Терорът на болшевиките над руската интелигенция
През първите години след Октомврийската революция милиони хора, подгонени от ужаса на насилието на болшевиките, напускат Русия. Между тях са и много от представителите на науката, литературата, изкуството, защото са обявени за нетрудови елементи и за тях са определени най-ниските дажби в годините на жестокия глад и мизерията в страната. На власт са прости и свирепи индивиди, обладани от класова омраза и жадни за мъст, презиращи интелигентните хора, които осигуряват на страната икономически и културен прогрес.
През декември 1917 г. Михаил Булгаков пише в писмо до сестра си: „Наскоро при пътуването си до Москва и Саратов бях принуден да видя със собствените си очи това, което не бих искал да видя отново. Видях сиви тълпи, смазващи се и скръбни, обръщащи чаши във влака, видях как мачкат хора, видях разрушени и изгорени къщи в Москва… Тъпи и зловещи лица… Видях тълпи, обсаждащи входовете на пленените и затворени банки, гладните опашки пред магазините, видях преследвани и жалки офицери, видях страниците на вестниците, където пишеха само за едно нещо: за кръв, която тече на юг и на запад, и на изток. Видях всичко със собствените си очи и разбрах веднъж завинаги какво се беше случило.“
Владимир Набоков описва ситуацията през 1918 г. в Крим: „От Севастопол пристигнаха опитни картечари и палачи, при което попаднахме в извънредно неприятно и унизително положение, когато наоколо безспирно бродеше безсмислената преждевременна смърт поради това, че господстваха човекоподобни и се сърдеха, ако нещо не им е по вкуса.“[1]
Ситуацията в Киев описва в спомените си Валентин Оболонски: „Болшевиките започнаха артилерийски обстрел на централната част на града, където имаше само мирни жители… Загиваха съвсем невинни хора. Стрелбата продължи две седмици. Хората се криеха, както можеха… Разстрелваха хората за хубавите им ботуши, за интелигентната външност, за това, че са им бели ръцете. Разстрелваха ги по парковете и градинките или направо на улиците.“[2]
От Русия бягат Владимир Горовиц – един от най-великите пианисти на света; гениалният цигулар Яша Хайфец; световнопризнатите композитори и диригенти Сергей Рахманинов, Игор Стравински, Сергей Прокофиев, Александър Глазунов, Сергей Кусевицки и др.; неповторимият Фьодор Шаляпин; балерините Анна Павлова, Матилда Кшесинска, Тамара Карсавина; балетмайсторът Серж Лифар; хореографът Михаил Фокин – основоположник на класическия романтичен балет на XX век и много други изключително талантливи хора на изкуството.
През декември 1917 г. на въпроса за отношението на новата власт към интелигенцията Ленин отговаря: „Войната не е на живот, а на смърт… С тях трябва да се разправяме и при най-малкото нарушение… На едно място ще ги поставят в тюрма… На друго място – ще чистят нужниците. В трето – ще ги снабдят, след излизане от карцера, с жълти билети… В четвърто – ще ги разстрелят на място… Колкото по-разнообразно – толкова по-добре и толкова по-богат ще е колективният опит.“[3]
Забележителни художници се разделят с болшевишкия ад и търсят нормaлен живот в Европа и САЩ. Сред тях са Марк Шагал, Василий Кандински, Александър Бенуа, Леон Бакст, Константин Коровин, Юрий Анненков, Мстислав Добужински. Писатели и поети, като Александър Куприн, Иван Бунин, Евгений Замятин, Константин Балмонт, Дмитрий Мережковски, Зинаида Гиппиус, Надежда Тефи, Владимир Набоков и много други намират спасение в чужбина.
През лятото на 1918 г. е арестуван Александър Блок по подозрение, че участва в заговор на левите есери, а по измисленото дело на „Централния комитет на партията на кадетите“ са арестувани Владимир Немирович-Данченко и Иван Москвин. През октомври 1920 г. е арестуван Сергей Есенин. По изцяло фалшифицираното „дело Таганцев“ са разстреляни 97 души, между които и Николай Гумильов. По същото дело са „прихванати“ и тежко репресирани художници, лекари, архитекти и др.
