“Театърът става все повече Индустрия на суетата, ние съществуваме само като украса”
В момента ние мислим за нашата държавност и за изкуството в частност по начин, който ни се иска да бъде специфичен за България и възможен за обитаване. Но всъщност той се състои от кръпки на идеологически програми, които са събрани на едно място, но идеологически са непримирими между себе си. От такива кръпки не може да се ушие контекстът на театъра, в който да живеем. Ние живеем само дезориентирани, без да разбираме какви са системите на неговото функциониране. По този начин изпитваме перманентно недоволство от това какво се случва в контекста. Едновременно с това не можем да генерираме никакво директно политическо действие, което да доведе до промяна.
Политически и идеологически, нашият контекст съществува в смесица от консервативни, либерални и социалистически настройки. Тази смесица съдържа постоянни непреодолими противоречия. Нашата общност се заявява като дясна, изявява се като либерална, а се финансира и съществува като лява. Повечето от нас са съгласни, че в рамките на нашето общество е невъзможно да се изгради такава театрална система, в която театърът да бъде комерсиален – от една страна, защото пазарът е много малък, и от друга – за да не може пазарът да регламентира продукцията. Тоест ние започваме да мислим за изкуството само в термините на индустрията.
Какво се случва в момента: театърът се крепи почти изцяло на държавата. Това противоречие има опит да бъде примирено в една като че ли ясна система за това как да се развива театърът. Пробва се нещо, което прилича на държавен капитализъм, като се стимулира производството и потреблението на театрален продукт чрез субсидиране. Тук ние влизаме в една противоречива схема, тъй като чистата дефиниция на комерсиален театър е много различна от това, което ние практикуваме като комерсиален театър. Всъщност, това, което ние в България наричаме „комерсиален театър“, в повечето случаи бих нарекъл „вървежен театър“ – такъв, който стимулира потреблението и се гледа много от публиката. Комерсиален продукт в културата е само едно-единствено нещо – това, което при инвестирана единица средства образува принадена стойност – тоест са вложени едни пари и тези пари се умножават. Ако те не се умножават или имат в себе си скрита форма на субсидиране, това не е комерсиален театър. Българският феномен „Театър на мечките“ е опит за държавен капитализъм, който не е капиталистически, защото в него има държавната субсидия.
Комерсиален театър в чистия му вид у нас правят само Камен Донев, може би Мариус Куркински и „Трите мечки“. Останалите театри скрито използват държавната субсидия като стимулират потреблението и жертват това, което беше кауза на съсловието дълги години – творческата свобода, както и нещо, което е остатък от социалистическата епоха – желанието публиката да бъде облагородявана, възпитавана чрез изкуството, културното й ниво да бъде повдигано. Това е система, която не може да проработи вече в страната, тъй като политически елити в Източна Европа и в Евразийската зона се отказаха от задължението си, вменено им от държавата, хората да бъдат постоянно усъвършенствани и развивани културно. В момента политическите елити се занимават с това да управляват народите такива, каквито са.
В нашата театрална реалност се образува нещо, което бих нарекъл двуличие. То е политическо и идеологическо и ние самите го обитаваме, самозалъгвайки се, че то ни поставя на ясни позиции. Ако се насочим към един по-консервативен модел за това какво е животът, ще стигнем до извода, че когато човек се роди, той общо взето няма други права, освен да е свободен и да търси щастие. Всички останали права, които са достижения на цивилизацията като безплатно здравеопазване, социални придобивки…, се оспорват от най-крайният вариант на консервативния модел – англо-саксонският. Светът не ти дължи нищо, когато се родиш, защото той е тук преди теб. Ако искаш да живееш добре в този свят, трябва да се потрудиш много, а за да се случи това, ти задължително трябва да бъдеш много по-добър от другите. Принципът на състезанието не е модел, който няма влияние над нас – напротив, той има силно влияние и даже в някои цивилизации, които са в хегемония, това е базовото разбиране за това какво е животът. Животът е състезание.
Йерархиите на битието в различните типове консерватизъм са различни. Едни хора са задължително много по-добре, а други – много по-зле. За да се приближат вторите към центъра, това може да стане в резултат единствено на собствената им амбиция.
Понятието за „талант“ е възприемано по различен начин, защото талантът задължително е и способността му да се самоутвърждава. Концепцията за талант, който няма способността за самоутвърждаване, не е валидна. Това е консервативното разбиране по този въпрос. Американската ценностна система работи в това отношение. От европейска гледна точка тя изглежда социално несправедлива, защото няма сантимент към погубения талант. Според американците, ако не развиеш способността, която ти е дадена – това не е нещо, за което си струва да се съжалява, това е твой собствен проблем. Докато в Европа похабеният талант е грижа, към него обществото има сантимент.
