(Ляв либерализъм, или) чавизъм по франкфуртски
На 28 юли 2024 г. във Венецуела се проведоха президентски избори, които върнаха страната във фокуса на вниманието на международната общност, след като отново бяха опорочени от диктаторския режим на Николас Мадуро. За пореден път венецуелските улици „пламнаха“ от протести. Глас срещу беззаконието и произвола надигнаха и многобройните емигранти в различни точки на света.
Николас Мадуро идва на власт през 2013 г., като наследява „трона“ от Уго Чавес Фриас – бащата на една от най-човеконенавистните и опустошителни идеологии в историята, носеща раздор, омраза и нетърпимост, корупция, злоупотреби с власт и грубо погазване на законите, нищета, престъпност и смърт; идеология, прогонила милиони от родината им, окървавила венецуелските улици и погубила хиляди човешки животи.
Един по-задълбочен поглед върху най-новата история на Венецуела и дългогодишната борба за свобода на една от най-богатите доскоро държави в света, ни накара да се замислим кое е общото между чавизма – крайнолява идеология, основана на социализма, разорила и опропастила някогашната латиноамериканска перла, и левия либерализъм, рожба на Херберт Маркузе и Франкфуртската школа, в чиято смъртоносна хватка се намира Западният свят. Оказва се, че приликите са тревожно много на брой.
Най-напред да направим кратък преглед на произхода и възхода на чавизма. За целта ще се позовем на документалния филм на венецуелския писател и активист Густаво Товар-Аройо „Чавизмът – чумата на 21-ви век”, който дава подробни отговори на всички въпроси по темата. В настоящия материал обаче ще се ограничим да очертаем само основните моменти.
Жаждата за власт на Чавес датира още от времето, когато е лейтенант във Военната академия, а всичко, което предстои, е плод на план, кован с години. В полунощ на 4 февруари 1992 г. във Венецуела е извършен опит за държавен преврат. Група военни възнамеряват да убият президента Карлос-Андрес Перес (1989 – 1993) и семейството му и да завземат властта. Опитът за преврат се проваля, но през онази нощ губят живота си стотици венецуелци. Чавес е арестуван и хвърлен в затвор в Сан Франсиско де Яре, щата Миранда. Две години по-късно е помилван от новоизбрания президент Рафаел Калдера (1994 – 1999). За Калдера това е втори президентски мандат. Първият му мандат е в периода 1969 – 1974, заради което е смятан за един от основоположниците на демокрацията във Венецуела. Калдера обаче се слави и с друго – той силно недолюбва президента Перес. Нещо повече, в деня след неосъществилия се преврат публично оправдава кръвопролитията от предишната нощ, дори заявява, че Чавес Фриас му е направил прекрасно впечатление и му изглеждал „уравновесен, благоразумен”. Заслепен от личната си неприязън и желанието за реваншизъм към Перес, Калдера, без да иска, хвърля страната в блато с крокодили, които успяват да я оглозгат до кокал.
След излизането си от затвора, Уго Чавес заминава за Куба, където е посрещнат с почести от Фидел Кастро. „Куба е бастион на латиноамериканското достойнство и като такъв трябва да я разглеждаме, да я следваме и да я подхранваме”, заявява бъдещият диктатор. Това посещение поставя началото на пътя на Чавес към властта. Чавес Фриас притежава харизма и дар слово, съчетани с таланта блестящо да изпълнява ролята на народен човек. Благодарение на тези свои качества, той успява да омае венецуелците, да ги манипулира и да ги оплете в мрежите си, давайки им фалшиви надежди за „хуманна икономика“ и край на бедността. По време на предизборната кампания, предшестваща изборите, довели на власт бъдещия тиранин, бившият президент Перес предупреждава, че страната я чакат диктатура и катастрофа, но никой не го чува. Чавес печели президентските избори през 1998 г., встъпва в длъжност на 2 февруари 1999 г. и Венецуела поема към пропастта под „вещото“ му ръководство и под зоркия поглед на неговия ментор Кастро, който на практика управлява страната в сянка.