През 1919 г. Ленин и Троцки получават неочакван „червен подарък“ от САЩ. На 21 декември 1919 г. там са арестувани 249 бивши поданици на Руската империя, които яростно пропагандират левите си възгледи, и с кораба „Бъфорд“ са експулсирани в Съветска Русия. „Подаръкът“ е приет от руснаците, а Ленин лично се среща с анархиста Александър Беркман и феминистката-анархистка Ема Голдман и им предлага да събират материал за бъдещия Музей на революцията. През 1921 г. и двамата по собствено желание напускат страната, защото бързо разбират за каква революция става дума[4].
След края на Гражданската война, в която загиват милиони хора, Ленин обявява нова икономическа политика (НЕП). Настъпва известно оживление на пазара, икономическата активност на населението нараства, стоковият дефицит се преодолява и много от представителите на интелигенцията си въобразяват, че това е началото на свободата и демокрацията. Те свикват конгреси на своите творчески и професионални съюзи, започват да се изказват свободно, излизат в пресата със смели статии, в които критикуват съветската власт. Болшевиките нямат нито време, нито намерение да влизат в разговор по същество с интелигенцията относно демокрацията, гласността, свободата и пътя за развитие на страната. Те решават проблема с нея „по ленински“!
През 1921 г. е разгромен Общоруският комитет за помощ на гладуващите, в който влизат много известни интелектуалци. През Гражданската война комитетът активно работи с правителствата на държавите, които помагат за спасяване от гладна смърт на милиони хора в Съветска Русия. Комитетът има собствена валутна сметка и активно преговаря с правителствата на чужди държави, защото те не искат директно да контактуват с болшевиките. Така са осигурени огромни количества храна, медикаменти и стоки от първа необходимост. През август 1921 г. Ленин публично го подлага на критика, след което той е ликвидиран. Не само това, някои от членовете на комитета са арестувани и застрашени от смъртно наказание. За тях се застъпва Фритьоф Нансен и те са изгонени в чужбина.
През 1921–1922 г. професори и преподаватели от Московския университет се противопоставят на „пролетаризацията“ на висшето училище. Ленин веднага реагира като предлага да бъдат „задължително уволнени 20–40 от тях“ и „да се удари силно“[5]. Той яростно критикува Питирим Сорокин, който публично обвинява болшевиките, че разрушават устоите на семейството: „Подобни преподаватели и учени отдавна би трябвало „вежливо“ да бъдат изпратени в страните с буржоазна демокрация. Там е мястото на подобни крепостни“[6].
В периода март–октомври 1922 г. се провеждат конгреси на учените, лекарите, учителите, икономистите, геолозите и аграрните специалисти, на които открито се критикува социално-икономическата политика на съветската власт. По повод исканията, поставени на тези конгреси, Ленин заявява, че никаква свобода и демокрация не може да се очаква в идеологическия и политическия живот на страната и заплашва: „Или вие ще се потрудите да се въздържате от изказване на вашите възгледи… или, извинявайте, ние ще се отнасяме към вас като с най-лошите и най-вредните белогвардейци.“ Когато му показват резолюцията на конгреса на лекарите, която гласи, че: „Интелигенцията е умът, честта и съвестта на народа“, той ги коригира: „Партията е умът, честта и съвестта на нашата епоха.“[7]
За икономистите и философите Ленин е категоричен: „Те не могат да направят никакви икономически промени, затова трябва да се изметат оттук. Аз не виждам как ще ги изплашим толкова, че да се махнат от Русия без масови разстрели… Интелектуалните сили на работниците и селяните растат и укрепват в борбата за сваляне на буржоазията и техните съучастници, интелигенцията, лакеи на капитала, които се имат за „мозъка“ на нацията. Всъщност това не е мозък, а говно. Изобщо професорите-икономисти не са нищо друго освен учени душеприказчици на класата на капиталистите, а професорите по философия са учени душеприказчици на теолозите. Такива хора трябва да притиснеш до стената и ако не се подчиняват, да ги потопиш в калта.“[8]
По искане на Ленин в Наказателния кодекс е включено наказанието „изгонване от Съветска Русия“ или затвор за „пропаганда и агитация“, а за самоволно връщане в страната – разстрел. В медиите започват да се появяват статии-доноси, които „уличават“ журналисти, автори и издателства в „пропаганда и агитация“. Съставят се и списъци на хора, които трябва да бъдат изгонени от страната.
