„Ако вавилонският цар иносказателно се тълкува като дявол, то какво е това слово, което чрез пророк Иеремия заплашва царете на народите и Иудейския цар с хомот, вериги, глад, смърт, меч и плен, ако те не служат на вавилонския цар, а на тези, които доброволно ще му служат, се обещавало облекчение на несгодите, а заедно с това – и оставане на своята земя? И защо това слово, наричайки този цар раб, гласи: „Аз предавам всички тия земи в ръката на вавилонския цар Навуходоносор, Мой раб, дори и полските зверове му придавам, за да му служат?“
Св Максим Изповедник, „Въпроси и отговори към Таласий“ (Въпрос 26)
„Истината е цялото.“
Г. В. Ф. Хегел, „Феноменология на духа“
Когато готите навлезли в Рим, хронистите от епохата на късната империя – какъвто е например Тацит – разбират същността на проблема: болестта на Рим, довела до залеза му. Разказвайки за упадъкът в нравите, за ниската раждаемост, за обезлюдяването на провинциите и за либертинското отношение към живота у мнозинството римляни, малцината мъдреци прогласяват смъртта на Римският дух за съвпадаща със смъртта на пълководеца Флавий Аеций – неслучайно наречен „последният римлянин“.
Схващането, че цивилизациите имат свой собствен „дух“, задвижван и носен от отделните им членове, е изложено от немският писател Освалд Шпенглер (1880–1936г.) в прословутия му магнум опус „Залезът на Запада“. Всяка цивилизация – твърди Шпенглер – има собствена своеобразна „душа“ – колективен дух, владеещ предразположенията, търсенията и най-съкровените копнежи на хората в тази цивилизация. Така например, духът, който Западът носи, Шпенглер определя като „Фаустов“. Западният свят е роден от смесването, от синтеза на светоусещането на готите с това на източните маги – така на историческата сцена някога се появява Фаустовият човек.
Легендарният образ доктор Фауст въплъщава много от това, което Западът е днес и което е бил през вековете назад. Той отразява квинтесенцията, която определя Западната култура и хората ѝ: неизменен стремеж към разширяване, към експанзия – великите географски открития, икономическият растеж, натрупването на богатства, нестихващите опити да се картографират и овладеят моретата и евентуално космическото дори пространство като „последно море“. Също и строене на високи кули (небостъргачи), писане на енциклопедии, разбулване на тайните на атома, систематизиране на научната информация. Фаустовата душа – същата, която предците ни са търсили да открият в народа ни през епохата на Възраждането – е онази, която понася хора в ракета към Луната и иска да стигне звездите: per aspera ad astra.
Сценарият се повтаря многократно в историята на човечеството, дори в нашата собствена българска история – когато Аспаруховите българи навлезли на Балканите, римляни (византийци) живеели само в градовете. При османската инвазия, българите на свой ред живеят на твърде малка част от владяното пространство. Но изморяването на старата империя и сблъсъкът на различните народи неизменно като правило произвежда определен психоисторически синтез. Подобни моменти на историческа криза създават и големите митове, върху които е положено общественото самосъзнание. Всеки народ, всяка държава, всяка цивилизация или култура – всички организирани и неорганизирани форми на човешкото общество имат своите митове.
Централно място в съзнанието на обществото по правило заема мит, свързан именно с произхода на самата общност. Митът за произхода не само ни казва от къде сме дошли, той ни казва и защо сме дошли, а и за къде сме се запътили и в крайна сметка – кои и какви сме ние самите. Така за еврейският народ това е легендата за Изходът от Египет, за църквата – историята за проповедта на Христовите апостоли и пътешествията на апостол Павел, за нас българите – митът за идването на Аспаруховите българи и приобщаването им към великата византийска култура от княз Борис I Михаил. Иде реч именно за мит като нещо различно, не като стриктна и изпълнена с факти историография, а като памет и спомен – легенда, утвърждаваща ни и днес и играеща ролята на голям мост (pontifex maximus, сиреч своего рода жреческа функция) към нашето минало.