С цел да изложим нагледно основанията си да разглеждаме чавизма и левия либерализъм като братя, ще очертаем следните сходства:
– дистопични човеконенавистни идеологии – и двете идеологии са изковани върху фалшива загриженост за добруването на социално ощетения, но в същността си и двете са изтъкани от дълбока омраза към човека – към опонента заради обективното му превъзходство и инакомислието му, но и към привърженика, който, срещу подхвърлени трохи, бива употребяван в една перверзна игра, чиято крайна цел е абсолютната власт, включително над личния живот и семейството, над човешките мисли и чувства, над ценностната система и съвестта. А овладее ли дадена идеология душата на човека, овладяването на страната/континента/света вече не изисква особени усилия.
→ Емблематичен пример за омразата на чавизма към човека е трагедията в щата Варгас през 1999 г. На 15 декември, след пороища, продължили със седмици, започват свлачища и наводнения. Щатът е опустошен от природното бедствие и на практика е превърнат в огромен масов гроб. САЩ предлагат помощ, която Чавес отказва по политически причини, без мисъл за пострадалите. „За него чуждата смърт е инструмент за политическа борба”, споделя Карлос-Алберто Монтанер в цитирания по-горе документален филм.
→ Немалко примери можем да дадем и за омразата на левите либерали към човека, но може би най-болезненият, спотаеният вик на западната душа, е системното прикриване на нападенията, изнасилванията и убийствата, извършени от (нелегални) имигранти, принуждаването на жертвите и семействата им да мълчат и опитът да бъдем убедени, че престъпността, в най-бруталния ѝ вид, е „част от живота в големия град”, както се изразява кметът на Лондон Садик Хан – и е най-добре да свикнем с нея, да се примирим и да си траем. Новите болшевики са и най-пламенните поддръжници на аборта, който остана водещата причина за смърт в света дори по време на пандемията. Същите мизантропи разглеждат човека като паразит, който унищожава природата, заела мястото на Бог в техния светоглед;
– целева група на чавизма – бедните и необразовани хора / целева група на левия либерализъм – малцинствата (жени, сексуални, расови, етнически, религиозни малцинства и др.).
→ Общото между двете целеви групи е, че и на едните, и на другите се внушава, че са онеправдани и че за компенсация им се полагат привилегии, без да се стараят да ги извоюват – не равен старт, а равни резултати. В този смисъл, съвсем естествено, за чавизма е от първостепенно значение броят на живеещите в нищета да е възможно най-висок, както за левия либерализъм е жизнено важно обществото да бъде раздробено на колкото се може повече малцинства, на които да бъде присъден съответния жертвен статус, за да бъдат манипулирани и държани в плен на противоестествени обещания проблемите им да бъдат разрешени не чрез осигуряване на икономически ръст, създаване на работни места и възможности за професионално развитие, а оттам – финансова осигуреност и по-висок стандарт на живот, а чрез подаяния, взети насила от „облагодетелстваните“ групи – богатите при чавизма и „привилегирования“ бял хетеросексуален мъж християнин при левия либерализъм. Оттук логично следва третото сходство между двете идеологии;
– властимащите при чавизма – идват от най-ниските социални слоеве, сдобиват се с власт, благодарение на вярната си служба на режима, обикновено са необразовани, некомпетентни, нарцистични, арогантни, агресивни, незачитащи закона, недопускащи чуждо мнение – с тях е невъзможно да се води диалог и са склонни да унищожат всеки инакомислещ, включително физически; властимащите при левия либерализъм пък идват от средната класа или от висшите социални слоеве, като първите също се сдобиват с власт, благодарение на вярната си служба на управляващата върхушка, а вторите получават властта като наследство от родителите си, хвалят се с дипломи от престижни университети, които обаче в повечето случаи не са свидетелство за добро образование, а за качествена индоктринация в „правата вяра“.
→ Оттук нататък особеностите на левите либерали се припокриват с тези на чавистите, като също блестят с некомпетентност, нарцисизъм, арогантност, агресия и нетърпимост към чуждото мнение. Те са неспособни да водят цивилизован диалог и с удоволствие биха разкъсали всеки, който им противоречи, с тази разлика, че са „по-елегантни“ в разправата с врага, като не го унищожават физически, а му прилагат културата на заличаване – тормозят го онлайн и на живо, организират му очерняща кампания, оказват натиск на работодателя му да го уволни, дори се намесват в семейството му, притискайки близките му или да се разграничат от него, или ще последват съдбата му, като крайната цел е пълното социално остракиране на „прегрешилия“, докато чавизмът залага основно на традиционните методи на физически мъчения и убийства.
