Все по-често ми се случва и на мен – също като героя на Щурците в песента „Хамлет“ – да изпадам в спор с моята млада памет… Това шести или осми поред извънредни избори бяха? После търся утеха в този последен пристан на надежда, че много по-страшни времена сме преживели и нито извънредните избори, нито пиесите в Народния театър могат да ни разстроят за дълго. То, комай, по тази тема вече всичко е казано и не знам ще се промени ли с нещо светът след още една статия, която да се опита да го обясни, но от много глава не боли. А и тук обяснение не е нужно, а по-скоро спасение. Прочее, докато говорим за статии, сега е моментът да кажа, че минаха две години след последната ми статия тук, където с цялата ми вродена скромност споделих, че трябва като народ да мечтаем по-смело и мащабно, да забравим за тия така модерни последно време червени линии на разделението и да се съберем около нещо голямо като Шенген. И ето – на прага сме, а може и отвъд него след публикуването на Годишникъ 2024.
Не устоях на порива на невидимата ръка, която неотдавна ме поведе към Националната библиотека, за да прекарам няколко часа в четене на вестници от 1937 до 1939 година. Ако сменим датите и имената на тогавашните политици с настоящи такива, всичко останало е като писано вчера. „Германия изпраща танкове…“, „Русия (СССР) тества нова ракета“, „Нов пробив на фронта“ и, разбира се, задължителните призиви за мир от абсолютно всички. Мир, мир и пак мир, докато читателят напоително вече e информиран за всички нови превзети градове и броя жертви. Това е редно да ни плаши. В тази ситуация е много лесно да обясниш защо преди няколко месеца на европейските избори повече хора гласуваха вдясно – по време на бурята търсиш спасение в познатото и сигурното. Зеленият балон се спука, а с него изчезнаха няколко десетки хиляди работни места в Германия, Белгия и много други места. Време е за нормалност и познати мерки с доказан резултат, проверен от историята. И смятам, че този курс е необратим. За щастие. Просто състоянието на организма вече изисква намесата на лекар с диплома, а не на някое 14-годишно момиче от Скандинавския полуостров, което твърди, че знае как да спаси планетата, само трябва да започнем да се храним с кал и да спим на студено.
На този фон България стана невидима. Не се вижда нито в Брюксел, нито във Вашингтон. За Скопие не мога да кажа. И може би отвъд тревогите за съставяне на правителство (словосъчетание, което със сигурност вече докарва мигрена на много читатели) е редно да изберем следващото Голямо, ако приемем, че е въпрос на месеци да получим свобода да се придвижваме както останалите 420 милиона жители на ЕС. Просто ни трябва значима цел, по която нямаме различия.
България се топи. Има много семейства, чиито деца до едно не живеят в страната. А демографията е отвратително точна и доста инерционнанаука . Мерки, взети днес, биха дали реален резултат в раждаемостта след поне 5 години. За да се влеят на пазара на труда тези хора – още 20. А мерки днес няма да се вземат. В същото време над 2 милиона (по консервативни изчисления) българи живеят извън държавата. По-бързо, по-евтино и по-ефективно би било, ако тяхното връщане се превърне в национална цел, обезпечена от държавата. Вярвам, че дори „по-скромен“ резултат от 150-200 000 завърнали се биха повели много други след себе си, биха го превърнали в новото „модерно“ и в крайна сметка ще тласнат страната на качествено ново ниво – политически, икономически и имиджово.
Това, освен възможно, ми се струва и задължително. И, да, тук патриотизмът и родолюбието имат огромна роля. Работната заплата, добрите болници и нормалните пътища също. За тази цел, обаче, фабриката за нихилизъм трябва да затвори врати. Хронично ниското ни национално самочувствие трябва да се лекува. България е по-голяма от повечето държави в ЕС и неща, които ни дразнят вкъщи и мислим, че са „българска работа“, често можеш да ги видиш умножени по десет в чужбина. Нищо не налага да се отъждествяваме с тях.
За да се върнат 200 000 българи обратно в рамките на един мандат е необходима национална програма за подкрепа на връщащите се, нулева административна тежест при адресни регистрации, жилищно настаняване и легализиране на дипломи. Все неща, които не струват много пари. Фокус върху бесарабските българи, ускорено получаване на гражданство за етнически българи, родени зад граница и подкрепа за кариерно развитие. Плюс много реклама.
Дали това ще е следващото голямо нещо и според всички останали – не знам. Това, което знам, е че не може то да бъде фоновият стрес от постоянните скандали в момента.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