Но още когато душата на една култура е родена, тя вече има съдба. Или ако предпочитате – тя има цел. Щом се изтощи в стремленията си или достигне предела им, духът на културата неминуемо ще умре. Краят на Фаустовата душевност е предопределен още при самото ѝ формиране – копнеейки за безграничност, именно липсата на граници носи изчерпването ѝ. В книгата си „Залезът на Запада“ Шпенглер изследва и причините за възход и падение на различните човешки общества. Той разделя формите, под които съществува едно общество на „култура“ и „цивилизация“, а самата цивилизация оприличава на цикъла на годишните времена. Цивилизацията бива пораждана от култура – а културата сама по себе си е начин на съществуване, при който човек живее „природно“, „космически“, „според стихиите“ – ключовото понятие тук е „кръвта“ и свързаните със съхранението ѝ обичаи и форми на съществуване – род, земя, чест.
Цивилизациите, напротив, предполагат изключително преследване на личните (и съответно съсловните) стремления в противовес на живота, обусловен от природната ритмичност. Тези лични стремления на практика създават диалектиката на историята, усещането за изминало време и историографската хроника. Също като индивидуалния човек цивилизациите имат своите раждане, младост, зрели години и старост. Цивилизациите произвеждат хора, които носят в себе си и задават определена нормативност, определен дух. За времето, в което Освалд Шпенглер е писал книгата си, самият той е считал, че е зимата на Западната цивилизация. Колко ще продължи тази зима никой не знае, но смъртта на една цивилизация, макар да наподобява индивидуалния човек, със сигурност надхвърля продължителността на един обикновен човешки живот.
Държавата, известна ни под името Съединени Американски Щати, има своя генезис под формата на тринадесет колонии, населени със западноевропейски преселници – основно протестанти от английски и холандски произход – недвусмислено Фаустови натури. Първият американски мит е овладяването на новия континент, манифестирането на неговата съдба – географски и политически. Колониите се превръщат в млада Република след бостънското Чаено парти и последвалата го война за независимост. В следващата фаза от своето историческо развитие американското общество изчиства въпросите, свързани с хуманността и гражданството, посредством гражданската си война, войната между Севера и Юга – тя задава и втория голям американски мит, този на еманципацията, на утвърждаването на индивидуализма като принцип в американското общество, но също и на инклузивността като носещ баланс социално желателен феномен. Последва нова вълна масова миграция и заселване на необятните американски територии, отново с източник Стария континент. Това е епохата, която ражда доктрината „Монро“ и утвърждава политическата доминация на САЩ над Северна и Южна Америка.
В хода на своето съществуване американската държава разчита на митовете си – те ѝ помагат да се разширява географски, да се развива икономически, да създава универсална, общочовешка култура. И най-вече: да спи американецът споkoйно нощем, за да може да се труди неуморно през деня. Митовете не са нещо целенасочено търсено или създавано, те са продукт, те са еманация на движещите сили – стихии и принципи, каращи бившият европейски outcast към шанс за нов живот отвъд Атлантика. На всеки няколко поколения историческият часовник тиктака и се появява нов мит. Той допълва или обобщава предходния пантеон и помага на всяко следващо поколение да придобие витална енергия, посредством която държавата да се обнови. Така след Втората световна война се ражда митът, че Америка е лидерът на свободния свят, че това е страната, победила фашизма и отстояваща принципите на свободния пазар срещу диктатурите на международния комунизъм.
Втората половина на ХХ век е и моментът, в който границите спират да бъдат фактор дори във вертикално отношение: космическата надпревара и работата върху деленето на атома ни показват, че Фаустовият човек може да отиде, където си поиска, или поне да направи няколко съвсем успешни крачки в желаната посока. В духовен план „границите са премахнати“ посредством хипи движението. То популяризира употребата на наркотици, руши йерархията на отношенията в семейството и на работното място и утвърждава принципите на свободната любов, феминистката еманципация и търсенето на лично щастие в живота на индивида. В научен план (почти) всички значими направления са овладени, а картината на света – от Големия взрив до предстоящата топлинна смърт на Вселената – е нарисувана. Фаустовата душа обаче изисква безкрайност: географска, космическа, времева. Парадоксално, именно липсата на граници, срещу които да се изправя, я унищожава и ранява – може би фатално. Фаустовата душа започва тихо да умира, което най-видимо се отразява отпърво на демографията в поетапното обезлюдяване на провинцията и масовото движение към големите градове. Това е моментът, в който неевропейски емигранти започват да прииждат в САЩ и да преоформят лицето на средностатистическия американец. В Западна Европа това е моментът, в който започва масовата емиграция от бившите колонии към бившите метрополии, моментът, в който гостите-работници (гастарбайтерите) са поканени във ФРГ.