→ Чавес избира за свой „престолонаследник“ Николас Мадуро – бивш негов телохранител и шофьор, като изборът пада върху него заради близостта му с кубинския режим. В България, благодарение на отдадеността си на ляво-либералната идея, в Народното събрание успяват да влязат лица, като проваления певец Стоян Михалев, „останал в историята на музиката“ точно с два хита от 90-те години – един с група „Киора“ и един дует, министър на правосъдието става един от лидерите на „демократичната“ общност – Христо Иванов, за когото не е известно да притежава юридически опит извън шапката на либералните НПО-та, а министър на културата – редовно изглеждащият неадекватен Атанас Атанасов, имащ предполагаема заслуга за пренасочването на държавни средства към драг куин шоу;
– цензура и овладяване на медиите – една от основните характеристики и на двете идеологии, целяща Оруелово промиване на мозъците на хората и пълен контрол над съзнанието и действията им в услуга на властта.
→ В началото на управлението си, Уго Чавес репресира основните телевизионни канали във Венецуела RCTV (Radio Caracas Televisión), Venevisión и Televen, като спира излъчването им. След като успява да овладее втория и третия, през 2007 г. закрива RCTV заради опозиционно му съдържание и упорития му отказ да преклони глава пред режима. В нашата действителност положението не е много по-различно. Независимо че закриването на медии е рядкост (като например закриването на обществените медии в Полша от правителството на Доналд Туск), овладяването им от левия либерализъм и употребата им за пропаганда и индоктринация на населението е очевадно и предизвиква погнуса у незаразения от ляво-либералната чума зрител. Именно това е причината за небивалия успех на подкастите в платформите за видеосподеляне, като тези на Джо Рогън (най-влиятелният подкаст в света) и Тъкър Карлсон, направил забележителен удар с интервюто си с руския президент Владимир Путин;
– реч на омразата, преследване, репресии и подстрекаване към насилие към опонентите при чавизма – основните определения, с които са наричани опонентите на Чавес и Мадуро, са escuálidos („мръсници“, „мизерници“) и golpistas („превратаджии“), но те са само повърхността на айсберга – речите на двамата диктатори, особено на първия, са изпълнени с всевъзможни обиди и вербална агресия към всеки дръзнал да им се опълчи („глупаци“, „тъпанари“, „клоуни“, „нещастници“, „проклети да сте“ и т.н.) / реч на омразата, преследване, репресии и подстрекаване към насилие към опонентите при левия либерализъм – водещо е определението „фашисти“,, включващо в себе си характеристики, като „сексисти“, „расисти“, „ксенофоби“, „варвари“ и прочее, но в този случай също можем да говорим за огромен набор от обиди, засягащи всичко, свързано с опонента – външен вид, интелектуални способности, образование, професионална реализация и др. Към хулите и в двата случая трябва да добавим и многобройните лъжи, клевети и всевъзможни постановки.
Цялостната реторика и на чавизма, и на левия либерализъм е реториката на страхливеца, който няма аргументи, с които да обори съперника си, затова го обижда, изфабрикува му „прегрешения“, създава отровна атмосфера и подстрекава не само към психически тормоз, но и към физическо насилие над опонента, независимо дали става дума за силен на деня, или за човек от народа.
→ Емблематично е определението, дадено от Хилари Клинтън, за привържениците на републиканците – deplorables („жалкари“). Комедийната актриса Кейти Грифин се снима с „отрязаната“ глава на президента Доналд Тръмп по време на първия му мандат. В края на октомври 2024 г. Джо Байдън, сякаш, за да не приключи мандата си, без да се е отчел и по този параграф, нарича привържениците на Тръмп garbage („боклуци“). В отговор кандидатът за президент поръчва боклукчийски камион с неговите символи и го включва в кампанията си. По-късно се явява на предизборен митинг с боклукчийска жилетка, като заявява, че не той и привържениците му са боклуците; те са тези, които ще изхвърлят боклука.
