Епохата, която си отиде, епохата, която нямахме

Франция е държава на парадоксите. Едновременно причина за огромни беди за човечеството – от „демократичната“ френска революция, завършила с гилотини, та чак до съвременната прогресивна истерия, родена от френските философи и популяризирана из американските университети. Същевременно и единствената държава, която има интелектуалния суверенитет да осъзнае и поне да опита да се противопостави на звяра, която сама е създалата. Държава, която може едновременно да направи безумно красиво и още по-изявено френско национално откриване на международен спортен форум, но и да не пропусне да сложи капки катран в него, за да подчертае съвременната глобална лудост.

Казвам това, което мисля, когато искам, когато ми харесва. Не можете да ме спрете да кажа каквото и да било.“

Заради това и няма съмнение, че единственото Франция би могла да роди фигура като актьора Ален Делон, която далеч да надхвърли киното и да обозначи цяла епоха в историята на Европа. Последната епоха, преди кълновете на лудостта да завладеят и западната ѝ част, единствената, даваща надежда на източната, вече задушена от желязната прегръдка на същата тази лудост. Надежда, че има и друг начин, че има и по-добър живот. Епитафия на тази епоха, може да бъде поставена не с някакво голямо политическо събитие, не с този или онзи политик, особено от днешните, от които няма да остане дори бележка под линия в историята, а именно със смъртта на Ален Делон.

„Днес хлапаците говорят за правата си, преди да са научили задълженията си.“

Културата и конкретно киното е най-прекият изразител на всеки zeitgeist. И точно както колективната лъжа, която се разказваше от нашата страна на Завесата, точно както тази, която разказваме днес и се правим, че ѝ вярваме е антипод на всичко, което бе епохата на Делон. Преди успехa на киното да се измерва само в боксофис и специални ефекти, а за критериите за награди да са броят на включени малцинства.

Последната връзка с онази епоха, когато „жените бяха жени, а мъжете бяха мъже“, преди „банализирането на противоестественото“, когато стремежът към красотата (т.е. истината) беше цел номер едно, а не нормализирането и възхвалата на посредствеността. Има дори хегелианска поука в тази „история за две свободи“ – едната, тази да постигаш, и другата, тази да бъдеш свободен да си дегенерат. Познайте в коя избрахме да живеем. И то докато се стремяхме към първата като към мираж, илюзия за пътеводна светлина, която никога няма достигнем. В крайна сметка се озовахме там, но се оказа, че светлина отдавна няма.

Жан-Мари Льо Пен е приятел. Той е опасен за политическата върхушка, защото е единственият, който е искрен. Той казва на глас това, което много хора мислят дълбоко в себе си и което политиците се въздържат да кажат, защото са или твърде демагогски, или твърде страхливи. Льо Пен, с всичките си недостатъци и качества, вероятно е единственият, който мисли за интересите на Франция преди своите собствени.“

А кой е Ален Делон? Вярвам, че със сигурност вече знаете всичко за него, след многото и искрена и престорена тъга на вчерашния ден, не е нужно да бъде повтаряно отново. Последователен и явен поддръжник на всички, които фалшиво скърбящите от вчера иначе наричат „крайнодесни“. Голист и обявен приживе за „хомофоб“, „мизогонист“ и „расист“ и дори опитан да бъде „канселиран“ за наградата си от Кан, дори и с петиция. Но нищо от това, няма никакво значение, защото макар и физически Ален Делон да почина, той ще надживее дребните души и на критиците, и на почитателите си.

Или както френският писател Томас Моралес написа в LeFigaro:

Смееше се на раболепието на надутите журналисти, които пред него се снишаваха. След трийсет секунди в ефир те ядяха от ръката му. Той бе независим. Боготворяхте предишния свят, скандалните приятелства, блестящите пламъци на омагьосващите лета, политическото напрежение и определена представа за ред. Беше звезда, когато този термин все още означаваше нещо в нашия избледняващ стар свят.

Отиде си една епоха. Но не епоха на киното, отиде си последната епоха, която имаше значение. Епоха, която българите гледаха само на кино, която желаеха неистово, но и която им беше забранена. И когато десетилетия по-късно протегнаха ръце към нея, на милиметри от това да я достигнат, тя вече беше мъртва. Убита от същите онези и от техните преки наследници, които преди им я забраняваха. Заслепени или нагодили се от интерес към нова колективна лудост. Или просто страхливи и неспособни да видят истината.

Истината и смелостта да кажат, че „Царят е гол“, както го правеше Ален Делон. Заради която всички, които вчера плакаха лицемерно, утре отново ще твърдят, че новите царски дрехи са най-красивите, които са виждали. Величието на титаните са измерва точно в смелостта да кажеш истината, дори когато знаеш, че целият свят ще те отритне. Заради това, епохата, която безвъзвратно умря е по-голяма от всички нас – отиде си Le Samouraï, който никога не стана колаборационист на новото време, каквото и да му струваше това.

Споделете:
Николай Облаков
Николай Облаков

Създател на платформа “Консерваторъ”. Маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании с над десет години опит. Колумнист и редактор в няколко български онлайн и печатни издания.