Липсата на нови идеи в изкуството, в музиката, в литературата и киното е следствие от изчерпването на Фаустовата душа през последния половин век. Пресушена, душата на цивилизацията произвежда хора, живеещи според сезоните, хора, които са спрели да „произвеждат“ история. Тогава се популяризира и разбирането, че границите са „просто линии върху картата“. Периодът след Втората световна война, епохата на всепобедния либерализъм се затвърждава с новата победа на либералните доктрини по мирен път след края на Студената война. Ехо от тези процеси за нас днес е желанието ни за включване към Шенгенското пространство и Еврозоната, а в международен план подобна роля играят отбранителният съюз НАТО и покупателната сила на американския долар.
Последният голям американски мит е роден на 9-ти септември 2001г. сред пепелищата на Световния търговски център в Ню Йорк. Това е митът за САЩ като универсален носител на демокрация, като своеобразен „световен полицай“, чийто последен враг е останал да бъде „ужасът“ – тероризмът, който няма лице, кредо или цел, но е антицивилизационна хтонична сила с множество крайници, напомняща старите божества на американският писател Х. П. Лъвкрафт. На практика митът „9/11“ послужи за постигане на няколко практически и напълно чужди на идеализма цели, най-вече овладяването на глобалните нефтени пазари (посредством инвазията в Ирак) и маковите поля на Афганистан, а и ескалация на конфронтацията с ислямисткия режим в Иран, която на периоди продължава да ескалира и днес.
Разочарованието на американското общество, вроденият му изолационизъм и недоверието в собственото му (прогресивно олевяващо при управлението на Барак Обама) правителство създадоха необходимостта от някакво завръщане, от преутвърждаване на класическите американски ценности и от нов американски мит. Кризата от 2007-2008г. предизвика учредяването на движението на „Чаеното парти“ от републиканци и либертарианци, търсещи завръщане към принципите на ниските данъци и малката държава, което бавно, но славно, придоби по-конкретни черти и прерасна във всенародно американско движение, вземайки за свое мото един от лозунгите на Роналд Рейгън: Make America Great Again. На фона на контекста на историята, избраният официално за втори мандат американски президент Доналд Тръмп определено не е самотна фигура. Движението MAGA отразява настроения у определини играчи сред американския елит – онази част от имащите власт, която иска да съхрани основния етос в Американската конституция и американския мироглед.
В непосредствен външен план второто президентство на Доналд Тръмп има да довършва няколко наследени практически задачи: справянето или поне овладяването на отношенията с режимите в Иран и Китай; защитата на държавата Израел като крепост на американското влияние в региона; попарването на амбициите на неосъветската държавност на Владимир Путин за ново разделяне на света на сфери на влияние. Скритата цел на движението MAGA от гледна точка на американския митос обаче е друга, далеч по-мащабна – основаването на американският империум. Америка може би е разглеждана като своеобразна империя и преди, но никога това не е било в унисон с личното ѝ светоусещане. Доналд Тръмп и екипът му ще се опитат да преродят, да преосноват Америка и тя да заеме съзнателно ролята, която така или иначе изпълнява от началото на 90-те години на ХХ век. С това цивилизационният цикъл ще се извърти. Завъртайки се, ще бъде камъче в основата на нещо ново, на нова световна душа, която да замести изхабената вече Фаустова.
