Теодора Димова
Може би от всички наши съседи румънците са ни най-близки по дух, по народопсихология и по съдба – безкрайните десетилетия унищожителен комунизъм, мъчителните години на прехода, едновременното влизане в ЕС, паралелното кандидатстване за еврозоната…навсякъде вървяхме ръка за ръка с румънците. Това не е субективно усещане, защото и Европа ни възприемаше като едно цяло. Най-разпространеният виц ли, смешка ли, пробождаща сърцето шега ли, беше, че за американците столицата на България била Букурещ…
Но има едно огромно различие между нас – и това е отношението към църквата в Румъния, дейността в църквата. Нашите северни съседи са дълбоко свързани с църквата. Тя присъства във всички аспекти на живота им. Там няма недостиг от Божии служители. Във всички храмове служат млади и интелигентни свещеници. В стотиците манастири се подвизават хиляди монаси и монахини. Десетките духовни семинарии и петнайсетте богословски факултета подготвят образовани богослови. Вестниците, списанията и периодичните издания на църквата също са десетки и от тях християните черпят духовни знания. След падането на комунизма в училищата е въведено изучаването на религия, по което у нас все още дискутира.
Но аз искам да споделя моите лични впечатления и усещания от храмовете, в които влязох по време на краткия си престой в румънската столица. Те привличат още с външния си вид и аз се отбивах във всеки храм, покрай който минавах. Успях за кратко време да вляза и да се поклоня в много православни храмове в Букурещ, успях да усетя нещо общо между всички тях – особения им дух, напоената с живот, с топлота атмосфера, динамиката, искреността, с която хората влизат там и се молят пред иконите, пред мощите. Във всяка църква пред някои от по-големите или по-значими икони и мощехранилници са поставени малки възглавнички, на които хората коленичат и дълго, дълго се молят. Усеща се вглъбеност, молитвеност, тишина, упование, страх Божий, искреност на вярата, трепет, усеща се живия разговор между богомолеца и Бог, колкото и това за невярващите да звучи парадоксално. Когато минават покрай храм, почти всички румънци се прекръстват, обръщат се към него, поглеждат го, покланят се по някакъв съвсем, съвсем дискретен начин, колкото и да са забързани и продължават по делата си. И което за мен беше най-изумително – това го правят и младите хора, дори студентите, дори учениците! Характерно за букурещките храмове, освен, че са много начесто по всички улици е и това, че са почти еднакво малки, почти еднакви по големина, слети с околните сгради, вградени в средата и атмосферата на големия град, а вътре някак събрани, съсредоточени, цялостни, насочени към човека, който е влязъл, за да почувства уюта и топлотата на Божия дом. Няма ги тези огромни наши църкви, огромни и празни. Огромни и пусти, кънтящи от пустота.
Няма ги безстилните църкви, които се строят през последните години у нас – в противоречие с православната българска традиция, в разрез с приемствеността, не само напълно безстилни, но дори кичозни с претенциозността си за модерност, като прословутия храм на баба Ванга, а понякога напълно безсмислени дори заради тоталната липса на хора и на духовен живот в тях. Букурещките храмове не само са чисти, подредени, обгрижени, красиви, уютни, усеща се, че поколения наред всеки от богомолците е оставял по нещо от себе си, от духа си, от сърцето си, от любовта си, допринасял е за този общ дух, вграждал се е в него, оставял е частица от живота си там, вътре, в храма. Едно пространство, съградено оптимално, за да побира хора, които са близки и се познават, хора, които отиват в храма, за да създадат църква. Как се усеща това? ще ме запитате. Не зная точно как, но се усеща, че това е именно духовен дом, дом мой, дом за молитва. Приглушените ниши, приглушената светлина, трепкащите пламъчета на кандилата, местата за коленопреклонна молитва, малките възглавнички пред тях, коленичилите богомолци, особената тишина, всичко трепти от присъствието на хората, от живата им вяра, от сърдечната им молитва. Свещниците са изнесени извън храма, не само, за да не замърсяват стенописите, но за да се подчертае, че храмът е място за молитва. Така че вътре се виждат единствено хора, които се молят, а не както в нашите храмове, хора, които палят свещи. По този начин се подчертава, че духовният живот е в молитвата, а не в паленето на свещи. Но отвъд приветливостта и православната естетика се усеща нещо друго, много по-силно и действено, което привлича хората, нещо живо и неустоимо, което реално се случва. Както в един дом – уютът в него далеч надхвърля естетичния интериор, уютът в един дом може да бъде усетен само чрез духовни сетива. В румънските храмове този духовен уют и топлота се чувстват не само от ежедневните богомолци, но и от чужденците, които за първи път прекрачват прага им. Така уютът и топлотата се сливат с вярата.
В езическите храмове народът се стича, за да принесе жертва и да умилостиви боговете. В християнските храмове ние отиваме, за да благодарим на Бога за Неговата милост и това благодарение се отпечатва по неизразим начин в атмосферата и духа на самата църква. Неизразим, защото не може да се каже откъде идва – от иконостаса ли, от иконите ли, от стенописите и иконите ли, от целият този топъл интериор, от цялата тази спокойна, умиротворяваща духовна хармония. Така, както един дом носи отпечатъка на всеки от своите членове, така и в храма се усеща, че хората там са събрани от една цел, една вяра, една благодарност, една молитва. И когато тази атмосфера и този дух го има, тогава те засягат всички и се докосват до всеки – от обикновения богомолец до патриарха. И затова не е случайно, че единствено румънския патриарх Теоктист се извини пред народа си и поиска прошка за сътрудничеството си с румънските тайни служби. Жестът на покаяние беше разбран и оценен и приет, и хората го помолиха да не отстъпва и да не напуска патриаршеското си служение и след като се беше оттеглил в манастир, той отново зае патриаршеския престол. Може би и това е и една от причините за тази живост и действеност на румънската църква и нейната свързаност с народа. Тя е нещо не мъртво, не е старина, не е музей, а реално живеещо, което докосва всеки румънец, който минава покрай храма, влиза в него, моли се за Божията закрила и помощ и живее с тази вяра и с тази молитва.
И тази действеност и живост на църквата се е отразила на цялото общество, то е изградено от хора, които вършат своите ежедневни дела с Божието благословение. Вършат всичко с благословение и това се отразява на обществото, на държавата и се усеща по улиците, в автобуса, в метрото, в магазина и кафенето.
Тъжното в този контраст – защото става дума именно за контраст, а не за различие – е, че става дума за две съседни държави, за два съседни народа, за две съседни сестри-църкви, чиито реални състояния са несъпоставими. С най-близкия нам народ – такава огромна разлика по отношение на вярата. Къде ли ще стигнем ние с нашето безверие и суеверие? Дали ще ни поведе някой към вярата? Дали ще имаме очи да видим как живеят във вярата тези, с които сме най-близки? Би ми се искало всеки да усети духа на вярата в храмовете на Букурещ и този дух да стане част от живота ни.
От kultura.bg