Спокойно можем да твърдим, че реториката на демократите през последните осем години е призив не само за убийството на Тръмп, но и на всеки инакомислещ, и логично доведе до тазгодишните опити за покушение над „Лошия оранжев човек“.
В България един от най-скандалните случаи е публикация във Фейсбук на преподавателя по политология и изявен ляво-либерален гуру Евгений Дайнов, нарекъл протестиращите срещу Зелената сделка миньори, осигуряващи част от електроенергията на България, „диви орди“, „блатни твари“, „кръвосмесени джуджета“ и „диваци“. По-рано, по време на протести, организирани от ляво-либералната общност, която парадоксално в България нарича себе си „десница“, активисти носеха ковчези, мятаха риба и палеха слама в краката на полицаите.
→ Докато част от венецуелската опозиция е в затвора или в изгнание, враговете на левия либерализъм имат друга съдба. Дж. К. Роулинг, например, от години е подложена на системен тормоз и получава заплахи за живота си заради позицията си, че трансжените не са жени. В Хърватия, патриотичният певец Марко Перкович – Томпсон е тероризиран редовно от левите либерали, като тормозът над него, след като преминава през данъчни проверки и забрана да пее в определени държави от Европейския съюз, стига до незаконното нахлуване на журналистката Данка Дерифай в дома му, докато там се намират сами три от петте му деца. У нас певицата Милена Славова е подложена на жесток психически тормоз, след като се противопоставя публично на провеждането на „София прайд“. Първоначално Милена е засипана с хули, гаври и заплахи за убийство, а впоследствие е дадена и на съд. В крайна сметка здравият разум възтържествува и Славова е оправдана от Върховния съд;
– недопускане на друга гледна точка – с изповядващите и двете идеологии е невъзможно да се води конструктивен диалог, тъй като типичното им поведение е да крещят наизустени и стерилни опорни точки, без да влагат собствена мисъл, което елиминира възможността им за адекватна аргументация, заместена от словесна агресия, лични нападки и стремеж към подценяване и унижение на опонента;
– насилие при чавизма – окървавени мирни протести, терор, мъчения и убийства на опозиционери, журналисти и граждани, арести на опозиционни лидери / насилие при левия либерализъм – през изминалата година се видя по-ясно от всякога, че ляво-либералният мейнстрийм е готов на всичко, за да не изпусне властта, включително на убийство.
→ На 15 май 2024 г. словашкият министър-председател Роберт Фицо е прострелян в корема в град Хандлова, където се намирал за правителствено заседание. Той е прострелян, докато отивал на среща със свои привърженици. Стрелецът е идентифициран като Юрай Цинтула – 71-годишен крайноляв активист. Четири месеца след опита за убийството му Фицо получава плик с куршум от неизвестен подател. В САЩ, кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп е ранен при опит за покушение на 13 юли в Пенсилвания по време на предизборен митинг. Извършителят е Томас-Матю Крукс, също привърженик на лявото. След покушението излезе наяве, че полицията е знаела какво предстои, но не е направила опит да спре стрелеца. Два месеца по-късно следва втори опит за убийство на Тръмп, докато играел голф на игрището си в Уест Палм Бийч във Флорида. Опити за убийство над представители на лявото към момента на писането на тази статия не са документирани. Да не забравяме и погромите, грабежи, палежи, оскверняване на паметници, гаври и убийства на невинни хора от страна на крайнолявата расистка организация Black Lives Matter с подкрепата на друга крайнолява терористична организация – „Антифа”;
– самоубийствени икономически политики при чавизма – фактът, че през 1998 г. минималната работна заплата във Венецуела е 307 долара, през 2002 г. за кратко се покачва до 408 долара, за да се срине до 56 долара през 2014 г. и един долар през 2018 г. е достатъчно показателен; през 2017 г. инфлацията в страната е 678,60% – най-високата в света, като на второ място е Ангола с едва 29,59%.; „Мисля, че чавизмът е фантастична колекция от всички грешки в икономическата политика, допуснати в историята“, казва Рикардо Хаусман – икономист и преподавател в „Харвард“, в документалния филм, на който избрахме да се позоваваме / самоубийствени икономически политики при левия либерализъм – скопяване на икономиката в името на идеологически постулати, като нееднократно опроверганата лъжа, че човешката дейност има вина за климатичните промени и стремежът към икономическо благополучие е убийствен за природата, или също опровергания постулат, че ако допуснем в държавите си милиони необразовани и нежелаещи да се образоват и да работят мигранти от Третия свят, те ще се влеят успешно в икономиката ни и ще допринасят за развитието ѝ и за нашето устойчиво благоденствие;
– корупция при чавизма – Държавата на практика се слива с организираната престъпност; благодарение на петрола и на наркотрафика, управленският „елит“ на Венецуела, състоящ се от до вчера бедни като църковни мишки свръхамбициозни нагаждачи, се сдобива с несметни богатства / корупция при левия либерализъм – свикнали сме да мислим, че корупцията върви ръка за ръка с бедността и че в богатите и добре уредени общества тя е изключение, а не правило, но действителността е много по-различна от това, което ни внушава ляво-либералната пропаганда.
