„Заради бълхата изгарям юргана“ е българска поговорка, която означава, че за решаването на маловажен проблем сме способни да жертваме нещо голямо, без такава жертва да е нужна. Оказва се, че тази поговорка може да е валидна и за отношението спрямо нашата, европейска цивилизация, в контекста на реакцията срещу ляволибералния мейнстрийм и неговите основни проявления.
Тези проявления са еднозначно вредни, макар някои от тях да се развиват с различна сила в Европа и отвъд Атлантическия океан. Климатичната истерия сякаш е по-силна на Стария континент, макар напоследък да се забелязват наченки на отрезвяване, като преосмислянето на Зелената сделка. За сметка на това, ЛГБТ+ манията се вихри с по-голяма сила в Северна Америка. Толерантността спрямо нелегалната миграция пък тормози и двете части на „евроатлантическото пространство“. Но, без значение на детайлите, това са процеси, които корозират европейската цивилизация и поставят под съмнение нейното върховенство в глобален план.
Слабостите на западната цивилизация логично водят до критики – както вътрешни (недоволство от създалото се положение), така и външни (конкуренти и дори врагове на Запада се възползват от моментните му недъзи, за да го уязвят още повече). И ако второто е сякаш неизбежно, истинският проблем се състои в това, че „вътрешни“ критици нерядко допускат антилибералния им наратив да мутира в антиевропейски, антизападен. И това се вижда не само в думите на политически анализатори, но дори в действията на отделни държавници. Обструкциите пред общоевропейската военна помощ за Украйна или още по-лошо – допускането на китайско икономическо проникване в Европа, де факто саботират „нашия отбор“ дори и да са предизвикани от неадекватността на „нашето лидерство“.
Когато Западът е компрометиран и не стои на висотата на стандартите, които сам е задал и поддържал до края на миналия век, е много изкушаващо да припознаваме като „добри примери“ други геополитически играчи. Но правилно ли е? Ако едно дете вижда, че баща му се е пропил и е загубил работата си и по тази причина майка му се е хванала с комшията (защото е стабилен и отгоре на всичко кара луксозна кола), детето ще припознае ли комшията за свой баща?
Все повече се налага тезата, че основното политическо противопоставяне в днешно време е „глобализъм срещу локализъм“. На либералния глобализъм се противопоставя една или друга форма на локализъм (къде консервативен, къде националистически, къде откровено левичарски антиглобализъм). Дотук добре, но следва да си отговорим на един важен въпрос: в какво се изразява основният ни проблем с либералния глобализъм? Че е либерален или че е глобализъм? Защото глобализмът може и да не е либерален…
Великите географски открития (които всъщност правят европейската цивилизация велика, т.е. доминираща над останалите) проправят пътя към един, нека да го наречем, „християнски глобализъм“. Докато кръстоносните походи имат за цел „единствено“ да върнат Божи гроб в пределите на нашия цивилизационен ареал, то колониализмът, последвал Великите географски открития, на практика превръща Европа в нещо като глобален хегемон. Цяла Америка, по-голямата част от Африка плюс Австралия, Нова Зеландия и руските колониални завоевания в Азия (Русия също е колониална империя, просто нейната експанзия се извършва по суша, а не по вода) за два-три века оформят контурите на християнския глобализъм. И това само в политическо отношение. Що се отнася до икономика (индустриалната революция), научни открития и културни достижения, Европа слага своя сериозен отпечатък и върху останалата част от света, макар да не я е превзела директно. Което обяснява защо днес японският император носи костюм, вместо английският крал да носи кимоно – нещо, за което малцина се замислят…
А хипотетично е могло да бъде и другояче. Вместо Колумб да открие Америка и Кортес да покори империята на ацтеките, можеше да се случи обратното – флотилия на Монтесума да достигне до Пиринейския полуостров, да надделее над Испания и Португалия (към онзи момент – водещи европейски сили) и оттам да завладее цяла Европа. Ако историята се беше развила по такъв начин, сега „европейските ценности“ щяха да включват човешки жертвоприношения и канибализъм.
