Да бъде ли премахнат Паметникът на съветската армия?

Ден петнайсети от Великия пост. Разбира се, че този паметник трябва да бъде премахнат и не е трудно да си види защо. Но преди да кажем, нека отбележим, че това премахване може да стане по два начина – да се разруши без остатък, като металните части отидат за вторични суровини, а получените от продажбата им пари се вложат в оправянето на градинката (която и сега е забележителна с някои растителни видове), или пък внимателно да се демонтира, като статуите се пренесат другаде, където извън досегашния си контекст няма да са толкова зловещи. И да бъдат обект не толкова на преклонение, колкото на историческо любопитство.

Фигурите са дело на сръчни скулптори, обучени и възпитани в Царство България, които просто са се опитали да вървят в крак с времето, както в един друг момент беше изписано и на паметника с шарени бои. Само че времената са различни – скулпторите са били в крак с едно време, ние сме в крак с друго. Да, фигурите и композициите може да са съвършени в техническо отношение, но нека не се поддаваме на вредното изкушение на модернизма да гледаме само формата, без да се интересуваме от съдържанието. В нашия случай съдържанието е определящо. А който милее за формата, наистина може да ѝ се наслаждава и в някакъв музей.

Някой ще каже: не е добре да се махат паметници, защото така се унищожава паметта. Дори май вече го казаха с почти същите думи. Първо, паметниците не са просто памет, а са отношение, позиция. Нещо повече: те са декларация. Те казват: на нас като общество това са ни ценностите, това е нашата представа за добро, възвишено и героично. Паметникът не е просто регистрация на събитие, а тълкуване на събитието, негова оценка. Кое е събитието, което увековечава МОЧА/ПСА? Безспорно това е насилствената смяна в България на едно държавно управление с друго по време на Втората световна война, когато победният марш на червената армия минава и през нашите земи. А каква е оценката? Тя е много интересна. Събитията са представени като “освобождение”. Освобождение от какво?

Да се разглежда 9 септември като “освобождение” носи две пропагандни ползи. Първата (може би трябва да я наречем “подточка А”, защото “първо” вече имаше, а ще има и “второ”), първата е да се даде фронт на благодарността към Съветския съюз, да се разрасне тя в сърцата на българите, да надгради благодарността към Руската империя и императора, убит от комунистите заедно с цялото си семейство барабар с лекаря и готвача. Това чувство на благодарност трябва да помогне на българите по-леко да понесат геополитическата си съдба в съветската сфера на влияние от тази страна на желязната завеса. Благодарни ли сме в действителност? Да, вероятно има и искрено благодарни хора, които без червената армия още щяха да пасат свинете. Но това е благодарността на апаша за късмета да попадне на отключен дом.

Подточка “Б”. Да се разглеждат септемврийските събития през 1944 като “освобождение” целѝ да промени представата на света за българите: от “фашисти” да започнати да ни гледат като “антифашисти”. Легендата, илюстрирана от паметника, е следната: видите ли, българският народ си е по природа коминтерновски, обаче в безумния си стремеж да се събере в етническите си граници, оставя да го управлява престъпна клика начело с отвратителния монарх, та даже монархофашист. Народът няма нищо общо нито с царя, нито с правителството, нито с парламента, нито с когото и да било от тази престъпна шайка. Ако разстреляме тази престъпна шайка, ще остане само той – чистият като сълза народ-антифашист. Тази функция на МОЧА/ПСА е важна за всички, защото не искаме да ни гледат като победена страна, макар че точно така ни гледат, въпреки героичното ни участие във “втората фаза” на Втората световна. Били сме на страната на победените, защото са ни поробили зли сили. Освободили са ни и вече не сме такива.

Благодарност и индулгенция. Това е идеологическото покритие на паметника. Това е неговата символна стойност.

Второ. Когато казваме, че не е добре да се премахват паметници, нека не забравяме, че всъщност това е повсеместна практика. Не премахнаха ли паметника на Желязната дивизия от “Монтето”? Не премахнаха ли паметника на Ботев от Околчица? Най-сетне не премахнаха ли и паметникът на Сталин от входа на Борисовата градина, след като “бащата на народите” и главнокомандващ на онази армия, възпята чрез МОЧА/ПСА, свърши земния си път и дойде време да изпълни своята част от договора с Мефистофел?

Паметници са се премахвали, премахват се и ще се премахват. И то със страст. И паметта от това ни най-малко не страда, защото има архиви, документи, свидетелства и историци, които съвестно пишат своите съчинения. Не сме опрели до МОЧА/ПСА да научаваме какво е станало през 1944 година. От него ние можем да научим единствено какво му се ще на някого да си мислим, че е станало през 1944 година. И така стигаме до главния си въпрос: защо трябва да бъде премахнат паметникът на съветската армия?

Той трябва да бъде премахнат, защото е алегория на лъжата. Сложна алегория. Всяка отделна композиция, въпреки бруталната си хиперреалистичност, изобразява измислена, невъзможна, лъжлива ситуация. Всяка композиция не е нищо повече от крещящ хунвейбински лозунг от бронз.

И паметникът не е просто алегория, а капище, езическо светилище, на което се очаква да идем, да се поклоним на лъжата и да ѝ принесем жертва. И не само това. Днес, след толкова години, МОЧА/ПСА e паметник и на всичко онова, което се случи после – на т. нар. “народен” съд, дето все още толкова се харесва на някои български политици, на концлагерите, на изселванията, на ограбването на собствеността, включително и на жилища, на триумфалния възход на простотията, на привилегиите, с които и днес не искат да се разделят дечицата на номенклатурата, нищо че се пишат първи демократи и евроатлантици; на съсипаната от петилетките икономика, ТКЗС-тата, на цензурата и още по-зловещата автоцензура, на съсипаните кариери на кадърни хора, на кражбите и престъпленията, на бодливата тел и стрелбата по границата. На всичко това ли да се поклоним? На всичко това ли да принесем жертва?

С подобни капища на безбожното зло трябва да се постъпва така, както е постъпил св. Георги с идолите в храма на Аполон пред очите на Диоклециан – съкрушил ги е, разбил ги е, срутил ги е. “Не се лъжете – казал, – защото вашите бездушни идоли не са нищо друго освен прах и пепел, а не богове, както вие си мислите“. Капищата трябва да се премахват, защото лъжата не бива да се издига в култ и не бива да се допуска никой да ѝ се кланя, макар че го правят непрекъснато и то с огромно желание. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация в news.bg

Снимка: БГНЕС

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.