За да разберем по-добре случващото се, е необходимо отново да се обърнем към трансцеденталните гении на човешката история. Гръцкият историк Полибий, документирал възхода на Римската република в 40-томен труд през II век преди Христа, забелязал редуването на някои закономерности – т.нар. Ἀνακύκλωσις – кръг от неизбежно случващи се последователни революции в обществата, крепящи се върху едностранчиви обществени договорености. Подобно схващане не е ново в гръцката философска и политологична мисъл. За такава цикличност говори и бащата на философията Платон в диалогът „Политея“ (562–569г. Пр. Хр.), описвайки прехода на обществата от тимокрация в олигархия, от олигархия в демокрация, и в крайна сметка от демокрация към тирания. За Полибий римският възход е немислим без наличието на определени политически, военни и нравствени институции в римското общество, които задават баланса в социалните отношения, забавяйки влиянието на този кръговрат.
Неизбежността на историческия процес превръща Полибиевият цикъл в правило за всички човешки общества. Всеки вожд на първобитно племе или естествено утвърдил се сред масите лидер неизбежно се превръща в монарх. Монархията по правило дегенерира в република, след като богатите в едно общество успеят да наложат влиянието си над монарха, но са неспособни или нежелаещи да произведат един от тях, който да продължи да властва еднолично. Зачитането на индивидуалните права „заразява“ и обикновения човек, който на свой ред започва да се отстоява срещу олигарсите, срещу патрициите. В крайна сметка тълпата винаги надделява и обществото се превръща в демокрация. Това е и моментът, в който упадъкът на нравите, незачитането на културните норми и декаденсът се превръщат в нещо масово.
Завещаният ни от древните римляни ветропоказател, а именно разглеждането на онова, което се случва в столицата, като приоритетно и определящо спрямо онова, което се случва в провинцията, е валиден измерител и днес, когато говорим за световната столица в лицето на водещите Западния свят САЩ и световната провинция, каквито сме на практика – харесва ли ни или не – всички останали жители на земното кълбо. След като безнравествеността удари своята Марианска падина и хоризонтът на обикновения човек се сведе единствено до личното му и неотложено удоволствие, неизбежно се появява тиранин, който да овладее и употреби тълпата, като в крайна сметка я подчини на собствената си воля. Когато тиранията се онаследи отново, имаме нов монарх и змията е прехапала опашката си.
Когато една цивилизация умира, то тя навлиза в период на „заледяване“ и подобно на „чистата“ култура, достигнала краят на всичките си движещи идеи, започва отново да произвежда „стихийни“ личности. Градовете спират да се възпроизвеждат демографски и започват да привличат нови хора в себе си – хора, увлечени от обещания за бърза наслада и възможности за развитие. Невъзвърнал си обаче спомена за ценността на кръвта, човекът в една такава цивилизация спира да желае безсмъртие и семейство. Движението в микрокосмоса поетапно изчезва и остава единствено силата на макрокосмоса: всичко се превръща в механично и формално. Неизказаният копнеж на хората в една такава цивилизация е за завръщане към провинцията, към селото, към природата. Това е движението от „прогресивни“ към „консервативни“ щати; а намалената раждаемост на „туземното“ население от една страна и нестихващият засега приток на бегълци от Третия свят към Съединените щати (и, разбира се, към Европа) предстои да зачене синтеза на новата „душа“, на новата нормативна личност, на новия американски (и по необходимост световен) мироглед. Не е случаен фактът, че двете основни теми на така наречената културна война, течаща днес в целия Западен свят, са именно самовъзпроизводството на населението и опасността от демографска подмяна.
Цивилизацията, родена в древния Шумер, построила пирамидите в Египет, завладяла Ориента с Александър, положила основите на римското право и после защитила себе си в битката при Поатие, открила Новия свят с Колумб и „манифестирала съдбата си“, возейки се на фургоните на първите американски заселници, предстои да се ревитализира, да преоткрие себе си след смъртта на Фаустовата душа. В това отношение движението MAGA се утвърждава като устойчива част от политическия живот, от политическото мислене не само на американците, тъй като предлага нещо качествено ново – възможност за нов исторически синтез, който да задвижи отново историята като диалектически процес. Но и възможност за нещо съвсем практически измеримо: преосмисляне на глобалната финансова система, замяната ѝ с такава, която е способна да генерира и акумулира капитал, но и нова култура, връщаща ни към универсалните теми и общочовешки добродетели.
Тази статия е част от #Годишникъ2024. Всички статии може да видите тук.
Най-новото издание – #Годишникъ2025 може да закупите тук
