текст е на руски и е...

Емил Георгиев: Да не губим автономността си (интервю)

Време за четене: 10 мин.

Емил Георгиев е бакалавър по психология, магистър по клинична социална работа и специализант по психоанализа. Докторант по Социална психология в Институт за изследване на населението и човека към БАН.


Мартин Табаков задава шест въпроса, търсейки душевна рецепта срещу Covid-19.
Отговаря: Емил Георгиев, психолог и психотерапевт.


МТ: Възможна ли е любов по време на холера?

ЕГ: Ако трябва да го мислим в контекста на тази творба, то по-скоро сме изправени пред една трудност в общуването. Ако правилно си спомням, героите в книгата общуваха като си пращаха писма и телеграми, но все се появяваха някакви пречки пред комуникацията. Тази „виртуалност“ на общуването между тях се оказа проблем, когато се виждат и откриват, че са на практика непознати. Ако си спомням добре, те се събират чак на старини. Може би това е победата на любовта, не знам. Нашата история още не е свършила, за да извлечем някакви генерални поуки от нея. Мисля, че все още се учим докато я живеем и сме далече от дълбокомислени заключения. Това, което си мисля – най-вече, вглеждайки се в себе си – е че сега умовете ни са ангажирани с твърде много противоречия. От една страна е хубаво да си вкъщи с жена ти или мъжа ти, но от друга е много предизвикателно, когато различията започват да стават натрапчиви. От тази гледна точка, любовта е съвсем възможна, но също така е и сериозно предизвикана. И това важи не само за отношенията между партньори. Същото е и в отношенията с близки и приятели.

Сега непрестанно откриваме, че нямаме единодушно мнение почти по никой въпрос и това е безкрайно объркващо. Изведнъж се оказва, че трябва да пренаредим голяма част от света си, а и да се усъмним в принадлежността си към тази или онази група. Приятели ли са ми тези, които мислят по различен от мен начин? Това не е нов въпрос, но контекстът на въпроса е нов. За голяма част от населението на земята, в момента се случва нещо до такава степен ново и непознато, че изобщо не съществуват никакви референтни точки, на които да се опираме. Казвам до голяма степен, защото сред нас има хора, които са преживели войни с различна температура – ако мога така да се изразя. Аз, обаче, сега се уча какво е да съм под карантина, какво е извънредно положение, какво е заплаха от вирус и т.н. На този етап нямам съвсем ясна представа как аз самия се чувствам, нито как опитът, който сега се опитвам да осмисля, ще ме промени. В същото време, аз силно вярвам, че много от решенията на трудните въпроси се откриват във взаимоотношенията. Т.е. когато се грижим за връзките, които сме изградили. Тъй, че не знам дали мога да кажа категорично, че е възможна „любов по време на холера“, но мисля, че е много необходима.

МТ: Кое е по-опасно – Covid-19 или мерките срещу него?

ЕГ: Трудно ми е да отговоря, пък и не мисля, че е съвсем коректно. Аз не разбирам от вируси, епидемии и пандемии. И от сигурност не разбирам. Мисля, че този въпрос е израз на това противоречие, за което споменах по-горе, че не знаем съвсем как да мислим сегашната ситуация. Липсват ни категории, сред които да я положим. Също е израз и на чуденето къде да се позиционираме самите ние. Аз много мисля по този въпрос, защото усещам колко силно ме тревожи. Има група хора, които смятат, че мерките трябва да са такива и друга група хора, които смята, че мерките трябва да са онакива. Аз мисля, че никой не знае какви трябва да са мерките. Вероятно има много правилни допускания и хипотези относно мерките, но категорично верен отговор не мисля, че съществува. Поне на този етап. Този дневен ред намирам за особено предизвикателен. Ето и един пример. Спомням си преди години когато в България се появи KFC. Не знам точно на колко бях, предполагам около 13-14 годишен. Влизането в този ресторант беше съвършено нов опит, непознато преживяване и аз нямах представа как трябва да се държа. Спомням си, че дори не знаех накъде да гледам, за да си избера. Всичко беше безкрайно чуждо и объркващо. В същото време вълнуващо, но и страшно. Естествено, започнах да гледам тези преди мен как се държат, за да се ориентирам за правилното поведение. Срам, не срам пропуснах няколко души преди мен, за да съм сигурен, че съм му хванал цаката и след това отидох да си поръчам сандвич. Не бях подготвен за въпросите пикантен или не, картофите какви да са и искам ли напитка. Съответно, на всичко казах да, защото ми се струваше по-безопасно. Отидоха парите, които баща ми ми беше дал, докато чака отвън аз да си поръчам сандвич. В сегашната ситуация се случва нещо подобно. Аз непрекъснато се озъртам ту насам, ту натам за да видя кое е правилното поведение и правилния начин на мислене. В някакви моменти си казвам „давай, яко мерки трябват, маска, шлем, щит, меч ми дай“, а в други си казвам, даже писах по въпроса, „тия искат на роби да ни превърнат. Индоктринират ни тук и ни пробутват своята тоталитарна идеология“.