Някой би казал, че колониализмът и индустриалната революция са „заслуги“ от миналото и по никакъв начин не променят факта, че днес Западът е в упадък. Да, вероятно може да се направи паралел, при който Европа и САЩ са като Късната Римска империя (затънали в охолство, корупция и разврат), а Русия, Китай, Иран и т.н. са като околните варварски племена (уж по-изостанали, но по-мобилизирани и сплотени). Но дори и този днешен упадък е относителен. Ако разгледаме списъка на Нобеловите лауреати по физика, химия, медицина, икономика, ще видим, че Западният свят продължава да има смазващо превъзходство, включително и през последните 10-15 години.
Ляволиберализмът е неразривно свързан със Запада, несъмнено. Зеленизмът, различните видове джендъризми, самовменяването на историческа вина (расизъм, колониализъм, робство) и прочие са проявления единствено на нашата цивилизация. Нещо повече, единствено нашата цивилизация осигурява комфорта да нападаш устоите ѝ, без да понасяш последствия. Което не е така (най-меко казано) нито в ислямския свят, нито в Китай, нито в субсахарска Африка. А в страни като Индия или Япония например за изповядване на подобни идеи следва, ако не държавна репресия, със сигурност обществено остракиране. Вероятно защото никоя друга цивилизация, освен християнската, все още не е преминала през своя Ренесанс, своето Просвещение, своя Хуманизъм.
Но в същото време, Западът не може и не бива да се асоциира само с ляволиберализма. Защото Западът е много, много повече. Християнство. Философия. Наука. Култура. Икономика. Политическа мисъл.
Докато днешните проявления на ляволиберализма са на няколко десетилетия, то европейската цивилизация доминира в продължение на няколко века. И това не бива да се забравя – нито от нас, нито от враговете ни.
В България това обаче сякаш се забравя. Или се пренебрегва, което е още по-лошо.
В стремежа си да разобличат и уязвят либералния мейнстрийм, редица български политици, анализатори и инфлуенсъри залитат (някои вероятно неволно, но други съвсем умишлено) към антизападно, антиевропейско говорене. Ако човек ги слуша, ще остане с впечатлението, че Европа е само зеленизми, джендъризми и тем подобни глупости. Без значение, че Европа е (била) и много други неща.
Такива внушения за нашата цивилизация са проблем, но в чисто българския контекст дори не са най-големия проблем. Подобно безотговорно говорене се опитва да оспори принадлежността ни към европейската цивилизация. И да ни прикачи към някакви други геополитически конструкти.
У нас въпросите „Европа или Евразия“, „Западът или руский мир“, „Евроатлантическото пространство или глобалният Юг“ би трябвало да са абсурдни. България е направила своя „цивилизационен избор“ още през IX век с налагането на християнството като официална държавна религия. Впоследствие, поетапно през XIV-XV век, българските земи попадат в рамките на Османската империя. т.е. в евразийски цивилизационен ареал. Така че ние, българите, вече сме били в Евразия. И очевидно не ни е харесало там, след като основната цел на българското Възраждане е формулирана като „да бъдем равни с другите европейски народи“ (Васил Левски).
Защо тогава се намира поле за колебания? Може би защото именно най-шумните български апологети на „Европа“ (често дори не осъзнаващи истинските предимства на европейската цивилизация) правят и немислимото, за да отблъснат останалата част от нацията от каузите, които защитават. Голямата част от прозападната, либерална „интелигенция“ успя да компрометира Ковид ваксинацията, подкрепата за Украйна и стремежа към членство в еврозоната. Три каузи, които безспорно съвпадат с българските национални интереси, но значителни части от обществото се оказаха на противоположните позиции. В някои случаи, съвсем инстинктивно – щом такива клоуни подкрепят ваксините/Украйна/еврото, значи разумната позиция вероятно е обратната.
И пораженията вече са налице. Първо, масовият отказ от Ковид ваксинация доведе до това България да се окаже на трето място в света по смъртност по време на Ковид пандемията. Второ, неубедителната аргументация на нуждата от военна подкрепа за Украйна връзва ръцете на повечето български правителства (коалиционни или служебни) и така България пропуска възможности да „капарира“ по-сериозен дял в следвоенното възстановяване (тук дори не отварям дума за самите рискове пред България, ако руската агресия не бъде възпряна по-далеч от нашите граници). И трето, при положение че стокооборотът ни с еврозоната от години е по-голям, отколкото с целия останал свят, бягането от еврото означава огромни пропуснати ползи.
Получава се така, че заради бълхата горим юргана. И не само това, ами допускаме в нашия разговор да се намесват външни влияния, на които трябва да бъде затворена устата. Веднъж завинаги.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
