Читателят може би се е запитвал: Какво се случва в света днес? Защо младите хора вече не желаят да се женят или да имат деца? Как е възможно абортът да се е превърнал в основен лозунг на много предизборни кампании? Защо толкова много хора искат да сменят пола си? Това са въпроси, които се отнасят до фундаментални проблемни теми днес като семейството, живота и личната идентичност.
Някои хора смятат, че промяната в тези ценности е спонтанен продукт на модерността, но в тази статия бих искал да изложа друго мнение. Както ще видим по-долу, Европа е жертва на културна офанзива, чиято цел е да разруши християнските ценности и да ги замени с материалистична и атеистична визия.
Това, което днес е известно като културен марксизъм, прогресивизъм или уокизъм, води началото си от размислите на идеолога Антонио Грамши, основател на Италианската комунистическа партия, който предвижда провала на ортодоксалния марксизъм, основан на класовата борба, премахването на частната собственост и господството на държавата над индивида и обществото.
По време на едно пътуване до Москва по повод среща на Коминтерна, Грамши отбелязва, че за да остане на власт, руският комунистически режим е принуден да репресира жестоко собствения си народ, включително селяните и работниците, което представлява идеологическо противоречие.
Грамши открива, че руският народ е много по-привързан към религиозните си убеждения и към собствената си земя, отколкото към обещанията на марксистката утопия. Тогава той предлага на комунистите да разработят стратегия, основаваща се на унищожаването на ценностите, произтичащи от религиозните убеждения и от националните и семейни традиции, след което да ги заменят с други – от материалистичен характер.
Италианският мислител изтъква необходимостта от постигане на културна хегемония, дори и това да отнеме време, за да се наложи марксизмът в обществото, без да се налага да се упражнява насилие. Като метод за постигане на тази цел, той предлага да се поеме идеологически контрол върху образованието, медиите и културата.
Грамши не успява да осъществи идеите си, тъй като прекарва последните години от живота си в затвора, но те са „индустриализирани“ от екип от философи, психолози, психиатри, психоаналитици, писатели и университетски преподаватели неомарксисти, обединени около така наречената „Франкфуртска школа“.
Този екип, в който влизат Херберт Маркузе и Теодор Адорно, разполага с огромно финансиране и е посветен на разработването на материалистически теории, насочени срещу родината, семейството, живота и религиозните убеждения. Франкфуртските идеолози са авторите на сексуалната революция, джендър идеологията и моралния релативизъм, както и на много други тези, които се стремят да заличат всички следи от християнството на Запад. Теориите им засягат практически всички области на човешкото познание, включително и музиката, които се разпространяват широко в Съединените щати и Европа, възползвайки се от силата на новосъздадените средства за масова информация: преса, радио, кино и телевизия.
Мултикултуралистките теории, климатичният катастрофизъм, конфронтацията между расите, индигенизмът и много други тези, които се разпространяват на Запад, са до известна степен производни на франкфуртските философии. Последиците от тази културна офанзива са дори по-вредни от куршумите на стария комунизъм, защото вместо да убиват тялото, те убиват душата, особено тази на младия човек.
Докато в продължение на години международната левица посвещаваше огромни усилия за постигане на хегемония на своята мисъл, консервативните сили не само пренебрегваха тази културна война, но дори не осъзнаваха, че тя се случва; отчасти защото падането на Берлинската стена сякаш сочеше края на комунизма. А в някои случаи партиите, които номинално са десни, прегърнаха културните теории на неомарксизма, попадайки в ръцете на враговете на Запада.
Накратко, ортодоксалният марксизъм, който се нуждае от употреба на насилие, за да се наложи, (както Съветският съюз правеше в продължение на десетилетия в Централна и Източна Европа), постепенно беше заменен от неомарксизма, който не се нуждае от нито един куршум, за да доминира над народите, а го прави чрез културна хегемония.
Едва преди няколко години консервативните групи започнаха да разбират сериозността на проблема и затова вече осъждат опасността, която представлява марксистката културна война.
Осъждането ѝ, обаче, не е достатъчно. Необходимо е да се предложи алтернатива, особено на най-младите, които са израснали потопени в света на социалните мрежи и средствата за масова информация, доминиран от прогресивизма. Достатъчно е да се проучат програмите на Холивуд и Нетфликс, за да се види, че те популяризират най-вредните и пагубни антиценности.
В този смисъл би било удобно да се разработи стратегия на три фронта: първо, масово да се обяснява какво е културният марксизъм и как действа; второ, консервативните правителства трябва да разработват и финансират публични политики, насочени към борба с марксистката културна война; и трето, да се насърчават контактите с класически творци, които популяризират ценностите на християнската цивилизация.
Произведенията на гениите на класическото изкуство – като Шекспир, Шилер, Сервантес, Данте, Моцарт, Бетовен, Верди, Да Винчи, Рафаело и Брунелески, както и много други, обогатяват духа, трогват ни с красотата си, възвеличават най-доброто от човечеството, насърчават добродетелите и в крайна сметка предават оптимизъм и увереност в бъдещето.
Освен личната вяра, най-добрата и ефикасна противоотрова срещу културния марксизъм е натрупаното през вековете съкровище от произведения на изкуството – литература, поезия, театър, музика, живопис, скулптура или архитектура – в които се възвестява любящият Бог, които потвърждават, че хората са създадени по негов образ и подобие, и които защитават съществуването на неизменни истини, валидни за цялото човечество, независимо от времето и мястото. Те утвърждават ценността на живота, семейството, родината и свободата.
Младите хора истински желаят да търсят трансцендентен смисъл на живота си и да защитават традиционните ценности на семейството и родината си, но трябва да им бъдат предоставени необходимите за целта инструменти. Това е голямото предизвикателство пред консервативните сили днес.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