Истината е, че аз не знам кое е правилно и ми е особено предизвикателно, защото не чувствам, че някой знае. Леон Фестингър казва, че когато физическата реалност на човек е застрашена, той се обръща за отговор към социалната. Не го цитирам дословно. Идеята е, че в моменти на реална криза се обръщаме към групата/групите, към социума, за да се ориентираме и да направим света по-познаваем и от тази гледна точка – предсказуем. Сега нямаме такава група, именно защото ситуацията е много нова. Липсват тези преди мен на опашката, в които да се огледам, за да знам как да се държа. Затова мисля, че е много нужен дебат, но такъв, който тръгва с признаване на незнанието, а не с категоричност. Категоричната позиция затваря възможността да се мисли върху нея и да се намери по-добра. Ужасно е когато това се случва прикрито зад авторитета на експертността. Това уронва самия авторитет на експертите, които са ни безкрайно нужни, не защото имат категорично верните отговори, но имат някакво предимство пред другите в това да знаят как да ги търсят. За мен един риск в сегашната ситуация е свързан с такива пропуквания в „социалната тъкан“, които подобно на вирус са потенциално опасни. Имам предвид подозрителността ни един към друг. На мен ми е много трудно в това отношение. Не мога да се справя съвсем с това, че хората, и то съвсем близките, ми представляват опасност за мен, но също така и че аз представлявам опасност за тях. Това ми се струва плашещо и това е моят голям проблем с идеята за „социална дистанция“, която в крайна сметка също претърпя някакви промени. Мисля, че сега говорим за „физическа дистанция“. Тъй че опасността за мен е в това да не си станем толкова чужди, та чак да се намразим. Сигурно има и други опасности, но за тях говори Ювал Ноа Харари.

МТ: Успя ли Covid-19 да уязви егото на човека?

ЕГ: Сигурно ме питаш за нещо, свързано със самолюбието. И на този въпрос нямам отговор. Дори не съм си го задавал. Егото, поне в смисъла, в който аз го разбирам, има своите доста адаптивни защити. Едни ще ни придвижат в някаква по-смирена посока, а други ще ни ухажват все повече да се харесваме. И двете са свързани с начините, по които се справяме с чувството си за вина. Представи си, че сега си признаем, че сме допуснали много грешки и сме забатачили здравната си система. Че от десетилетия нямаме адекватна грижа и отношение към старите и болните, излагайки ги по този начин голям риск в днешната ситуация. Ако имаме куража да си признаем това – италианците имат нужда от същото упражнение – поучим се от този си опит и изстрадаме тези си вини, това е някакъв шанс да станем по-солидарни и по-добри като хора. Друг начин е да си кажем, че единствения виновник е коронавируса. Така ние сме „ни лук яли, ни лук мирисали“ – ясен е виновникът и можем да продължим да се чувстваме, че сме на върха на хранителната верига, недосегаеми и всемогъщи. Макар де е приятно усещане, то не води до някакво истинско учене от опита и ни лишава от възможността да се променяме, когато разкриваме недостатъците си.

МТ: В своя душевен свят ще извърши ли преоценка на ценностите си човекът?