→ Кратка история за наркодържавата Венецуела. През 2015 г. испанският вестник ABC информира, че тогавашният председател на венецуелското Народно събрание Диосдадо Кабейо (днес министър на вътрешните работи, правосъдието и мира) и синът на Чавес – Уго-Рафаел, са разследвани от САЩ за връзки с наркотрафика. Според журналиста Емили Бласко самолети на PDVSA – Държавната нефтено-газова компания на Венецуела, са използвани за пренос на дрога. Разследването започва, след като капитан Леамси Саласар получава убежище в САЩ и започва да сътрудничи на американските власти. Саласар е шеф на охраната и личен асистент на Уго Чавес в продължение на десет години. След смъртта на диктатора става личен асистент на Кабейо. През цялото време обаче той успява да стои настрана от престъпната дейност на шефовете си (което придава по-голяма тежест на показанията му), впоследствие се отрича от чавизма и от САЩ разобличава Кабейо като главатар на Картела на слънцата. Картелът се състои предимно от членове на правителството и военни, а името му идва от нашивките на униформите на венецуелските генерали. Дрогата е с произход от Колумбия, произведена е от марксистко-ленинистката терористична организация ФАРК, минава през Венецуела и чрез мексиканските картели стига до САЩ и до Европа. Саласар разкрива и че Куба покровителства канали за трафик на дрога от Венецуела към САЩ и дори оказва помощ на трафикантите. В своя защита Кабейо твърди, че обвиненията са нападка срещу Боливарската революция. Саласар разобличава също Тарек ел Аисами – губернатор на щата Арагуа, свързан с ислямистки мрежи, и Хосе-Давид Кабейо – брат на Диосдадо Кабейо и министър на промишлеността, отговарящ за финансите на Картела на слънцата. Дисидентът свидетелства, че парите се перат през Държавната нефтено-газова компания. Преди Саласар, подобни показания дава и Еладио Апонте – бивш председател на наказателното отделение на Върховния съд на Венецуела, получил също убежище в САЩ като защитен свидетел.
→ Наркоплеменниците. Също през 2015 г. в Хаити са арестувани от американската Агенция за борба с наркотиците Ефраин-Антонио Кампо Флорес и Франсиско Флорес де Фрейтас – племенници на Силия Флорес, съпругата на Николас Мадуро, при опит да пренесат осемстотин килограма кокаин в САЩ. Двамата са осъдени година по-късно, а през 2022 г. са върнати на Венецуела като част от размяна на затворници.