През май 1922 г. Ленин настоява за ожесточаване на терора: „Съдът е длъжен да не пречи на терора; да се обещава (б.а. отслабване на терора), това е самозалъгване или заблуда, а трябва да се обосновава принципно, ясно, без фалш и преструвки.“[9] Той предлага да бъдат насилствено изгонени зад граница учените, които не приемат болшевизма и в писмо до Сталин посочва група интелектуалци, за които няма колебания: „Да очистим Русия задълго… Всички тези – вън от Русия. Трябва да се действа веднага. Към края на процеса на есерите, не по-късно. Да се арестуват няколкостотин и без обявление на мотивите – заминавайте, господа.“[10]
Ленин дава задача на членовете на Политбюро да предложат списък на книгите и списанията с „антисъветски характер“ и авторите в тях. През юни 1922 г. Феликс Дзержински – шеф на вездесъщата Всесъюзна чрезвичайна комисия (ВЧК) – вече има списък на „антисъветските групировки сред интелигенцията“, в който попадат философи, учени, литератори, художници, артисти и др.
Философския параход
През август 1922 г. правителството издава декрет „Относно административното експулсиране“, с който се разрешава изолиране на „лица с контрареволюционни изявления“ чрез „изселване зад граница или в определени местности на РСФСР“. Набелязаните за изгонване са арестувани. Йосиф Уншлихт, зам.-председател на Обединеното държавно политическо управление (ОГПУ), ръководи арестите. Делата на изселваните се разглеждат не от съд, а от специална комисия под ръководството на Дзержински. Разпитите са проведени по предварително подготвен въпросник и на всеки е даден срок от 7 до 14 дни да се подготви за изселване.
От арестуваните се изисква да декларират, че никога няма да се завърнат в страната и при самоволно връщане ще бъдат наказани с разстрел. Някои отпадат от списъците поради застъпничеството на авторитетни болшевики от техните среди, но това не се оказва добра услуга[11]. Например писателят Евгений Замятин е „пощаден“, но след това години наред се опитва да емигрира от СССР, което му се удава едва през 1931 г. За други изваждането от списъците се оказва началото на тяхната каторжническа голгота, която в много случаи завършва със смърт или разстрел.
Болшевиките замислят експулсирането да се извърши в Германия, за което те искат входни визи от немските власти, но получават отговор: „Германия не е Сибир!“, т.е. не може в Германия да се експулсират хора, ако те не желаят. Тогава арестантите са „посъветвани“ да отидат лично в посолството и да поискат визи. Писателят Михаил Осоргин казва: „Нас убедително и трогателно ни помолиха: „Потропайте в посолството за визи, иначе ще бъдете вкарани безсрочно в затвора.“
На 29 септември 1922 г. от Петроград към Шчечин (Германия), с билети за първа класа на парахода „Обербюргермайстер Хакен“, заминават 30 професори и учени от Москва, Казан и други градове. На всеки е разрешено да вземе със себе си по едно зимно и есенно палто, два комплекта бельо, две ризи, чорапи и обувки. Изнасянето на книги, ръкописи, пари, ценности, бижута и украшения е забранено.
Няколко дни преди това от Одеса към Константинопол заминава параход с украински учени и интелектуалци, а от гарата в Москва по посока към Рига и Берлин заминават два влака с „инакомислещи“.
На 16 ноември от Петроград за Шчечин заминава и парахода „Прусия“ с общо 44 руски интелектуалци с техните семейства.