ЕГ: Не мога да говоря от името на хората или на вида. Сигурно някои хора ще се променят в една посока, други – в друга. Ценностите са специфично нещо за хората. Има такива, които възприемаме по такъв начин, че самата мисъл да се разделим с тях е плашеща. Екзистенциалните кризи понякога са свързани с тези въпроси, а и страхът от промяната никак не е за пренебрегване. Вероятно всяка епоха се характеризира с някакъв набор от ценности, които служат като ориентир. Част от тях търпят някакви еволюционни промени, други се оказват доста трайни и устойчиви. Религиозните ценности са такива. За това ми е трудно да кажа – футоролозите се занимават с тези въпроси – какви ще са ценности след Covid-19 и дали ще има преоценка. На мен ми се иска да няма регрес. Въпреки че когато се чувстваме застрашени, се облягаме до вече познати начини за справяне и обяснителни схеми. Това ми се струва разбираемо и нормално, но ще е тревожно ако такъв регрес трайно смени посоката на движение.

Една такава опасност виждам по линия на отчуждението. Ако го мислим географски това отчуждение ще се прояви под формата на териториални граници. Имам предвид, че сега е разбираемо да затворим границите, да усложним движението от точка А до точка Б за са почувстваме по-защитени. С това не казвам, че съм съгласен с такива мерки, а че ги разбирам. Когато сме изплашени почти инстинктивно се връщаме вкъщи при майките си. Друг въпрос е, че един тип майка е Швеция, друг тип е България. Въпреки това този регрес е разбираме. Ще е доста неприятно, обаче, ако открием удобството на това да сме вкъщи и по пътя загубим автономността си, а с това и свободата. Такъв регрес, който също е въпрос на преоценка на ценности ме притеснява.

МТ: Извънредното положение не въведе ли просто формално социалната дистанция?

ЕГ: Както споменах аз не разбирам от извънредни положения. На моменти ми е трудно да посоча „извънредното“, а в други моменти ми е трудно да посоча „положението“. Аз се напрягам по линия на социалната дистанция, защото я разбирам като противоестествена. Физически да съм далеч от теб, не ме прави социално далеч от теб. Нито значи, че не съм във връзка с теб и че не общувам с теб. От тази гледна точка, мисля, че спонтанно имитираме социално дистанциране, но за щастие не го практикуваме. Имитираме го, защото ни е спуснато като правилно поведение, а всички сме много склонни да ставаме конформни в периоди на криза. Този конформизъм е само докато ни гледат големите, щом обърнат поглед започваме да правим нещо друго. В случая – практикуваме физическо дистанциране, но оставаме социално близки.Друг е въпросът с културата на имитация, която доминира по нашите географски ширини. Тя е много коварно нещо, защото може да изглежда съвсем истински. Малко като восъчните скулптури на мадам Тюсо. Гледаш го, че прилича на терминатора ама не е. Та така и с почти всичко тук. Гледаш болници, институции, терапевти – ама не баш.

МТ: Пейката пред блока ли е новият балкан (като символ на свободата) и държащите биримен-ите ли са новите хайдути?

ЕГ: Много ми харесва този въпрос. Понеже съм изкушен да се разлея в приказки, ще отговоря възможно най-кратко. Аз мисля, че имам нужда от повече град и по-малко провинция в културно отношение. Общо взето това е краткия отговор. Ако пейката пред блока даде възможност да се направи ремонт на входа и площадката зад блока, а от там да се „притисне“ общината да асфалтира улицата, в това не виждам нищо лошо. Напротив, виждам самоуправление и активно гражданско участие в обществения живот. Това аз го разбирам като гражданско участие от градски тип. Взаимодействие между хората, приели ценността да се опитват да правят своя, но и живота на другите по-добър. Така участваме овластено и налагаме контрол над институциите и властта. От друга страна, ако участието е с дъх на бира в пластмасова бутилка, гръмогласно оригнат в израз на омраза към всеки и всичко, това е плашещ сценарии и е регрес подобен на този, за който стана дума преди малко. Това е провинциалното и не случайно Бай Ганьо все още е толкова добър пример за какво ли не. Тези символи на свобода се по-скоро свързани с едни страсти, често съвсем физиологични и телесни. Да регресираме към кефа от тяхното удовлетворяване сигурно на моменти е изкушаващо – особено след втората пластмасова бутилка – но на мен ми се иска да се ги надскочили.

Споделете чрез

Предишен

Следващ