20 години свобода

Време за четене: под 5 мин.

Днес много приятели разказват в блоговете си по нещо за 10 ноември 1989. Ще споделя и аз, макар че в случката има гротескно-просташки елементи.

На 10 ноември 1989г. бях на 13 години, в началото на 6-ти клас. Вечерта бях на рожден ден у една съученичка. От тези класическите – жълт швепс „златен портокал”, торта „Добуш” с написано с бяла глазура и кичнозни букви ЧРД, стройна редица смрадливи обувки в антрето и касетофон Hitachi от който свири Шортс, Юръп, Деф Лепард и Меноуар… След обилно количество швепс, няколко блуса на комсомолска дистанция и обилна руменина по ушите по някое време реших да се прибирам. Качих се на трамвай седмица на „Емил Марков” и „България” (дали се казваше така?). Беше студено, мокро и тъмно, валеше някаква лапавица, а трамваят беше светъл, топъл и уютен. Пътувах си седмал странично на седалката в полу-празния трамвай и си мислех хубави неща за едно момиче от класа. Погледът ми бе привлечен от рисунка по запотеното стъкло. Някой бе нарисувал човече с клюнест дълъг нос и големи уши и под него беше написал „Тошо да ти еба майката” В крехките си 13 години бях добре индоктриниран от родителите си, че Другарят Тодор Живков е лош и прост, а Червената армия не ни е освободила и затова никой не я обича истински, но не бива да го казвам извън къщи. Затова изпитах някакво притеснение от картинката и класическа пионерска параноя да не би някой да реши, че аз съм написал нецензорните думи… Обаче химията си е химия и пак ме отнесе в мечтите за сексуална инициация.

Дойде моята спирка, слязох и по лапавицата доприпках до къщи. Отключих вратата със зашития с ластик за джоба ми ключ (не ми даваха да го нося на врата, да не го дръпне и пусне някой и да ми извади очите). У дома беше тъмно, светеше само лампата на бюрото на майка, а всички се бяха събрали на диваните наоколо и слушаха напрегнато. Когато понечих да кажа някоя традиционна глупост за завръщане от Рожден ден, от сорта на „само аз в класа нямам електронна игра” всички (майка, баща и баба) изшъткаха нервно без да ме поглеждат. На бюрото стоеше транзистора „Спорт2” с вградена феритна антена и през познатите смущения на къси вълни Румяна Узунова с едва забележим немски акцент съобщаваше, че е паднал най-дълго управлявалия европейски диктатор. След това пуснаха мелодията на „Питат ли ме дей зората…” в леко забързан каданс, която беше заставка на „Свободна Европа”. Тъй като вече бяха пуснали парното и беше жега, майка беше отворила прозореца (никога дотогава не се беше случвало по време на Свободна Европа). По отсрещния тротоар на пустата и притихнала улица вървеше подпийнал човек на около 30 години с кожено рокерско яке и крещеше „Янко, Янко, ти си педеее…”(заглъхна, явно хълцаше). Когато поразвеселени проточихме глави през прозореца, човекът ни забеляза, вдигна ръце към небето и извика „Христос Воскресе!”….

Така мина 10 ноември. За случките след това мога да напиша дебела книга. Пред очите ми минават кадри от сбирките в Южния парк на 12-ти, първия митинг пред сградата на Св. Синод на 15-ти, митинга на 18-ти ноември, живата верига и танковете на 14 декември, шампанското, което отворихме след грандиозния митинг на 7-ми юни, убедени, че не просто ще победим, а ще бъде смазваща победа, покрусата след това. стачката срещу Луканов, побоищата на баретите в малките улички около дома му на „Латинка” 15, Града на истината и тоалетната на мавзолея, 39-те, студентите със спални чували пред ВИТИЗ и висящите от покрива на Ректората, победата „с малко но завинаги”, боянските хватки и цялата наивна неадекватност около тях, Беров и Виденов, отчаянието, възхищението пред Белградските протести и мощната лавина, която направихме няколко седмици по-късно, барикадите, черните от запалените гуми лица със светнали очи, побоят…победата, крахът на илюзиите и илюзията за крах, падането на визите, енергията която се възраждаше отново и отново… Сещам за поезията на първите дни, за самиздатските песни, които се раздаваха на ксерокс и хората стояха като коледари и пееха тук и там… (СДС за демокрация, гордостта на наш’та нация… и т.н.)

Гордея се с всички тези неща. Благодарен съм, че съм бил свидетел и участник. Ще продължа да подкрепям свободата когато, където и колкото е нужно.

 

 

От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.

Share This