→ Хънтър Байдън – син на президента Джо Байдън, е знаменосецът на корупцията в Западния свят. Разкритията за моралната поквара и корупционните му практики започват, след като Байдън-син дава компютъра си на поправка и забравя за него. Техникът, притеснен от незаконното съдържание в него, се свързва с ФБР, които започват разследване, но умишлено го протакат. В компютъра са открити сто хиляди имейла, есемеси, банкови документи, еротични снимки с непълнолетни… Информацията от устройството стига до мозъчния тръст „Марко Поло“, създаден от Гарет Зиглер – бивш служител на Белия дом по време на управлението на Тръмп. „Марко Поло“ изготвя доклад от 630 страници, в който са изброени 459 престъпления, като са приложени съответните доказателства. Докладът обаче е покрит и от ФБР, и от медиите, включително от социалните мрежи, които цензурират темата преди изборите през 2020 г. Самият Марк Зукърбърг признава, че му е било наредено да го направи. По това време дори е лансирана лъжата, че става въпрос за руски заговор. Относно престъпленията, става въпрос за корупция и търговия с влияние в чудовищни размери – сделки с украинската компания „Бурисма“, с Китайската комунистическа партия и с китайски олигарси, с Казахстан, с Мексико, с Либия. Събитията са по времето, когато Джо Байдън е вицепрезидент на САЩ. Имейли доказват, че Байдън-старши също е участвал в корупционните практики. Документирани са и сексуални престъпления, проституция, порнография и др. Хънтър Байдън сам се е снимал и е качвал голи снимки и порно клипове в порно платформи. Налични са и имейли, в които членове на семейството му заявяват, че не искат той да остава насаме с децата им при семейни събирания. Има доказателства и за притежание и употреба на наркотици от страна на Байдън-син. През юни 2024 г. той е признат за виновен, че през 2018 г. е прикрил от властите, че е наркозависим, за да купи огнестрелно оръжие. През септември 2024 г. синът на Джо Байдън се признава за виновен по девет обвинения за неплащане на данъци.
→ Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен е разследвана за корупция и конфликт на интереси, свързани с преговорите за ваксини срещу коронавируса с изпълнителния директор на „Пфайзер” Алберт Бурла. През 2021 г. ЕК и „Пфайзер” подписват договор за доставката на деветстотин милиона дози. Заради съмнително високото количество сделката е предоговорена, но през 2023 г. в белгийския град Лиеж тръгва дело по случая, към което се присъединяват Унгария и Полша. Впоследствие Полша се оттегля, след като на власт в страната идва правителството на Доналд Туск. През 2024 г. случаят е поет от европейски прокурори;
– ръст на престъпността и безнаказаност
→ През 2023 г. столицата на Венецуела – Каракас, е сред петдесетте града с най-много убийства на сто хиляди души в света, докато през 2021 г. в същата класация влизат цели 11 венецуелски града. За 2022 г. Венецуела е най-опасната държава в Карибския регион след островните държави Ямайка, Търкс и Кайкос и Санта Лусия, като са регистрирани средно 26 убийства на ден. По-голямата част от насилието е дело на малки банди, а не на организираната престъпност. Кървяща рана в сърцата на венецуелците и до днес е смъртта на бившата Мис „Венецуела” и актриса Моника Спеар, убита през януари 2014 г., заедно със съпруга си, пред очите на петгодишната им дъщеря. Действието се развива на магистралата Валенсия – Пуерто Кабейо, а извършителите са младежка престъпна банда. Да бъдеш Мис „Венецуела“ е венецуелската мечта, затова страната изживява болезнено убийството на Спеар – мъката по бившата кралица на красотата е и мъка по хилядите невинни жертви, изгубили живота си във Венецуела през последните двайсет и пет години. Убити от престъпни банди са и актьорът Янис Чимарас и певецът Хосе-Антонио Бордел – доказателство, че в латиноамериканската държава няма значение дали си богат и известен, или си редови гражданин. Чавизмът може да убие всекиго.