Изгонени са философите Николай Бердяев, Николай Лоский, Иван Илин, Сергей Булгаков, Лев Карсавин, Федор Степун, Сергей Трубецкой и Семьон Франк; първият директор на Пушкинския дом Нестор Котляревский; историците Фроловски и Кизеветер; физиологът Бабкин; писателят и журналист Михаил Осоргин; ръководители на училища и висши учебни заведения, в т.ч. ректорите на университетите в Петроград и Москва.
Влакове с представители на руската интелигенция заминават през Полша, Финландия и афганистанската граница за други страни. На 3 декември от Грузия са депортирани в Берлин още 60 души; на 18 декември с парахода „Жана“ от Севастопол заминава група интелектуалци, а десетки други са изгонени поединично.
По-късно Политбюро на болшевишката партия на Русия взима решение да прекрати изгонването на украински учени и интелектуалци зад граница, защото има опасност „да се укрепи за сметка на емигрантите украинското националистическо движение“. Изгонените до тогава украинци отсядат основно в Прага, където са приети радушно. По-късно представителите на украинската интелигенция са изпращани в най-отдалечените губернии на Русия.
Троцки коментира акцията по изгонването с присъщия за болшевиките цинизъм: „Ние тези хора ги изгонихме, защото да ги разстреляме нямахме повод, а да ги търпим беше невъзможно.“ Вестник „Правда“ веднага излиза със статия със заглавие „Първо предупреждение“. В интервю пред американски вестник той заявява: „Те сами по себе си са политически нищожни. Но те са потенциално оръжие в ръцете на нашите възможни врагове. В случай на нови военни усложнения те ще се окажат военно-политическа агентура на врага и ние ще бъдем задължени да ги разстреляме по законите на войната. Ето защо предпочетохме сега, в спокоен период, да ги изгоним своевременно… Изразявам надеждата си, че вие ще признаете нашата предупредителна хуманност.“[12]
До средата на 1923 г. от Русия са изгонени зад граница и в отдалечените райони на Русия от Москва, Петроград и Украйна, по различни данни, от 228 до 272 души журналисти, учени, философи, писатели и др. – цветът на руската интелигенция.
През 90-те години на ХХ век руският философ Сергей Хоружий описва във вестник „Литературная газета“ историята на изгонените от Русия през 20-те години на ХХ век интелектуалци и учени. За параходите „Обербюргермайстер Хакен“ и „Прусия“ той въвежда термина „философски параход“. Всъщност изгонените философи са само осем, но „философският параход“ се налага като събирателно название.
Прокудените от Русия приемат изгнаничеството като трагедия, но те не предполагат каква добрина е сторила за тях болшевишката власт, не само защото спасяват живота си и живота на семействата си, а защото много от тях получават на Запад добри възможности да продължат своите научни и интелектуални занимания и да добият световна известност.
Николай Бердяев е признат за водещ европейски философ, няколко пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, удостоен е със званието доктор по теология на Кембриджския университет. Написва фундаментални научни статии и книги, по-голямата част от които в Париж, където живее до смъртта си.
За кратко време след изгонването му от болшевиките Питирим Сорокин живее в Берлин и Прага, след което е поканен през 1923 г. в САЩ. От 1930 г. е професор в университета в Харвард, където основава факултет по социология, който ръководи до 1942 г. От 1965 г. е президент на Американската социологическа асоциация.
Микробиологът профессор Сергей Виноградски е поканен в Института „Луи Пастьор“ в Париж, където прави редица научни открития, залага основите на нови направления в агробиологията и става член на Френската академия на науките.
Гениалният авиоконструктор Игор Сикорски бяга от Русия. Той е включен в списък за ликвидиране, като приближен на руския император. В САЩ основава конструкторска фирма. Разработва 15 модела самолети, след което създава различни типове вертолети с широко приложение за граждански и за военни цели. С неговите вертолети са извършени прелитания на Тихия и Атлантическия океан. Удостоен с най-високото отличие на Американското общество на инженерите-механици.
