Владимир Шопов
Номинирането на Жан Клод Юнкер за председател на европейската комисия е сред най-знаковите политически загуби на Великобритания, откакто е член на ЕС. Начинът, по който това се случи обаче я прави фиаско. Месеци наред официален Лондон бе в директна конфронтация с мнозинството държави-членки и дори когато стана ясно, че ще загуби избра инатливо да продължи до самия край. Не са малко хората, които считат, че става въпрос за сериозно недооценяване на ситуацията и нейните реалистични сценарии. Има доста индикации за наличието на подобно явление. Не по-малко вероятно обаче е и обяснението, свързано с вътрешно-политическите калкулации и стратегии на Камерън и торите и финалната оценка, че европроблемите са по-маловажен и управляем риск. Паниката от продължаващия възход на партията на Найджъл Фараж очевидно е обсебила тотално премиера и неговите съветници и в крайна сметка оценката им може да се окаже двойно сгрешена.
Очевидно британците недооцениха политическата динамика в Европа след изборите. Разчитаха твърде много на подкрепата на А. Меркел и подцениха трудното обръщане на очакванията, че номинираният от спечелилата европейска партия трябва да получи поста шеф на ЕК (в Германия за разлика от Острова предизборната кампания бе много „по-европейска“). Лондон подцени и готовността на Швеция и Холандия да предпочетат в крайна сметка да фиксират политическата рамка за новия председател, вместо да се борят докрай да сменят недолюбвания Юнкер. Британските политици и съветници подцениха и разместванията в европейската политика и най-вече трудността да се избяга от ангажимента да се подкрепи кандидата на „спечелилата“ европартия, колкото и условна да е тази връзка.
Британците се предовериха и на старата максима, че никое важно решение не може да се вземе, ако голяма, ключова държава е срещу него. Споменът за успешното блокиране на предишни про-федералистки кандидати като тази на Ги Ферхофштад също донякъде ги подведе. Както писаха някои британски анализатори твърде малко усилия бяха положени за създаване на по-широка блокираща коалиция. Нещо повече, пригласянето на Фараж за опасността от източноевропейските имигранти допълнително подкопа възможностите за успешна дипломация спрямо новите страни-членки, които имаха някакъв остатъчен спомен от британската подкрепа за петото разширяване преди години. Така списъкът с грешки набъбва и оформя контекста на една от най-неуспешно водените европейски политики от десетилетия насам.
Това обаче не дава пълната картина. Основното обяснение за поведението на британския премиер сякаш е вътрешно-политическо. Торите не могат да намерят формула, с която да се противопоставят на Фараж, а той е на път да стане основна причина за загуба на Камерън и останалите от лейбъристите. Данните за това са вече заплашителни. Досега Фараж се представяше добре на периферни избори като европейските и донякъде местните. През последните години обаче поне две неща се променят, които разместват тази динамика. Едното е, че с влизането във властта на либералите ядосаните избиратели няма как да гласуват протестно и вече започват да го правят като подкрепят партията на независимостта. Второто важно нещо е, че гласовете за Фараж досега не бяха устойчиви, тоест хората не повтаряха своя вот на парламентарни избори. През 2010 година например по-малко от една четвърт от хората гласували за него на евроизборите през 2009 година повтарят своя вот. Сега данните са особено притеснителни за торите именно в това отношение. Различни изследвания показват, че броят на решените да повторят вота за Фараж на парламентарните избори през идния май доближава половината избиратели. Ако това се случи, торите нямат никакъв шанс да спечелят задаващите се избори. По тази причина на Камерън му трябва знаково събитие, с което да бъде видян като водещ тежка битка за интересите на Великобритания. Тази логика има тежки дефекти, защото още не е ясно дали подобна загуба няма да бъде интерпретирана като необратима загуба на влияние, която обезмисля самото членство.
Има и алтернативна възможна интерпретация. По нейната логика сегашната загуба е калкулирана и превръща предстоящото предоговаряне между Лондон и Брюксел във въпрос на живот и смърт. Опасността от повторение на сегашната изолация на Лондон всъщност може да направи останалите по-отстъпчиви, защото ще приближи британците твърде близко до излизане от организацията. Пред подобна алтернатива сговорчивостта на останалите северни страни-членки би нараснала, защото рискът от южняшкия фронт става твърде голям. Германия вече започва да усеща тази реалност още сега, когато Франция и Италия всячески се опитват да разхлабят критериите на монетарния съюз и фискалния пакт. С други думи, по този начин британският референдум става твърде важен за останалите страни, които подкрепят нейния дневен ред и виждания за съюза. Ако това е промислена стратегия, то и тя има доста недостатъци, но така или иначе идната година ще даде достатъчно отговори.
Към настоящия момент обаче и двата подходи изглеждат сгрешени. При първият страната претърпя еврофиаско и остави разговора да се диктува тотално от Фараж, а вторият е твърде рисков и труден за реализиране. От доста време британски коментатори обръщат внимание на опасността поредицата от лоши решения и калкулации да доведе до непланирано, но неизбежно запътване към изходната врата на съюза. Днес повече от всеки един момент в цялата политическа драма тази опасност е реална, защото накрая единствената опция може да се окаже самите консерватори да заявят, че най-добрия вариант е излизането от организацията.
От reduta.bg