Ще въведа традиционно понятие за това какво е талантът, за да разберем защо у нас не работи нито системата на йерархизиране, нито системата на равенството. Двете са преплетени и еднакво неефективни. Според мен причината за това се корени в етимологията на понятието „талант“. Нашите общества развиха идеологически по време на социализма нещо, което е наследено от Просвещението – култ към символичните стойности за сметка на материалните стойности.
Античното понятие за талант е материална стойност, способността винаги има материален еквивалент. В общества, в които талантът няма материален еквивалент, се развиват критериите за йерархиите – при тях се наблюдава това, което присъства и у нас – едно непрекъснато желание талантът да бъде оценен обективно. Само по себе си това е утопично желание, тъй като талантът може да бъде оценен обективно само от една инстанция – религиозните хора биха казали, че това е Господ, агностиците биха казали: „Ако би бил Господ, то това би била гледната точка“, а атеистите: „Обективна гледна точка няма“. Всъщност, обективната гледна точка, взета от човешка инстанция, е илюзия, което може да бъде доказано логически – няма как обективно да бъдат раздадени субсидии. Илюзия, с която ние се захранваме, за да се придвижваме напред. Идеята за това, че в Националният филмов център и Националния център за театър могат да раздадат субсидии справедливо, е утопична. Ние трябва да приемем, че това не е възможно. В опитите да накараме комисиите, които раздават субсидиите, да направят обективен избор, има заложено тежко двуличие, което отнема възможността и за равенство, и за йерархия.
Защо става така? Понятието за материален еквивалент на способността в нашите общества беше развързано от духовната стойност. Духовната стойност се превърна в чист символичен капитал, търговията с който не може да почива на реални стойности на услугата. В това отношение англо-саксонският капитализъм разполага с пазарни стойности за материалния еквивалент на таланта. В античността 1 талант е равен на 26 кг злато. Талантът е количествена мярка, която може да бъде в злато, в сребро, в течност. Една амфора приблизително е 1 талант. В древна Атина 1 талант е месечната заплата на 200 гребци на военен кораб. В Рим талантът има по-висока стойност – 1 талант е равен на 32 кг злато. Преди време сравних заплащането на съвременните звезди на американската поп култура спрямо звездите на древно-римскато изкуство. Излезе, че римляните са по-богати, вземайки предвид инфлационния фактор.
За да се явиш да пееш пред публика в Америка, трябва да си много по-добър от стотици хиляди други певци, които също са добри. В Китай в момента има 8 милиона пианисти и за да се качиш най-горе, трябва да минеш през голяма сеч. По същия начин се формира една руска балерина. Тези цивилизации по един нехумамен от наша гледна точка начин извършват брутална селекция, която оценностяват с паричен еквивалент. Това нещо поставя нещата в йерархия, която юридически е бетонирана и установява железен ред, който не може да бъде преодолян с критична маса недоволство от това, че тези категории са субективни. Защото там е въведена обективната категория на измерваемите неща.
В нашето общество не е въведена такава категория. В резултат ние непрекъснато се опитваме да усъвършенстваме понятието за това как ние трябва да развиваме изкуството и как да раздаваме субсидии, но накрая недоволството е почти едно и също.
Имаме театрална академия, която всяка година бълва актьори. Много от тях буквално са принудени да не се занимават с това, което са завършили. Това обаче се случва навсякъде – в Ню Йорк повечето актьори са сервитьори и някои от тях остават сервитьори цял живот, което междувременно им дава прехраната.
У нас обаче реалното състезание не е особено засилено, в България няма голяма конкуренция в театъра, дори сред актьорите, което симулира този процес.
Ние стоим в безизходица, защото имаме в безизходицата на понятията. Боравим със системата на западната либерална демокрация, системата на грантовете, която удовлетворително работи за тях. Но ние сме ни насам, ни натам.
Западните общества са разбрали, че размиването на отговорността в колективни органи не задължително е най-добрият начин за селекция. Комисия избира директор на театър, тя е демократичен орган. Само че когато това се практикува у нас, започва едно размиване на отговорността от това какви ще са последствията от този избор. Колективната отговорност създава пречки за провеждане на политики. А ярката художествена политика е решение, тя предполага концепция, която се отстоява, а не предполага удовлетворяване желанията на всички лобита, чрез чието представителство е осъществен изборът.