За интелектуалците, които „останаха на брега“[13]
През 20-те и 30-те години в СССР са организирани десетки съдебни процеси срещу интелигенцията на основата на фалшифицирани обвинения. Хиляди известни учени и специалисти са вкарани в затвора, интернирани или разстреляни. Само в Москва в периода 1937–1938 г. от 140 професори, изправени на съд, 94 получават смъртни присъди.
Лев Карсавине философ и теолог, професор и ректор на Петербургския университет. Изгонен е през 1922 г. В Париж получава предложение от Литва и става професор в Каунас, а по-късно и в Университета във Вилнюс. През 1946 г., когато Литва е в състава на СССР, е отстранен от преподавателска дейност и през 1949 г. е обвинен, че е преподавал „реакционно-идеологическо учение и е провеждал антисъветска агитация и пропаганда, и е съхранявал в дома си контрареволюционна литература“. Осъден е на 10 години затвор, където умира през 1952 г. от туберкулоза.
Академик Иван Луполе философ, първи директор на Института по световна литература, полиглот. През 1940 г. е обвинен в шпионаж, осъден е на смърт и прекарва една година в килия за смъртни, заедно с академик Николай Вавилов, без право на разходка, без право на писма и свиждане, без право на книги, дори без право да се мие и къпе. Смъртната му присъда е заменена с 20 години концлагер и след една година умира.
Академик Николай Вавилов е химик, генетик, географ и държавен деятел със световна известност. Президент е на Всесъюзното географско дружество и на Всесъюзната академия по селскостопански науки на СССР. Директор е на Всесъюзния институт по растениевъдство и на Института по генетика на СССР. Член е на Лондонското кралско дружество и на много чуждестранни академии. Автор е на закона за хомологичните редове в наследствената изменчивост на организмите.
Арестуван е по донос през 1940 г. за вредителство и връзка с опозиционни групи. Подложен е на жестоки разпити – за 11 месеца е разпитван 400 пъти с обща продължителност на разпитите от 1700 часа. Осъден е на разстрел, по-късно заменен с 20 години въдворяване в концлагер. Умира в затворническа болница през 1943 г. от глад и мускулна дистрофия, а той всъщност е ученият, който, за да предпази човечеството от глада, създава най-голямата в света колекция от семена на култивираните растителни видове, събирани от всички кътчета на планетата.
Създателят на съветското стратегическо ракетно оръжие със среден и междуконтинентален обсег и основоположник на космонавтиката на СССР Сергей Корольов е арестуван през 1938 г. Обвинен е за участие в троцкистка организация и по време на следствието инквизиторите му чупят челюстта и получава сътресение на мозъка. Осъден е на заточение 10 години в концлагер в Източен Сибир. По-късно делото му е преразгледано и е преместен в т.нар. шарашка (секретна научно-конструкторска организация). Корольов става първият гражданин на СССР, който получава званието Герой на социалистическия труд на СССР, докато пребивава в трудов лагер. Освободен е през 1944 г.
Павел Флоренски е свещеник и религиозен философ, учен, който се занимава с химия и изследва свойствата на диелектричните вещества и техническото им приложение. Автор е на 12 признати изобретения. След ареста му през лятото на 1927 г. получава предложение да емигрира в Прага, но отказва. През 1933 г. е арестуван по донос и за 10 години е вкаран в концлагер. Четири години по-късно е ликвидиран от „тройка“ на НКВД.
Густав Шпет е философ, психолог и теоретик на изкуствата, полиглот – владее 17 езика. Професор и ръководител на Института по научна философия при Московския университет и вицепрезидент на Руската академия на художествените науки. През 1935 г. е арестуван и за 5 години е заточен в Енисейск и Томск. През 1937 г. е осъден на смърт и разстрелян. Реабилитиран е през 1956 г., а трудовете му са отново отпечатани през 1980 г. след като за повече от 40 години над тях е наложена забрана.