→ Във Великобритания, в продължение на години, местните власти и полицията, страхувайки се от обвинения в расизъм, прикриват пакистански банди, отвличали и изнасилвали бели момичета. В град Родъръм жертвите са 1500 за петнайсет години. Още по-зловещо е, че в град Телфорд полицията класифицира случаите като „детска проституция“ и хвърля вината върху децата. В шведските градове пък, има цели квартали, превърнали се в бойно поле, наподобяващо Ивицата Газа, от които полицията е вдигнала ръце. Да не забравяме и новогодишната нощ в германския град Кьолн през 2016 г., когато стотици жени станаха жертви на сексуално насилие от страна на посрещнатите с плюшени мечета няколко месеца по-рано „гости“ на тогавашния канцлер Ангела Меркел. Изобщо, ръст на престъпността се усеща навсякъде, където има „културно обогатяване“;
– оскъдица при чавизма – дефицит на всичко – ток, питейна вода, лекарства, хранителни стоки, средства за хигиена, дори гориво, при положение че Венецуела е най-богатата на петрол държава в света / оскъдица при левия либерализъм – тъй като левият либерализъм избуява най-напред в САЩ и в Западна Европа, които са много богати общества, все още не е успял да докара оскъдица, каквато се наблюдава във Венецуела, но, ако не бъде сложен край на самоубийствените икономически политики, ще загубим приличния стандарт на живот, с който сме свикнали, и ще се доближим до „красотата“ на чавизма.
→ През последните години се набиват на очи безспирните кампании против неща, които повечето от нас приемат като естествени достижения на цивилизацията и привилегия, каквато бабите и дядовците ни не са имали, като лесния достъп до храна, средствата за лична хигиена, перилните и почистващите препарати, новите дрехи, битовата техника, отоплението през зимата и охлаждането през лятото, пътуванията, че дори и самата хигиена – учат ни да се къпем по-рядко, да перем по-рядко, да не пускаме „излишно“ водата в тоалетната и прочее, и то след като по време на пандемията лекарите се умориха да ни обясняват колко е важна хигиената за предотвратяването на зарази. Заговори се и за принудително настаняване на квартиранти в свободни жилища, докато в Испания от години се борят със самонастаняването в чужди жилища (не е задължително да са необитаеми), като собствениците на имотите са напълно изоставени от Държавата и се налага да се обръщат към частни организации за борба с това явление. Целта на всичко това е да бъдем лишени от собственост и от блага и да бъдем върнати векове назад. Парадоксалното е, че именно левите либерали непрекъснато акцентират върху прогреса, докато всичките им политики водят само към регрес и мизерия;
– голям враг, виновен за всички политически, икономически и социални провали на режима – за чавизма това са САЩ, докато за левия либерализъм това е „фашизмът“, т.е. белият хетеросексуален християнин, представляван от Доналд Тръмп, Виктор Орбан, Жаир Болсонаро, Хавиер Милей, Наиб Букеле, че дори и Владимир Путин, който по правило е възприеман като главатаря на дяволите в Ада;
– чума, пълзяща и из други държави – заразата на чавизма плъзва из Колумбия, Еквадор, Боливия, Аржентина, Бразилия, Хондурас, Никарагуа, Мексико и стига чак до Испания, докато левият либерализъм пълзи из целия Западен свят – Европа, САЩ и Канада, Латинска Америка (на някои места успешно съжителства с чавизма), Австралия и Нова Зеландия.
Както чавизмът, така и левият либерализъм са доказателство, че голямата власт, попаднала в ръцете на малки хора, комплексирани страхливци и алчни за власт и пари политически и преди всичко човешки нищожества, може да бъде смъртоносна… за човека, за страната, за цивилизацията. Последните двайсет и пет години показват, че във Венецуела моралният резерв, непримиримостта и жаждата за свобода са неизчерпаеми, докато в Западния свят бива насърчавана култура на безгръбначност. Пред очите ни израснаха поколения, готови да се превърнат в червен килим, по който да мине всеки наш, западен, Чавес или Мадуро, в замяна на малко подхвърлени трохи и гарантиране на „свещеното“ им право на хедонизъм и бездушие. „Нека с риск да пропадна, поне за миг полетя”, пее Кирил Маричков. Това усещане венецуелците, борещи се срещу мракобесния режим в страната си, го изпитват всеки ден. В Западния свят, за наш срам, важи приказката, че охлювът стига далече с пълзене, но никога не полита. Вероятно е време да се замислим над тази фрапираща разлика, преди да сме катастрофирали като Венецуела… Защото се съмнявам, че така разглезени, изнежени, егоистични и бездушни, ще намерим моралната и физическа сила да се изправим срещу злото, което отдавна е тук, докато ние сме заети да „живеем за мига“ и не го забелязваме.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