Би било добре да си дадем точна сметка за това как работи една система. Защото това се случва отвъд зоната на хуманния сантимент. Той обаче за нас е по-важен от добрата организация на една система, тъй като щастието е много по-зависимо от това, което е в душата ни. Добре е хуманният сантимент да бъде превеждан на езика на политико-юридическата проблематика, за да можем да обясним на обществото какво искаме. Това е основният ни проблем – ние не можем да обясним на хората, които се занимават с политика и държавно управление, какво искаме.
Ще се опитвам да погледна от позиция на хората във властта, за да видя дали те ни разбират. Когато им говорим за това да дадат повече пари за театъра – защото културната политика в последните 7-8 години е сведена единствено до това, управляващите си превеждат нещата така: на бюджетно ниво парите за цялата сфера на културата е в рамките на статистическата грешка. Това са толкова малко пари, че на властта й е все едно как тези пари ще бъдат похарчени. Така че ни ги дават с посланието: „Вземай и не ме занимавай“. Защото за тях това по никакъв начин не е фатално. По този начин обаче пари се дават само на просяци, на сфери, които се считат за апандисит, за странна суетно-забавна добавка на обществото, на която ако дадат някой лев, на държавата няма да й струва нищо. Но защо я дават – ето това управляващите не разбират. Защото не им е преведено, не им е казано, че талантът струва 26 кг злато или 32 стотинки. Просто не е въведена преводна система. Ние самите бягаме от въвеждането на система колко струва нашето усилие, не можем да им обясним защо трябва да ни дадат по-висок бюджет. Затова оценката се оставя в ръцете на политиците. Когато говорите на управляващите с такива термини, те ви гледат като на халтави хора, които лесно могат да бъдат затапени с малки суми.
Политиците като че ли възприемат културата изцяло в термините на пиара. Нашата сфера е малка, но хората ни са гласовити, понеже това е Индустрия на суетата, актьорите са известни, и пораженията, които биха могли да нанесат на управлението, не са съразмерни спрямо големината на нашия сектор. Затова ни дават някакви пари да ни запушат устите за известно време. Така обаче не може да се развива никаква културна сфера.
Съсловието приема министъра на културата у нас в последното десетилетие като техен адвокат пред правителството. И максимумът на това, което той прави, е да упражнява влияние над премиера и министъра на финансите, за да може да изкопчи малко повече пари или поне да лобира да бъдат похарчени 100% от предвидените в бюджета средства. Според мен това е силно дефанзивна политика. Това министерство, реално погледнато откъм централната власт, е без портфейл – в Министерския съвет има един просяк, който гледа как да измъкне някой лев отгоре. Защото когато пред обществото се каже, че няма линейки, че здравеопазването страда, тогава винаги е оправдано дори цялото отнемане на културния бюджет. Културата не може да бъде приоритет пред директно необходими неща като спешната медицинска помощ. Така че една общност, която може да бъде задраскана изобщо, тя е дезинтегрирана, тя съществува само като украса.
Ние сме далеч от комерсиалния театър. Нямаме дори междинно ниво – театър, който е нито това, нито онова. В тази междинна зона се появава стремеж да родим нещо, което е неродимо – задълбочено театрално произведение с всички професионални компоненти – сценография, осветление, оригинална музика, и едновременно с това да пътува и да се показва на всяка естрада. Това не може да стане. Това е мислене тип „Франкенщайн“. Сбирток, от който излизане няма. Вървежният театър елиминира в България цели жанрове – драма, трагедия, сатира дори. Това, че загиват, не бива да очакваме, че може да стане грижа на някого.
Просто трябва да решим – ако ще развиваме комерсиален театър – да го направим изцяло такъв, и отделно да има изцяло субсидиран театър. И да има преводим еквивалент, за да разберат политиците какво финансират.
Нашата сфера все повече се превръща в Индустрия на суетата и много по-малко е театър, който иска да каже нещо за човека. Защото първото е много по-лесно и подлъгващо. Човек бързо свиква да го харесват, да бъде обожаван, да върви по улиците и да го разпознават. Аз също съм бил жертва на такова заболяване, на нарцистичен характер. Трябва да бъдеш много взискателен към себе си, за да се овладееш. Разглезването от славата много трудно може да те накара да репетираш трагедии през лятото. А и актьорите вече имат развит нюх кое нещо ще бъде вървежно и кое не. Не мога да обвинявам за това никого. Ние всички можем да станем някога жертви на самомнението си.
Когато обаче категорията „материален еквивалент“ бъде осмислена и стане инструмент на политики, тогава можем да очакваме развитие. В него ще има много загубили, много. Положението е такова, че винаги много хора отпадат. Усещането, че не можеш да се занивамаш с това, което искаш, е неприятно. Но то е същестувало във всички култури. Другото е илюзия. Пълна илюзия, дори в най-социалистическите общества.“
Он „Площад Славейков“