Философът Ян Стен е зам.-директор на Института „Карл Маркс и Фридрих Енгелс“. Изключен от болшевишката партия като „троцкистки контрабандист“ и заточен в Акмолинск. През 1936 г. е арестуван с обвинение за участие в „контрареволюционна организация“. Осъден на смърт и разстрелян.
Разстреляни са също така:Николай Горбунов – член на Академията на науките (АН) на СССР, учен-химик, секретар на Совнарком и личен секретар на Ленин, ректор на Московското висше техническо училище; академик Виктор Глушков – специалист по хидродинамика и хидротехника, участвал в проектирането на Волго-Донския канал, директор на хидрологическия държавен институт; академик Александър Самойлович – един от водещите изследователи на езика, фолклора и бита на тюркоезичните народи; член-кореспондент Ян Шпилрейн– математик и специалист в областта на теоретичната механика и електротехниката, един от основателите на Московския енергетичен институт (неговият брат също е разстрелян); член-кореспондент Александър Саткевич – професор по хидро-, аеро- и термодинамика, години наред началник на Военно-инженерната академия на Червената армия; Владимир Бенешевич – археограф и историк, специалист по църковно право, член на Руската академия на науките и член на Академиите в Страсбург, Мюнхен и Берлин. Арестуван е през 1922, 1928, 1930 и 1937 г. по обвинения в шпионаж, а през 1938 г. е убит, заедно със синовете си и своя брат.
В заточение или в затвора умиратакадемик Сергей Платонов – историк, директор на Пушкинския дом в Москва, председател на археографската комисия при АН СССР; член-кореспондент Григорий Левитски – генетик, който заедно с академик Вавилов е основоположник на цитологическите и ембриологическите изследвания във Всесъюзния институт по растениевъдство; академик Николай Тулайков – виден учен в областта на почвознанието и агрономическите науки, завеждащ катедра в Саратовския селскостопански институт; член-кореспондент ГригорийЦеретели – професор, филолог-елинист и палеограф, завеждащ библиотеката на Държавния университет в Тбилиси и много други.
[1] Иванова, Огняна. „Червено знаме, бодлива тел. Свидетелства за трагедията в Русия“, Изд. Рива, 2019 г., с. 28.
[2] Пак там, с. 37–38.
[3] Ленин, В. И. Полн. собр. соч. т. 35, Москва, Политиздат, 1997 г., с. 200, 201, 204.
[4] Герасимов, Николай. „Философский пароход“ 1922 года: история эмиграции интеллектуалов, 7 июля 2022 г., daily.afisha.ru.
[5] В края на 1921 г. ВЧК изгонва от страната лидерите на анархистите, а меншевиките са изселени в отдалечените райони на Русия.
[6] Ленин, Владимир. „За значението на войнстващия материализъм // Под знамето на марксизма, № 3“, 12 март 1922 г.
[7] Герасимов, Николай. „Философский пароход“ 1922 года: история эмиграции интеллектуалов, 7 июля 2022 г., daily.afisha.ru. На 27–28 юни са арестувани лекари, участници в конгреса на лекарите и впоследствие са изселени.
[8] Чумаков, Александър. „Философский параход. 100 лет без покаяния“, изд. „Проспект“, Москва, 2022 г., с. 44–45.
[9] Ленин, Владимир. Полн. собр. соч. т. 45, Москва, Политиздат, 1997 г., с. 190.
[10] Писмо на В. И. Ленин до Сталин, 16 юли 1922 г. – Във: А. Н. Чумаков. „Философский параход. 100 лет без покаяния“, изд. „Проспект“, Москва, 2022 г., с. 104–105.
[11] На заседание на комисията по експулсирането от 31 август 1922 г. е решено 28 души (9 от Петербург и 19 от Москва) да отпаднат от списъците за изгонване.
[12] Герасимов, Николай. „Философский пароход 1922 года: история эмиграции интеллектуалов“, 7 июля 2022 г., daily.afisha.ru.
[13] Чумаков, Александър. „Философский параход. 100 лет без покаяния“, изд. „Проспект“, Москва, 2022 г.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
